Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (51) (Друга приказка за два града)

51

Видях д-р Филипс да излиза от „Нотр Дам“. Носеше пластмасова торбичка и изглеждаше като просяците, които ровят с шиш по боклукчийските кофи. Аз тъкмо изкачвах едно от стъпалата, все едно че отивам на служба. Той ме забеляза и се стресна.

— Е? — каза той прекалено бързо и добросърдечно. — Ето го момчето чудо, което учи Христос да върви по водата и връща Юда Искариотски на подсъдимата скамейка!

— Не съм го направил аз, а четиримата апостоли. Само обух сандалите, за да тръгна по стъпките им.

— Какво правиш тук? — попита той без заобикалки. Погледът му изучаваше тялото ми, а пръстите му ровеха в торбичката. Замириса ми на тамян и на силен одеколон.

Реших да стигна докрай.

— Залез. Най-доброто време да си пъхаш носа тук-там. Обичам това място. Някой ден мисля да го купя. Не се притеснявай, ще те задържа на работа. Ще разруша офисите и ще направя от всичко жива история. Нека Мени си бачка на „Десето авеню“ в Ню Йорк. Фриц ще го сложим в Берлин. Аз ще се установя в Грийн Таун. Рой? Той ще построи чудесна ферма за динозаври. Ако се върне, глупакът му с глупак. Ще бъде страхотно. Вместо четирийсет ще произвеждам дванайсет филма на година, всичките — шедьоври! Ще назнача Маги Ботуин за вицепрезидент на студиото — тя е великолепна. И ще извадя Луис Майер от забрава. И…

Вече нищо не ми идваше наум.

Д-р Филипс зяпаше с отворена уста, като че ли съм пъхнал в ръката му бомба с часовников механизъм.

— Дали някой би се възпротивил на влизането ми в „Нотр Дам“? Искам да се престоря на Квазимодо. Безопасно ли е?

— Не! — отвърна докторът прекалено бързо и се завъртя около мен. — Не е безопасно. Правим подобрения. Всъщност мислим да я разрушим.

Обърна се и тръгна нанякъде.

— Луд! Абсолютно луд! — изкрещях аз и се заизкачвах към входа на катедралата.

Постоях няколко секунди пред отворената врата и замръзнах на място.

Защото чух отвътре да се разнася сумтене, после стон и накрая — някакъв плющящ звук.

— Докторе?!

Влязох, но не можах да видя нищо.

— Докторе?

Някъде високо мина огромна сянка.

Напомни ми за тялото на Рой, окачено на Сцена 13.

— Докторе?!

Беше си отишъл.

Стори ми се, че виждам две обувки да се плъзгат все по-нависоко.

— Докторе!

Нещо се стовари върху пода на катедралата.

Един черен чехъл.

— О, Боже! — изпищях аз.

Отстъпих назад и видях дълга сянка, провесена високо горе.

— Докторе? — неволно повторих и аз.