Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (50) (Друга приказка за два града)

50

— Дори и кръстът не е безопасен вече, дори и кръстът — мълвеше И.Х. и гледаше наранените си китки така, сякаш не вярваше, че са част от тялото му. — Накъде върви светът? — зазяпа се през прозореца. — Христос страдал ли е от маниакална депресия като мен?

— Не — отвърнах аз немощно, — не е бил побъркан. Но ти си серийно производство. Защо отиде там?

— Преследваха ме. По петите са ми. Аз съм Светлината на света. — Последното го каза с ирония. — Господи, как ми се ще да не знаех толкова много…

— Разкажи ми. Хайде.

— За да подгонят теб! Кларънс не бе достатъчно бърз, нали?

— И аз познавах Кларънс. Преди много години…

Това изплаши И.Х. още повече.

— Не казвай на никого. Аз няма да те издам.

Изгълта половината бутилка, намигна ми и рече:

— Бутилко, сладка мамичко!

— Не, сър. Трябва да ми разкажеш. В случай че…

— … не преживея тази нощ? Няма да я преживея. Но не искам да се затрием и двамата. Ти си сладур.

Отпи и изтри усмивката от лицето си.

По пътя спряхме. И.Х. скочи да изтича за джин. Заплаших го с юмрук и слязох да го купя вместо него.

Таксито влезе в студиото. Забави ход покрай къщата на баба и дядо.

— Гледай ти, прилича на негърската баптистка църква от „Сентръл авеню“! — каза И.Х. — Но не мога да вляза там! Не съм нито черен, нито баптист. Само Христос и евреин. Кажи му накъде да кара!

Спряхме по здрач на Голгота. И.Х. погледна познатия си прът.

— Това ИСТИНСКИЯТ кръст ли е? — сви рамене. — Хм, толкова, колкото и аз съм истинският Исус.

Втренчих се в кръста.

— Не можеш да се криеш тук, И.Х. Вече всички знаят, че идваш на това място. Трябва да намерим някое наистина скришно убежище.

— Ти не разбираш. И раят, и адът са заключени. Ще ме намерят и в миша дупка, и в хипопотамски задник. Голгота в съчетание с вино е единственото подходящо място. А сега си махни крака от тогата ми.

Изпи до дъно бутилката и се заразхожда напред-назад по хълма.

— Слава Богу, че завърших най-важните сцени. Всичко приключи, синко — И.Х. постави ръцете ми в неговите. Вече бе безкрайно спокоен, след като от най-високото бе паднал до дъното, а сега се бе задържат някъде по средата. — Не биваше да бягам. А ти не биваше да си тук в този момент. Ще донесат допълнителни чукове и гвоздеи, и ще те приковат отляво в ролята на крадец. Или Юда. Ще ти донесат въже да се обесиш.

Обърна се, докосна кръста и постави едното си стъпало на първата издатина.

— И още нещо — казах аз. — Ти знаеш ли кой е Звяра?

— Та аз присъствах на раждането му!

— Раждане?

— Ами да, разбира се. Какво се чудиш толкова?

— Обясни ми, И.Х. Трябва да знам всичко.

— И да умреш заради това. Искаш ли да те убият? Исус спасява, нали? Но ако аз съм Исус и съм загубен, вие също сте загубени. Помисли за Кларънс. Убийците му треперят от страх. А страхът ги докарва до лудост и лудостта — до ненавист. Знаеш ли нещо за ИСТИНСКАТА омраза, младши? При нея няма шега. Няма любителски вечеринки и награди за добро държание. Някой иска убийство и убийството се случва. Господи, та ти би познал истинския убиец толкова, колкото истинската курва. Няма и да усетиш как ще те намушкат. Едва в последния момент ще си кажеш: „Значи ето какво било…“, но ще е прекалено късно. Затова слушай стария Исус, глупако.

— Но съм удобен глупак, полезен идиот. Така е говорил Ленин.

— Ленин?! Аз ти крещя: „На Ниагара сме! Как ще се спасиш?“, а ти скачаш без парашут направо долу. Ленин?! Ха-ха. Кой е пътят към лудницата?

И.Х. потрепери и отпи от бутилката.

— Полезен — преглътна той — идиот.

— Слушай — поде той отново, сякаш ме уговаряше да не го ударя, — няма да повтарям повече. Ако останеш тук, ще те направят на пихтия. Научиш ли това, което зная, ще те погребат под десет различни надгробни камъка. Накълцан на дребни парченца. И родителите ти биха изгорили живи. А жена ти…

Кръстосах ръце. И.Х. омекна:

— Извинявай. Много си уязвим. О, Боже, още съм трезв. Всъщност казах „неуязвим“. Кога се връща съпругата ти?

— Скоро.

Прозвуча ми като звън на погребален гонг.

Скоро.

— Тогава чуй последната тъжна вест на Йов. Всичко свърши. Те няма да се спрат, докато не убият всички ни. Нещата излязоха извън контрол тази седмица. Онова тяло на стената, което си видял, бе сложено там, за да…

— Изнудят студиото? — пробвах аз версията на Кръмли. — Нима още се страхуват от Арбътнот?

— Треперят им мартинките! Мъртвите имат понякога повече сила от живите. Виж Наполеон — умря преди сто и петдесет години, но живее в около двеста книги! На негово име кръщават улици и бебета. А Мусолини? Портретът му ще виси до бензиностанцията още сто години. Дори и Исус — погледна раните си. — Не се справих лошо. Но сега пак трябва да умра. Да пукна на място, ако завлека със себе си и такъв сладур като тебе. Има ли друга бутилка?

Извадих джина.

Той го грабна и рече набързо:

— Сега ми помогни да се кача и изчезвай!

— Не мога да те оставя тук, И.Х.

— Няма къде другаде.

Изпи на един дъх повече от половината бутилка.

— Това ще те довърши! — възмутих се аз.

— Успокоява болката, дечко. Когато дойдат за мен, няма да ги усетя дори.

И.Х. се закатери нагоре.

Аз задрасках с нокти по остарялото дърво, после го заблъсках с юмруци и погледнах към него.

— По дяволите, И.Х. Така ли ще си отидеш? Нима си причестен?

Той забави темпото.

— Какво?

— Кога се изповяда за последен път? — се изтръгна сам въпросът от устата ми. — Кога, а?

Главата му се извъртя от юг на север. Гледаше към гробищата.

— Къде? КЪДЕ се изповяда? — продължих да викам аз, учуден от себе си.

Погледът му не се отместваше от гробището. Приличаше на хипнотизиран. Не издържах. Скочих, хванах се здраво за дървото и се заборичках по пътя за нагоре.

— Но какво правиш? — кресна И.Х. — Мястото е мое!

— Вече не е. Така ти се пада.

Залюлях се зад него.

— Слизай долу!

— КЪДЕ се изповяда, И.Х.?

Гледаше ме, но очите му все се плъзваха на север. Проследих погледа му, взирайки се над единия край на кръста, където можеше да бъде прикована една ръка.

— Ами да, разбира се!

Ясно се виждаше стената и мястото, където бе поставена някога стълбата с трупа на нея. По-нататък, от другата страна на каменната градина, църквата „Св. Себастиян“ бе разтворила гостоприемно вратите си.

— Да! Благодаря ти, И.Х.

— Слизай!

— Ей сега — откъснах поглед от стената, но го видях пак да се обръща натам.

Смъкнах се долу.

— Къде отиваш? — попита И.Х.

— Където трябваше да ида още преди няколко дни.

— Глупак такъв. Не ходи в църквата! Опасно е!

— Нима една църква може да бъде опасна?

— Не тази църква, не! До гробищата е, отворена е до късно през нощта и всеки кретен може да влезе вътре най-свободно.

— ТОЙ го прави, нали?

— Той?

— По дяволите — разтреперих се аз. — Преди да влезе в гробището нощем, отива там да се изповяда, нали?

— Проклет да си! — изпищя И.Х. — С тебе е свършено! — затвори очи, изпъшка и се намести за последен път върху тъмния стълб посред здрача на приближаващата нощ. — Върви тогава! Търсиш страха? Ужаса? Така ли? Иди да чуеш една истинска изповед. Скрий се и когато той дойде в късен час, слушай. Слушай, докато душата ти се свие, пламне и умре!

Стиснах кръста толкова силно, че в ръката ми се забиха трески.

— И.Х.? Знаеш всичко, нали? В името на Исуса Христа, разкажи ми. Моля те, И.Х., направи го, преди да е станало прекалено късно. Ти знаеш защо трупът е бил поставен до стената, дали това е дело на Звяра и кой е Звяра. Кажи ми. Кажи ми.

— Беден нещастнико. Синко — И.Х. сведе поглед към мен. — Ти ще умреш, без дори да узнаеш причината за това — разпери ръце, сякаш да увисне на кръста и да полети. Вместо това в краката ми се строши една бутилка.

— Беден нещастник — промълви той с лице към небето.

Пуснах кръста и тупнах на земята. Погледнах нагоре и безкрайно уморен, се провикнах за последен път:

— И.Х.?

— Върви по дяволите — каза тъжно той. — И без това не знам къде има ангели.

Чух приближаването на хора и автомобили.

— Бягай — прошепна И.Х.

Нямах сили да бягам. Просто се заскитах.