Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (48) (Друга приказка за два града)

48

Фриц ме чакаше заедно с Маги в прожекционна зала 10.

— Къде беше? — Извика той, щом ме видя. — Познай какво стана. Сега си нямаме СРЕДА за филма.

Имах нужда да се отпусна малко в глупави, идиотски, абсурдни приказки, за да се излекувам от собствената си лудост. Господи — помислих си аз, — да правиш филми е като да правиш любов с каменни статуи. Събуждаш се, сграбчил гръбнака на мраморния кошмар, и си мислиш: какво правя тук? Лъжа, гримаснича… Правя филм, към който или от който да бягат двайсет милиона души?

И всичко е дело на няколко откачени от прожекционната зала, които се горещят за никога несъществували герои.

Колко хубаво бе да се приютя тук и да крещя глупости заедно с Фриц и Маги!

Но глупостите не помогнаха.

В четири и половина се извиних и хукнах към мъжките тоалетни. Облекчих се в Повръщалника. Повръщалник. Така писателите наричат кенефите, след като ги подгонят великите идеи на продуцента.

Опитах се да възвърна цвета на лицето си, като се натъркам със сапун и вода. Стоях пет минути приведен над мивката, отмивайки мъката и уплахата си. Запрепъвах се отново към прожекционната зала, благодарен на тъмнината там.

— Ти! — посрещна ме Фриц. — Промени една сцена и видя сметката на всички останали. Този следобед показах на Мени твоята вечеря след Тайната вечеря. Сега, заради проклетия ти превъзходен финал, ще трябва да заснемем отново останалата част, за да не заприлича филма на умряла змия с мърдаща опашка. Мени не иска да ти го каже сам. Звучеше така, сякаш му иде да си разпори търбуха или да те направи на парчета. Нарече те с имена, които избягвам да използвам, но накрая каза да те привлека и за сцена девет, четиринайсет, двайсет и пет и трийсет. Бързанко ще пренапише сценария и ще заснеме всичко отново. Ако го направим, може да подмамим публиката да си мисли, че е видяла страхотен филм.

Почувствах как старата топлина обгръща лицето ми.

— Превъзходна задача за един начинаещ писател! — възкликнах аз. — Времевият елемент!

— Всичко трябва да стане за следващите три дни! Задържахме актьорите. Ще звънна на Дружеството на алкохолиците да се погрижи за И.Х. през тези три дни, за да знаем къде да го търсим.

Не казах нищо, защото не можех да призная, че съм прогонил И.Х. от площадката.

— Май създадох доста бъркотии тази седмица — рекох аз накрая.

— Остани, Сизифе! — Фриц се наведе, за да ме потупа по рамото. — Докато ти намеря някой по-голям камък за търкаляне по хълма. Не си евреин, така че не си приписвай вина. — Замери ме с куп страници. — Пиши и пренаписвай!

— Сигурен ли си, че Мени иска да го направя?

— Мисля, че най-много би искал да те разчекне и застреля, но такъв е животът. Първо мразиш малко, а после — много.

— Ами „Мъртвите са добри ездачи“? Наш трябваше пак да се заема с това?

— Кога ти го каза? — скочи Фриц на крака.

— Преди около половин час.

— Но ти не можеш да го направиш без…

— Точно така. Без Рой. Очакват да го намеря и затварят студиото за четирийсет и осем часа. Ще пребоядисат това, което не се нуждае от пребоядисване.

— Идиоти. Тъпи задници. Никой нищо не ми е казал. Е, нямаме нужда от скапаното им студио. Можем да пренапишем сценария и вкъщи.

Телефонът иззвъня. Фриц само стисна слушалката в юмрук и ми го подаде.

Обаждаха се от храма гробница на Ейми Семпъл Макфърсън.

— Извинете, господине — каза един леко сдържан дамски глас, — но да познавате човек, който се представя като И.Х.?

— И.Х.?

Фриц грабна слушалката, но аз му я изтръгнах от ръката. И двамата долепихме ухо.

— Твърди, че е Духът на преродения и наскоро покаял се Христос…

— Я дай да се обадя! — избоботи един мъжки глас. — Преподобният Кемпо на телефона! Познавате ли го тоя ужасен Антихрист? Щяхме да извикаме полицията, но ако вестниците разгласят, че Исус е бил изхвърлен от църквата ни, нали знаете… Имате на разположение трийсет минути, за да спасите този нещастник от Божия гняв! И от моя!

Изпуснах слушалката.

— Христос — изпъшках аз — Возкресе.