Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (45) (Друга приказка за два града)

45

На обед отидох до „Бийчуд Авеню“.

Кларънс не беше изчакал.

Разбрах го още когато бутнах полупритворената врата на апартамента. Озовах се сред скъсаните тапети, смачканите книги и разпорените картини. Приличаше много на кръвопролитието от Сцена 13, където агонизираха динозаврите на Рой.

— Кларънс?

Отворих вратата по-широко.

Кошмарът на геолога.

Видях дебел пласт писма, бележки, подписани от Робърт Тейлър, Беси Лав и Ан Хардинг още през 1935-а, а и по-рано. Това бе най-отгоре.

Под тях бяха пръснати върху едно одеяло хилядите снимки, които Кларънс бе направил на Ал Джонсън, Джон Гарфийлд, Лоуъл Шърман и Мадам Шуман-Хайнк. Десет хиляди погледа бяха насочени към мен. Повечето — на мъртъвци.

Под този слой лежаха книги с автографи, истории на киното, афиши на стотици филми. Като започнеш от Бронко Били Андерсън и Чаплин и стигнеш до букета бели лилии — сестрите Гиш, които дълго разчувстваха нежните сърца. А най-отдолу — „Кинг Конг“, „Изгубеният свят“ и „Смей се, клоуне, смей се“. Под всички паяци, кукли, поръсени с талк, и изгубени градове се мъдреше:

Една обувка.

Обувката бе поставена на стъпало. Стъпалото, макар и изкривено, водеше до глезен. Глезенът бе част от крак. И тъй, постепенно откривах тялото, докато накрая стигнах до лицето, застинало в предсмъртна истерия. Кларънс, затрупан сред стотиците хиляди букви, удавен във въртопа на отминатата слава и изрисуваните страсти, които биха могли да го задушат, ако вече не бе мъртъв.

Може би му бе спряло сърцето. Очите му бяха широко отворени, а устата бе замръзнала във въпрос: КАКВО ПРАВИТЕ С ВРАТОВРЪЗКАТА МИ, ГЪРЛОТО И СЪРЦЕТО МИ?! КОИ СТЕ ВИЕ?

Някъде бях чел, че ретината на жертвата запечатва образа на убиеца. Ако тази тук можеше да бъде отделена и потопена в разтвор, лицето на престъпника щеше да изплува от тъмата.

Очите на Кларънс молеха за това. Всяко от тях бе запазило завинаги лика на неговия мъчител.

Стоях объркан сред цялата тази купчина. Прекалено бе! Всички чекмеджета бяха преровени, хиляди снимки — разкъсани. Афишите бяха разпорени, а книгите — стъпкани. Джобовете на Кларънс бяха извадени навън и откъснати. Никой крадец не стига чак дотам.

Кларънс, който се страхуваше да не го прегази кола и чакаше платното да се освободи напълно, за да притича с верните си приятели — любимите си албуми от лица.

Кларънс.

Завъртях се във всички посоки с надеждата да открия улика, която би помогнала на Кръмли.

Шкафовете бяха претършувани и изтърбушени.

По стените бяха останали няколко снимки. Една от тях привлече вниманието ми.

Исус Христос на Голгота.

Носеше и подпис:

На Кларънс с пожелание за душевен мир от единствения И.Х.

Извадих снимката от рамката й и я натиках в джоба си.

Сърцето вече тупаше в гърдите ми. Бях готов да изтичам навън, когато видях още нещо и веднага го грабнах.

Кибрит от „Кафявото бомбе“.

Друго?

Аз, каза Кларънс. Целият треперя. Помогни ми.

О, Кларънс, само да можех!

Сърцето ми вече блъскаше неудържимо. Уплаших се, че някой ще го чуе и излязох.

Затичах се по улицата.

Но един глас ми каза да спра.

Ако те видят да бягаш, ще те изкарат виновен! Върви бавно, изправи рамене. Опитах, но ме връхлетяха само старите спомени, мъртвите листа на времето.

Експлозия. 1929-а.

Близо до къщата ни един човек изскача от колата си и крещи: „Не искам да умра!“

Аз съм на верандата заедно с леля. Притискам глава към пазвата й, за да не чувам.

Или пък когато бях петнайсетгодишен. Една кола се блъска в телеграфния стълб и хората се размазват по стените, противопожарни пръскачки, мозайка от разкъсани тела и разпиляна плът…

Или…

Изгорялата кола с овъглената фигура, зловещо изправена зад кормилото, и сбърчените ръце, разтопени върху него.

Или…

Книгите, снимките и картичките с автографи, които изведнъж ме задушават.

Вървях слепешком напред, опипвайки пътя си по тъмната улица. Най-сетне попаднах на нещо, прилично на телефонна кабина. Цели две минути тършувах в джоба си за монета, макар и тя да бе там през цялото време. Тикнах я в апарата и набрах.

Мъжете с метлите се появиха точно докато избирах номера на Кръмли. Две камионетки на студиото и един стар, очукан „Линкълн“ се насочиха към „Бийчуд Авеню“. Свиха на ъгъла, отвеждащ към апартамента на Кларънс. Самата гледка ме накара да се свия като акордеон. Човекът в автомобила сигурно беше д-р Филипс, но нямах кураж да погледна натам. Бях се сгушил долу и треперех.

— Май мога да се досетя — чух Кръмли да казва от другата страна. — Някой НАИСТИНА е умрял?

— Как разбра?

— Успокой се. Когато дойда, ще е прекалено късно и доказателствата ще бъдат унищожени, нали? Къде се намираш? — Казах му. — На ъгъла има една ирландска бирария. Иди там. Не искам да се мотаеш навън, ако нещата са наистина толкова сериозни.

— Ще умра.

— Недей! Как ще запълвам времето си без теб?

След около половин час Кръмли ме завари в преддверието на бирарията и ме погледна с онзи израз на дълбоко отчаяние и бащинска любов, който се появяваше и изчезваше от лицето му като облак в лятното небе.

— Е? — смръщи се той. — Къде е тялото?

Отидохме до апартамента на Кларънс. Вратата като че ли нарочно бе оставена открехната.

Бутнахме я.

И застанахме по средата на жилището.

Но то не бе опразнено както апартамента на Рой.

Всички книги бяха поставени на мястото им, подът бе чист, нямаше разкъсани писма. Дори по-голямата част от картините в рамка бяха окачени по стените.

— И тъй — въздъхна Кръмли, — къде е неразборията, за която говориш?

— Почакай.

Отворих едното чекмедже. Бе натъпкано със смачкани, изпокъсани снимки.

Отворих още шест чекмеджета, за да докажа на Кръмли, че не съм сънувал.

Всички бяха напълнени със стъпкани останки от писма.

Липсваше само едно.

Кларънс.

Кръмли ме изгледа.

— Спри! Той лежеше точно там, където си застанал! — казах аз.

Кръмли прекрачи невидимото тяло. Заотваря шкафовете, за да види скъсаните картички и смачканите снимки, натикани набързо вътре. Въздъхна тежко и поклати глава.

— Някой ден се надявам да попаднеш на истински улики. Какво мога да направя, след като няма труп? Откъде да знаем, че не е заминал на почивка?

— Никога няма да се върне.

— Кой го казва? Иди и подай оплакване в най-близкия участък. Ще огледат чекмеджетата, ще свият рамене, ще си помислят, че Холивуд се е отървал от един луд, ще уведомят хазяина и…

— Хазяина? — каза нечий глас зад нас.

На вратата стоеше един старец.

— Къде е Кларънс? — попита той.

Заговорих бързо, несвързано, вдъхновено. Описах целите 1934-а и 1935-а. Бях момчето на ролкови кънки, преследвано от маниака Фийлдс и целунато от Джийн Харлоу пред ресторант „Вендом“. От целувката ми се бяха изтърколили колелата на кънките. Подскачах към къщи сляп и глух за хвърчащите автомобили и приятелите ми от училище.

— Добре, добре, ясно ми е! — старецът огледа стаята. — Не ми приличате на крадци. Но Кларънс все има чувството, че го дебне тълпа колекционери.

Кръмли си подаде визитната картичка. Хазяинът запремига и прехапа устни с изкуствените си зъби.

— Не искам да си имам неприятности! — изхленчи той.

— Не се притеснявайте. Кларънс се бе изплашил. Той ни повика и затова сме тук.

Кръмли хвърли последен поглед наоколо.

— Предайте на Сопуит да ми се обади.

Старецът присви очи и се загледа в картичката.

— Венецианска полиция? Кога ще ги изчистят?

— Кое?

— Каналите! Оная мръсотия. Каналите!

Кръмли ме побутна към вратата.

— Ще проверя.

— Какво ще проверите? — почуди се старчето.

— Каналите. Мръсотията.

— А, да.

Излязохме навън.