Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (42) (Друга приказка за два града)

42

Площадката, където бяха статистите, жаравата с риба и Лудия Фриц, грееше в тъмното.

Една жена се бе изправила и ни гледаше как се приближаваме. Виждаше се само силуетът й, откроен на светлината.

Затича се към нас, но после видя И.Х. и спря.

— Хиляди дяволи! — извика И.Х. — Това да не е онази Ратиган?

Погледът на Констанс трескаво се застрелка между мен и И.Х.

— И сега какво да правя? — каза тя.

— Какво…

— Бива си я тази нощ. Преди един час роних сълзи над оная скапана снимка, а сега… — Погледна И.Х. и притвори очи. — … след като цял живот те търсих, те виждам пред себе си.

Падна на колене.

— Благослови ме, Исусе — прошепна тя.

И.Х. се дръпна назад, като че ли е видял умрелите да се надигат от гробовете си.

— Стани, жено! — извика той.

— Благослови ме, Исусе каза пак Констанс. А после добави сякаш на себе си. — О, Боже, аз съм пак седемгодишна, в бялата си рокличка за първото причастие. Великден е и светът е добър, защото още не е станал лош.

— Стани, млада жено — повтори по-кротко И.Х.

Но тя не се помръдна. Стоеше на колене и чакаше със затворени очи.

Устните й се движеха беззвучно: Благослови ме.

Най-сетне И.Х., принуден да приеме, бавно протегна ръка и я положи върху главата й. Сълзите й рукнаха неудържимо под нежния натиск. Констанс се вкопчи в протегнатата ръка, за да я задържи още малко над себе си.

— Благословена си, детето ми — каза тихо И.Х.

Гледах коленичилата Констанс Ратиган и си мислех за иронията в този паднал свят. Католическо чувство за вина плюс актьорско преиграване.

Констанс стана с премрежен поглед, обърна се към светлината и тръгна към жаравата.

Не ни остана нищо друго освен да я последваме.

Беше се събрало многолюдно множество. Всички статисти от предишните сцени, хора от студиото и зяпачи. Когато ги доближихме, Констанс се отдели от нас с великодушието на някой, който току-що е загубил четирийсет лири. Запитах се кога ще престане да бъде малко момиченце.

Когато излязохме на осветената площадка зад жаравата, видях Мени Лайбър, д-р Филипс и Гроц. Погледите им бяха приковани в мен. Пристъпих назад от страх да не ми припишат заслугата за намирането на Месията, спасяването на Спасителя и намаляването на тазвечерните разходи по бюджета.

Погледът на Мени бе пълен със съмнение и недоверие, на доктора — с притаена жлъч, а този на Гроц — с пиянско великодушие. Може би бяха дошли, за да видят как ни пекат на шиш заедно с Христос. Така или иначе, докато пристъпвахме към огнената паст, Фриц се съвзе, присви късогледо очи и извика:

— Точно навреме. Вече щяхме да отложим скарата. Монокъл!

Никой не се помръдна. Всички се огледаха.

— Монокъл! — каза пак Фриц.

Тогава разбрах, че иска да му върна това, което толкова великодушно ми бе връчил само преди няколко часа.

Стрелнах се напред, поставих монокъла в протегнатата ръка и веднага се върнах на мястото си. Той въоръжи отново окото си, погледна яростно И.Х. и пое дълбоко въздух:

— И това ми било Христос! Прилича повече на Мату-салем. Сложете му един тон мазило номер трийсет и три и му приберете челюстта. Вече стана време за вечеря. Тези провали, тези закъснения… Как не те е срам да се появяваш чак сега! За кого се мислиш, по дяволите?

— За Христос — отвърна И.Х. с подобаваща скромност. — И не го забравяй.

— Изведете го оттук! Грим! Почивка за вечеря! Да сте тук след час! — изкрещя Фриц, тикна обратно монокъла в ръката ми и се втренчи в жаравата, сякаш всеки момент ще скочи в нея.

През това време Мени броеше пропилените пари, добрият доктор почесваше скалпела в джоба си, а козметологът на Ленин даряваше всички с усмивката на Конрад Вайт, запечатана над бледата му брадичка с цвят на пъпеш. Погледът им се премести от мен и се прикова безжалостно и осъдително в И.Х.

Приличаха на взвод на смъртта, извършващ разстрел.

И.Х. се люшна като ударен.

Помощник-гримьорите на Гроц тъкмо се готвеха да го изведат, когато…

Се случи това.

Нещо тихо изсъска, сякаш в жаравата бе паднала дъждовна капка.

Всички погледнахме надолу, после нагоре и…

Към И.Х., изпънал китки над огъня. Разглеждаше раните си с огромно любопитство.

Те кървяха.

— О, Боже — изпъшка Констанс, — направи нещо!

— Какво? — извика Фриц.

И.Х. бавно промълви: „Снимайте“.

— Не, по дяволите! — изкрещя Фриц. — Дори обезглавеният Йоан Кръстител е изглеждал по-добре от теб.

— В такъв случай — И.Х. кимна към Станислав Гроц и д-р Филипс, които стояха един до друг като веселия Пънч и мрачния Апокалипсис, — в такъв случай ги накарайте да зашият раните ми и да ме превържат, докато се приготвим.

— Как го правиш? — попита Констанс, втренчена в китките.

— Пише го в сценария.

И.Х. се обърна към мен:

— Иди свърши нещо полезно.

— И вземи жената със себе си — изкомандва Фриц. — Не я познавам!

— Разбира се, че ме познаваш — сопна се Констанс. — Лагуна Бийч, четвърти юли, 1926-а.

— Това бе друго време, в друга страна — тръшна Фриц невидимата врата между тях.

— Да — усети неохотата Констанс, — да, така е.

Д-р Филипс пое лявата китка на И.Х., а Гроц — дясната.

И.Х. не им обърна внимание. Гледаше съсредоточено мъглата високо над себе си.

После обърна китките си надолу и ги протегна напред, за да видят как кръвта се стича от пресните му рани.

— Внимателно — им каза той.

Напуснах осветения кръг. Последва ме малко момиченце, което се превръщаше в жена.