Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (41) (Друга приказка за два града)

41

Който и да бе търсил И.Х. на Голгота, не си беше свършил докрай работата. Хълмът лежеше пуст под звездното небе. Вятърът завъртя куп прах около основата на трите кръста, които изглеждаха така, сякаш са били там, далеч преди студиото да ги построи.

Изтичах до кръста. Не виждах нищо на върха му. Нощта бе тъмна. От време на време нещо проблясваше откъм мястото, където Антипа управляваше, Фриц Вонг беснееше, а римляните маршируваха сред облаци бирени изпарения.

Докоснах кръста, олюлях се и извиках: „И.Х.!“

Тишина.

Опитах пак с треперещ глас.

Вятърът тихо въздъхна.

— И.Х.! — почти изпищях аз.

Най-сетне от небето се разнесе глас.

— Няма човек с такова име на тази улица, хълм и КРЪСТ — измърмори тъжно гласът.

— Който и да си, слез долу, по дяволите!

Опипах дървото за издатини, защото се страхувах от мрака около себе си.

— Как стигна дотам?

— Има стълба. Аз не съм прикован. Дръж се за дървото. Има и малко стъпало. Много е спокойно тук. Понякога седя по девет часа и постя заради греховете си.

— И.Х.! Не мога да се задържа! Страх ме е! Какво правиш в момента?

— Припомням си всички плевни и кокошарници, в които съм се търкалял — каза небесният глас. — Виждал ли си как птичите пера се сипят като сняг? Оттук отивам всеки ден на изповед. Трябва да се освободя от лудориите с десет хиляди жени. Винаги давам точните мерки, когато ги описвам — толкова и толкова гръдна обиколка, кръст и ханш. На свещениците им потичат лигите! Не мога да посегна към дамски чорап, но поне успявам така да им вдигна кръвното, че им иде да си разкъсат расото. Така или иначе, сега съм тук и никому не правя зло. Гледам нощта, която ме гледа.

— И мен ме гледа, И.Х. Страх ме е от тъмнината по улиците и в „Нотр Дам“. Току-що бях там.

— Избягвай това място — каза И.Х. внезапно ядосан.

— Защо? Да не си наблюдават кулите й през нощта? Видя ли нещо?

— Просто не ходи там. За по-сигурно.

Знам — казах си аз наум и се огледах.

— Какво друго виждаш отгоре денем и нощем, И.Х.?

И.Х. бързо се озърна.

— Какво можеш да видиш късно вечер в едно празно студио? — понижи глас той.

— Ами много неща!

— Да! — И.Х. обърна глава наляво, надясно и надолу. — МНОГО НЕЩА!

— Като беше празникът на Вси светии… — запелтечих аз, — не видя ли случайно… — кимнах в северна посока — една стълба, опряна на онази стена? И един човек да се катери по нея?

И.Х. погледна стената.

— През онази нощ валеше — вдигна лице към небето, сякаш искаше пак да усети бурята. — Кой би бил толкова луд, че да се катери в такова време?

— Ти.

— Не — отвърна И.Х. — Аз дори и тук НЕ СЪМ.

Разпери ръце върху кръста, провеси надолу глава и затвори очи.

— И.Х. — извиках аз, — чакат те на площадка 7!

— Да чакат.

— Но Христос е бил точен, по дяволите! Светът Го е призовал и Той е дошъл!

— Предполагам, че не вярваш на тия дивотии.

— Разбира се, че вярвам — самият аз се изненадах от страстта, с която го изкрещях към трънения венец на главата му.

— Глупак.

— Не, не съм глупак! — почудих се какво би казал Фриц, ако бе тук, но го нямаше и затова продължих: — НИЕ сме дошлите, И.Х. Ние, глупавите човешки същества. Но дали сме дошли ние или Христос, няма значение. Светът, или Бог, е имал нужда от нас, за да проумее света и да го опознае. И ние сме дошли! Но сме се объркали, забравили сме собствената си неповторимост и още не можем да си простим безпорядъка, който създадохме. Затова Христос е дошъл след нас — за да ни припомни каквото някога сме знаели — да прощаваме! Така че, пришествието на Христос сме пак ние. Идваме на себе си в продължение на две хиляди години, защото все повече и повече от нас се нуждаят от самопрощение. Ако не можех да си простя всички глупости, които съм правил през живота си, бих се превърнал в каменен стълб. А ти си седиш на дървото и мразиш себе си. Именно затова си прикован на кръста — защото си самосъжаляващ се, дебелоглав, трагически безделник. Слизай или ще ти отгриза ходилата!

Разнесе се някакъв странен звук, наподобяващ крясъка на тюлен. И.Х. бе отметнал глава назад и се задъхваше от смях:

— Хубава реч за един страхливец!

— Не ме предизвиквай, господинчо! Пази себе си, а не мен!

Усетих дъждовна капка на бузата си.

Не. Избърсах я и облизах пръста си. Бе солена.

И.Х. се бе надвесил отгоре.

— Господи — бе наистина изненадан. — Ама на теб ти пука.

— Точно така. А ако си тръгна аз, ще дойде Фриц с камшика!

— Не ме е страх от неговото пристигане, а — от твоето напускане.

— Така ли? Тогава слизай! Заради мен!

— Теб?! — възкликна той тихичко.

— Нависоко си. Кажи какво виждаш на площадка 7?

— Огън, да, огън е.

— Това е жаравата, И.Х. — протегнах се към кръста, за да го докосна и да помръдна фигурата с изправена глава отгоре. — Нощта изтича, а лодката се доближава до брега след чудото с рибите. Симон, наречен Петър, върви по пясъка заедно с Тома, Марко, Лука и останалите…

— Вечерята след Тайната вечеря — изрече И.Х. с поглед към есенните звезди. Зад рамото му се виждаше съзвездието Орион. — Ти го направи?!

Размърда се на кръста.

— Направих повече от това! Заради теб добавих истинския край, който никога не е бил заснеман досега. Възнесението.

— Невъзможно е — промърмори И.Х.

— Слушай — казах аз. — Когато идва време да тръгне, Христос докосва всичките си ученици и се отдалечава по брега извън обсега на камерата. Ако поставиш камерата до пясъка, илюзията е, че Той бавно изкачва някакъв хълм. И когато слънцето изгрява, а Христос доближава хоризонта, се получава светлинна измама. Както въздухът около магистралите и над пустинята гради миражи. Е, когато Христос почти е стигнал гребена на дюната, въздухът трепти от горещината. Фигурата му се разпада на атоми. И Христос го няма вече. Вятърът навява пясък върху следите от стъпките му. Това е Второто Възнесение, настъпило след Вечерята след Тайната вечеря. Учениците ридаят и се пръсват по градовете на света, за да проповядват опрощение на греховете. Но изгрява новият ден и вятърът посипва с пясък и техните стъпки. КРАЙ.

Замълчах, вслушан в туптенето на сърцето си.

И.Х. също помълча. Накрая каза тихо и някак изненадано: „Слизам.“