Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (39) (Друга приказка за два града)

39

— Животът е като бельото — трябва да го сменяш по два пъти на ден — поде тя, карайки. — Тази вечер е приключила. Решавам да я забравя.

Тръсна глава и сълзите й излетяха в нощта.

— Ще я забравя, ей така. Паметта ми е чудесна в такива случаи. Лесно е, нали?

— Не.

— Помниш ли ония богаташи, които живееха над теб преди няколко години? След пиршествата в събота вечер изхвърляха новите си дрехи от покрива, за да покажат колко са богати и как не им пука, защото на другия ден пак ще си купят? Каква измама… Като си ги представя само — застанали по гол задник на покрива в три посред нощ, загледани в литналите надолу дрехи, които се спускат като листа над пустата улица. Помниш ли ги?

— Да!

— Е, така е и с мен. Тази вечер глупакът от „Кафявото бомбе“ ме накара да изхвърля всичко.

— Вечерта не е завършила. Не може да си забравила онова лице. Позна ли кой е Звяра?

— О, Господи, май сме на ръба на първата си голяма караница. Приготви се за бой.

— Позна ли го?

— Бе неузнаваем.

— Но видя очите му. Очите не се променят.

— Престани!

— О’кей — изръмжах аз. — Няма повече.

— Добре — потекоха нови сълзи. — Пак те обичам — усмихна се срещу вятъра. Косата й се развяваше в студения въздух.

Целият изтръпнах от тази усмивка. Господи — помислих си аз, — нима винаги бе печелила, винаги бе триумфирала благодарение на устните, зъбите и престорената наивност на погледа си?

— Точно така! — изсмя се тя, отгатвайки повода за изумлението ми.

Спря пред една от вратите на студиото и се загледа пред себе си.

— О, боже, това не е болница, а морга на великите идеи. Гробище за лунатици.

— Гробището е зад стената, Констанс.

— Не. Първо умираш тук, а после те изпращат там. А междувременно… — хвана се за главата, като че ли я държеше да не излети. — Лудост. Не ходи там, синко.

— Защо?

Констанс бавно се изправи и нададе боен вик за начало на атака срещу още затворената врата, щорите, пуснати зад слепите прозорци, и голите, безразлични стени.

— Първо те докарват до лудост. След това започват с обвиненията, че си говориш сам посред бял ден, а на залез-слънце изпадаш в истерия. Беззъбите някогашни вълци вият срещу луната. Стигнеш ли до дъното на безумството, те уволняват и пускат слух, че ти липсва въображение, сговорчивост и желание за работа. На студията изпращат тоалетна хартия с името ти върху нея, за да може великите босове да го прочетат, докато величествено серат.

— Когато умреш, те разтърсват, за да те убият наново. Размахват трупа ти в Бед Рок, Коръл или Версай, затварят те в буркан, сякаш си изкуствен зародиш, купуват ти евтин гроб на съседната улица, изписват името ти на него (с правописни грешки, разбира се) и заронват крокодилски сълзи. И последната неблагодарност — всички забравят и теб, и филмите, в които си участвал. Кой си спомня сценаристите на „Ребека“ или на „Отнесени от вихъра“? Кой помни човека, помогнал на Уелис да стане Кейн? По дяволите, те не знаят дори името на президента по време на администрацията на Хувър.

Това е то. Забравен си още на деня след премиерата. Някой да е чул за сценарист, отишъл в Париж, Рим или Лондон? Дори и да пътуват, треперят от страх и се надяват големите шефове да не забележат. Да не забележат ли? Та те НИКОГА не са обръщали внимание на тяхното съществуване. Назначете оня, как му беше името. Извикайте не знам кой си. Името над заглавието? Това на продуцента, разбира се. Режисьорът? Може и него да го сложим. Не забравяйте, това са не Десетте Божи заповеди, приети от Мойсей, а тези на де Мил. А „Великият Гетсби“ на Фицджералд? Запалете го в мъжкия кенеф. Тикнете си го в задника. Искате да напечатат името ви с големи букви? Убийте любовника на жена си и се изтъркаляйте по стълбите заедно с трупа. Това е то, киното. Запомни, ти си празното пространство между камерите. Забелязал ли си стълбовете до задната стена на студиото? Те помагат на влюбените във висок скок да се прехвърлят при камъните от другата страна. Такива като тях с лопата да ги ринеш. Можеш да ги назначаваш и уволняваш, колкото душа ти иска. Подходящи са, защото ТЕ обичат киното, а не ние. Именно това ни дава власт. Докарайте ги до алкохолизъм, после грабнете бутилката от ръцете им, наемете катафалка и гробар. Максимус Филмс… Едно гробище. И, както казах, за лунатици.

Речта й завърши. Още стоеше права, като че ли стените на студиото щяха всеки миг да се превърнат в сгромолясваща се вълна.

— Не отивай там — пак повтори Констанс.

Чу се тихо ръкопляскане.

Нощният пазач се усмихваше зад железните врати.

— Ще се задържа съвсем кратко време, Констанс — казах аз. — След някой и друг месец поемам на юг, за да завърша романа си.

— Мога ли да дойда с теб? Още едно пътуване до Мексикали, Калексико, Сан Диего — почти до Хермосильо. Ще се къпем голи в лунните лъчи — ха-ха, ти сто на сто ще си по гащи.

— Чудесно би било. Но аз съм с Пег, Констанс. Пег е с мен.

— Е, карай. Целуни ме.

Поколебах се, но тя се хвърли върху мен и ме зашемети с целувка, която би напълнила цял резервоар, и би събудила и умрелите.

Вратите се отвориха. И ние, двама лунатици в полунощ, хлътнахме вътре.

 

 

Спряхме близо до площада, гъмжащ от войници и търговци. Фриц Вонг се приближи на големи подскоци към нас.

— По дяволите! Готови сме за сцената ти. Оня пияница, баптиста унитарианец, изчезна някъде. Да знаеш къде може да се е скрил?

— Обади ли се на Ейми Семпъл Макфърсън?

— Тя е мъртва!

— Или на Светите братя. На универсалистите на Менли П. Хол или на…

— Господи — изпъшка Фриц — сега е полунощ! Всички са заспали!

— А Голгота? Той често се отбива там?

— Голгота! — Фриц се втурна нанякъде. — Проверете Голгота! Гетсимания! — после се помоли на звездите. — Господи, защо си ми пратил тоя некадърник Манишевич? Идете и вземете под наем два милиона скакалци за утрешната напаст!

Помощниците се разтичаха във всички посоки. Аз също хукнах, но Констанс ме хвана за лакътя.

Погледът ми попадна на „Нотр Дам“.

Тя го проследи.

— Не се качвай там.

— Идеалното място за И.Х.

— Но това е само фасада — няма на какво да се опреш. Подхлъзнеш ли се, ще се изтърколиш като ония камъни, дето гърбавите ги пускат върху тълпата.

— Но това беше на филм, Констанс!

— А тук да не е В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ?

Тя потрепери. Закопнях за едновремешната Ратиган, която постоянно се смееше.

— Току-що забелязах нещо на камбанарията. Може да е И.Х. — казах аз. — Защо не хвърлим един поглед, докато другите претърсват Голгота?

— Мислех, че се страхуваш от височини?

Гледах как сенките танцуват по катедралата.

— Откачен глупак! Върви. Свали Исус — измърмори Констанс. — Направи го, преди да се е превърнал в каменна фигура. Спаси го!

— Той е спасен!

Изминах стотина ярда и се обърнах назад. Констанс вече топлеше ръце над огъня, стъкмен от купчина римски легионери.