Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (38) (Друга приказка за два града)

38

По пътя за „Кафявото бомбе“ караше бавно. Взираше се мълчаливо в здрачните улици. Накрая каза:

— Ти вярваш на всичко, нали? Как така? Защо?

— Много е просто — обясних аз. — Никога не се занимавам с неща, които не харесвам, или в които се съмнявам. Ако ме накараш да напиша сценарий на филм за проституцията или алкохолизма, не мога да го направя. Правя това, което обичам. В момента, слава Богу, ми е интересен именно Христос, зазоряването и следите от стъпките му по брега. Не съм кой знае какъв християнин, но когато открих онази сцена у Йоан, или по-скоро И.Х. я откри за мен, бях погълнат изцяло. Нима бе възможно да не напиша нещо такова?

— Разбирам — Констанс така ме беше зяпнала, че трябваше да посоча кормилото, за да й напомня, че шофира.

— Виж какво, не ме интересуват парите. Дори да ми предложиш „Война и мир“, ще откажа. Не че Толстой е лош писател. Просто не го разбирам. Аз съм за оплакване, не той. Но знам със сигурност, че не мога да създам сценарий за нещо, което не обичам. Би било загуба на пари, ако ми го възложат. Край на лекцията. А ето го и „Кафявото бомбе“.

Тази вечер затваряха рано. Ресторантът бе почти празен, а в дъното нямаше никакъв параван.

— По дяволите — измърморих аз.

Защото погледът ми бе попаднал на нишата вдясно, където бе телефонът за приемане на резервации и имаше малко бюро с лампа над него. Сигурно само допреди няколко часа там се е намирал куфарът на Кларънс Сопуит.

Стоял си е и е чакал някой да го открадне заедно с адреса на Кларънс.

Защо трябваше да стане така, по дяволите!

— Синко — каза Констанс, — нека те почерпя с нещо.

Оберкелнерът представяше сметките на последните клиенти. Видя ни с периферното си зрение и се обърна. По лицето му се изписа огромно удоволствие от това, че вижда Констанс. Но когато съгледа мен, радостта му угасна. Имаше защо. Та нали бях видял как Кларънс заговори Звяра…

Усмихна се отново и се спусна срещу нас. Целуна алчно пръстите на Кларънс. Тя отметна назад глава и се разсмя.

— Няма смисъл, Рикардо. Отдавна продадох пръстените си!

— Нима ме помниш? — попита той изумен.

— Рикардо Лопес, известен и като Сам Кан.

— Кое ли бе името на Констанс Ратиган, тогава?

— Още преди много време си мушнах рожденото свидетелство в гащите — Констанс кимна към мен. — А това е…

— Знам, знам — опита се Лопес да ме изолира.

Констанс пак се изсмя, защото той още държеше ръката й.

— Рикардо беше вечният спасител в плувния басейн на „Ем Джи Ем“. Стотици момичета се опитваха да се удавят, за да ги върне към живота. Хайде, Рикардо, настани ни някъде.

Седнахме. Не можех да откъсна очи от стената в дъното. Лопес проследи погледа ми и злобно извъртя тирбушона.

— Бях само един от публиката — поясних аз тихо.

— Знам, знам — измърмори той, докато наливаше в чашата на Констанс и я изчакваше да опита. — Оня, другият глупак беше.

— Виното е превъзходно — оповести Констанс, — като теб. — Рикардо щеше да припадне. За малко да стане за смях.

— А кой е другият глупак? — възползва се от случая Констанс.

— А, нищо… Крясъци, удари… Най-добрият ми клиент и някакъв просяк.

О, Господи — помислих си аз, — горкият Кларънс. Цял живот просеше за слава.

— Най-добрият ти клиент, скъпи Рикардо? — запремига кокетно Констанс.

Рикардо хвърли бегъл поглед към стената в дъното, до която бе сложен сгънатият параван.

— С мен е свършено. Нищо, че не плача. Бяхме толкова внимателни. От години насам. Винаги идваше късно. Чакаше в кухнята, докато се уверя, че няма нито един от познатите му. Трудно е, нали? В края на краищата, аз не мога да ги знам всичките. А сега заради една най-обикновена глупава случайност, заради някакъв скапан минувач Великият може би никога няма да се върне. Ще си намери друг ресторант, който ще работи до по-късно и ще има по-малко посетители.

— Този Велик човек… — Констанс бутна към Рикардо една от чашите на масата и му махна да си налее сам — има ли си име?

— Не — Рикардо наля на себе си, но пак остави чашата ми празна. — НИКОГА не съм питал. Идваше от години. Поне по веднъж в месеца и плащаше в брой за най-отбраните ястия, най-изисканите вина. За всички тези години обаче сме разменили около петдесет думи. Изчиташе менюто и посочваше мълчаливо какво иска. Там, зад паравана. После той и дамата му говореха, пиеха и се смееха. Когато беше с дама, разбира се. Бяха все странни жени. Самотни…

— Слепи — добавих аз.

Лопес ме стрелна с поглед.

— Може би. А дори и по-лошо.

— Какво може да бъде по-лошо от това?

Лопес погледна чашата си и празното място до нас.

— Седни — покани го Констанс.

Той огледа нервно празния ресторант. Най-сетне седна, отпи голяма глътка и кимна.

— Някак наранени, може би. Жените му. Странни, тъжни. Да, наранени хора, които не можеха да се смеят. Той им вдъхваше ЖИВОТ. Като че ли за да промени собствената си самотна и ужасна съдба, трябваше да развеселява другите. Доказваше им, че животът е шега! Представяте ли си! Как се доказва такова нещо? После излизаше със смях и с жената, която нямаше очи или уста, или ум, но си вярваше, че е познала радостта, и наемаше такси. Бяха все различни лимузини, на различни компании. Плащаше в брой, а не с чекове и кредитни карти. Те взимаха парите и безшумно потегляха. Никога не чух за какво говорят. Ако ме видеше на петнайсет фута от паравана, това бе истинска катастрофа. Даваше ми петачета за бакшиш. Затова следващият път заставах на трийсет фута. Бакшиш? Двеста долара. Е, да пием за тъжните.

Вратите на ресторанта потрепериха от внезапно извил вятър. Замръзнахме. Вратите се отвориха широко, залюляха се и пак се тръшнаха.

Рикардо се вкамени. Погледна вратите, а после мен, сякаш аз бях виновен.

— По дяволите, няма значение — каза кротко след малко. — Той се е скрил някъде.

— Звяра?

Опули се:

— Така ли го наричате? Хм…

Констанс кимна към чашата ми. Рикардо сви рамене и я напълни до около инч от дъното.

— Толкова ли е важен тоя, че ми го доведе да съсипе живота ми? Допреди седмица бях богат.

Констанс веднага затършува в чантичката си. После извади ръка и я плъзна като мишка към стола от дясната си страна, за да остави нещо там.

— О, не, не бих взел от теб, скъпа Констанс. Вярно е, той ме направи богат. Но някога, преди много години, ти ме направи най-щастливият човек на света.

Констанс го потупа и очите й се просълзиха. Лопес стана и отиде до кухнята. Забави се около две минути. Ние пиехме вино и чакахме. Вратите зейваха под напора на вятъра и с шепот се затваряха отново. Когато се върна, огледа празните маси и столове така, сякаш биха се подразнили от лошите му маниери. Внимателно постави пред нас малка снимка. Докато я разглеждахме, той доизпи виното си.

— Направиха я миналата година с фотоапарат „Ланд“. Един от глупаците в кухнята искал да позабавлява приятелите си. Две снимки за три секунди. Паднаха на пода. Звяра, както го наричате, строши камерата, скъса само едната снимка, защото не предположи, че има друга, и цапна сервитьора, когото веднага уволних. Наместо сметка му предложихме последната бутилка от най-хубавото си вино. Всичко се оправи. По-късно намерих втората снимка под масата, където е била ритната в суматохата. Не е ли много тъжно?

Констанс се бе разплакала.

— Наистина ли така изглежда?

— О, да — казах аз.

Рикардо кимна:

— Често ми се искаше да го попитам: „Сър, за какво живеете? Нима сънувате, че ще станете красив? Коя е жена ви? Как си изкарвате прехраната и струва ли си въобще?“ Но нищо не казвах. Наблюдавах само ръцете му. Подавах му хляб, наливах вино. Понякога обаче ме караше да го погледна в лицето. Даваше бакшиша и изчакваше да вдигна поглед. Тогава се усмихваше, но усмивката приличаше на рана. Виждали ли сте как двама се бият, единият разсича плътта на другия и тя зейва като кървава уста? Като устата на нещастното чудовище, което ми благодареше за виното и вдигаше банкнотата толкова високо, че непременно да забележа това лице, давещо се в отчаяние и болезнено желание за свобода.

Рикардо запремигва и тикна снимката в джоба си. Констанс още се взираше в мястото на страшния портрет.

— Исках да видя дали го познавам. Не, слава Богу. Но трябва да чуя гласа му. Може би някоя вечер…

Рикардо изсумтя:

— Не, не. Всичко пропадна. Заради онзи смотан поклонник пред вратата. Сигурно за първи път от години насам се е случило нещо подобно. По това време улицата обикновено е пуста. Вече съм убеден, че няма да се върне. А аз ще трябва да се преместя в по-малко жилище. Простете за егоизма. Трудно е да се разделиш с бакшиши от по двеста долара.

Констанс издуха носа си, стана, грабна ръката на Лопес и мушна нещо в нея.

— Не се съпротивлявай! — каза тя. — Двайсет и осма беше велика година. Време е да платя на великолепния си жиголо. Приеми ги.

Рикардо поклати глава и сгуши лице в ръката й.

— Ла Йола, морето, хубавото време?

— И всеки ден сърф!

— О, да, телата, топлите вълни…

Рикардо целуна всяко нейно пръстче, едно по едно.

— Възбуждам се от лакътя нагоре! — каза Констанс.

Той се изсмя дрезгаво. Тя го побутна леко по брадичката и избяга. Оставих я да излезе.

После се обърнах към нишата с малката лампа, бюрото и папките.

Лопес също отправи поглед натам.

Но куфарът на Кларънс си бе отишъл в нощта, откраднат от нечия лоша ръка.

Кой ще го защити сега? — помислих си аз. Кой ще го спаси от тъмнината и ще му даде кураж до разсъмване?

Аз? Слабакът, побеждаван на канадска борба дори от братовчедка си?

Кръмли? Нима можех да поискам от него да прекара цяла нощ пред блока на Кларънс? Или да вика на вратата: „С теб е свършено. Бягай!“

Не се обадих на Кръмли. Не отидох да блъскам по вратата на Кларънс Сопуит. Кимнах на Рикардо Лопес и излязох в нощта. Констанс плачеше отвън: „Да се махаме от това проклето място, по дяволите“ — изхлипа тя.

Избърса очи с неподходяща за целта копринена кърпичка.

— Оня гаден Рикардо. Накара ме да се почувствам стара. И тая ужасна снимка… на бедния нещастник…

— Да-а-а, лицето — казах аз и добавих — Сопуит.

Защото Констанс бе застанала точно там, където преди няколко вечери чакаше Сопуит.

— Сопуит? — попита тя.