Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (36) (Друга приказка за два града)

36

Понесохме се с бясна скорост към студиото. Бе късен следобед. Трите бутилки шампанско, тикнати в спортната кола, караха Констанс да ругае радостно на всеки ъгъл, приведена над кормилото като куче, което души нещо.

— Варда-а-а! — изкрещя тя и профучахме по средата на осовата линия по булевард „Ларчмонт“.

— Какво правиш?! — изпищях аз.

— Някога от двете страни на платното бяха опнати тролейбусни жици. По средата бяха електрическите стълбове. Харолд Лойд винаги минаваше между тях — като на слалом. Ей така!

Колата рязко зави на ляво.

— А после ей така!

Заизвивахме се между отдавна несъществуващите стълбове, гонени от тролейбусите призраци.

— Ратиган…

Видя мрачното ми изражение.

— „Бийчуд Авеню“?

Беше четири часа следобед. Последната пощенска кола пътуваше в северна посока по авенюто. Кимнах на Констанс. Тя паркира точно до пощаджията, който беше спрял и се клатушкаше с товара си по топлата улица. Видя ни и махна приятелски, развеселен от боклучавите писма, които оставя пред всяка врата.

Преди да почукам на вратата, исках да проверя името и адреса на Кларънс. Заговорих го, но после не можах да спра бърборенето му. Разказа ни за походката на Кларънс, за това, каква му била устата, как му се мърдали ушите и му се белеели очите.

После ме ощипа по лакътя и се разсмя:

— Казвам ви, че е луд за връзване! Само да го видите с онова грамаданско палто от камилска вълна — като на Адолф Менжу от 1927-а. Е-хе! Тогава още тичахме да пикаем навън, докато се нацелуват на екрана. Старият Кларънс… Веднъж му казах: „Му-у-у!“, а той тръшна вратата. Бас държа, че и в банята влиза с това палто от страх да се съблече. Голям пъзльо. Не чукайте много силно…

Но вече не го слушах. Свих надолу и стигнах до номер 1788.

Не почуках. Застъргах с нокът по стъклото на вратата. Не можех да видя нищо, защото щорите бяха пуснати. Не последва никакъв отговор. Потропах малко по-силно с показалец.

Имах чувството, че долавям туптенето на заешкото сърчице на Кларънс.

— Кларънс! — извиках аз. — Знам, че си там!

Пак ми се стори, че чувам как бие пулсът му.

— Обади се, по дяволите! Преди да е станало късно! Знаеш кой съм. Оня от студиото, за Бога! Кларънс, щом аз съм те открил, значи и ТЕ могат да го направят.

Те? Кои „те“ имах предвид?

Заблъсках с юмруци по вратата. За малко да я строша.

— Кларънс! Куфарът ти! Беше при „Кафявото бомбе“!

Успях. Спрях да блъскам, защото ми се стори, че чувам плач или сподавен вик. Изщрака ключалка. После още една. И още една.

Най-сетне вратата се отвори, макар и да бе пусната веригата отвътре.

Измъченото лице на Кларънс се показа през дългия тунел на годините. Въпреки че бе съвсем близо, ми се стори безкрайно далечно. Гласът му проехтя умоляващо:

— Къде? Къде каза?

— При „Кафявото бомбе“ — отвърнах засрамено. — Но някой го е откраднал.

— Откраднал? — От очите му потекоха сълзи. — Моя Куфар?! О, Боже, защо ме наказа така?

— Не, слушай…

— Ако се опитат да влязат, ще се самоубия. Не искам да ги виждам!

Погледна с мъка зад себе си, където бяха всичките му папки и купищата снимки с автографи.

Моите зверове, бе казал Рой на собственото си погребение, моите любимци и приятели…

Красавиците ми, мълвеше Кларънс, душата ми, живота ми!

— Не искам да умирам — проплака той и затвори вратата.

— Кларънс — опитах аз за последен път. — Кои са ТЕ? Ако науча, мога да ти помогна! Да те спася! Кларънс!

По площадката се мерна сянка.

От другата страна на коридора някой надзърна.

Можех единствено да прошепна едно: „Сбогом“ и да изляза.

Констанс седеше в колата, разглеждаше хълмовете на Холивуд и се наслаждаваше на времето.

— Какви бяха тия щуротии?

— Единият луд е Кларънс, а другият — Рой — отпуснах се на седалката до нея. — Хайде, закарай ме във фабриката за луди.

Констанс закова точно пред вратите на студиото.

— О, Боже — изохка тя и погледна нагоре. — Мразя болниците.

— Болници?!

— Тук е пълно със случаи без диагноза. Хиляди бебета са били заченати и родени в този вертеп. Дом за богаташи, където безкръвните си преливат алчност. Виж го тоя герб над вратата. Изправен на задните лапи лъв със строшен гръбнак, сляпа коза без топки, Соломон, разкъсващ на две едно бебе… Добре дошли в моргата „Грийн Глейдз“!

Тръпки ме полазиха.

Показах пропуска си и минахме през централния вход. Без цветя и овации.

— Трябваше да кажеш на това ченге коя си.

— Не му ли видя лицето? Родил се е в деня, когато избягах от студиото. Името Ратиган няма да му говори нищо. Виж! — посочи филмовата гробница. — Там съм положена! Двайсет кутии в криптата! Филми, изгубили живота си в Пасадена и изпратени обратно с надгробен етикет. Пристигнахме!

Спряхме в центъра на Грийн Таун, Илинойс.

Изтичах по стълбите и вдигнах ръка:

— Къщата на баба и дядо. Добре дошла!

Констанс се остави да я завлека до люлката на верандата.

— Господи — възкликна тя, — не съм се люляла на такова чудо от години! Ей, малък немирнико, внимавай какво правиш със старата дама!

— Гледай ти. Не знаех, че имало крокодилски сълзи.

Тя ме погледна право в очите:

— Ама и ти си откачен. Наистина ли вярваш на ония щуротии, дето ги пишеш? Марс през 2001-а. Илинойс през двайсет и осма.

— Да.

— Де да можех да съм на твое място… Блажена наивност! Никога не се променяй — стисна силно ръката ми. — Ние сме едни скапани песимисти и циници, но имаме нужда от теб. Иначе Мерлин ще умре, дърводелецът ще направи Кръглата маса на рицарите накриво, а този, който смазва щитовете, ще ги полее по погрешка с котешка пикня. Живей вечно. Обещаваш ли?

Телефонът вътре иззвъня.

И двамата с Констанс скочихме. Изтичах и грабнах слушалката.

— Да? — Изчаках малко. — Ало?

Но се чуваше шумът на вятъра, спущащ се като че ли от някакво високо място. Полазиха ме студени тръпки.

— Рой?

От другата страна вятърът продължаваше да духа. Изскърца някакво дърво.

По инстинкт вдигнах очи към небето.

На стотина ярда от мен бе Нотр Дам. С куличките, статуите на светци и капчуците.

Около кулите на катедралата се бе извил вятър. Развяваше се червено работническо знаме.

— Някъде от студиото ли се обаждаш? Там, където си мисля, ли се намираш?

Стори ми се, че нещо мръдна на самия връх.

О, Рой, ако това си ти, по-добре забрави за отмъщението и слизай — си помислих аз.

Но вятърът стихна, дишането спря и връзката прекъсна.

Втренчих се в кулите. Констанс проследи с поглед тези от тях, около които вятърът завърташе малки, дяволити облачета прах.

— Хайде, стига глупости!

Седна пак на люлката и вдигна глава към катедралата.

— Какво става, по дяволите! — изпищя тя.

— Ш-ш-т!