Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (35) (Друга приказка за два града)

35

В началото бе мъглата.

Тя се плъзна по брега като Великата китайска стена и до шест сутринта покри равнината и планините. Заговориха сутрешните ми гласове.

Изпълзях до приемната на Констанс и се опитах пипнешком да намеря очилата си някъде под слонския куп възглавници. Отказах се и, залитайки, затършувах за портативна пишеща машина. Седнах и затрясках думите, без да виждам — края на „Ирод и Месията“.

Бе наистина чудото с рибите.

Симон, наречен Петър, доплува до брега и видя до жаравата призрака и даровете от препечена риба. Последва церемонията — послушните ученици, последният час, предстоящото Възнесение и думите за сбогом, които щяха да се помнят повече от две хиляди години и да стигнат чак до Марс и Алфа Кентавър.

Когато Словото излезе от машината, не можех да го видя, а само го държах пред слепите си, насълзени очи, докато Констанс изплуваше бавно от вълните — още едно чудо от плът, за което да прочета през рамо как издава вик от тъга и щастие, и ме разтърсва, доволно от триумфа ми.

Обадих се на Фриц.

— Къде си, по дяволите! — изкрещя той.

— Затваряй си устата — отвърнах аз и зачетох на глас.

Рибата бе оставена да се изпече на жаравата, която се разгаряше от вятъра и се посипваше като светулки по пясъка. Христос говореше, учениците му слушаха и когато се сипна зората, стъпките му и огнените искри се стопиха, а той си отиде. Учениците тръгнаха във всички посоки, но техните пътеки също изчезнаха сред пясъците, а вятърът отвя стъпките им. В края на филма започна Новият ден.

Фриц дълго мълча.

Накрая прошепна:

— Ти… копеле… такова… Кога ще ми го донесеш?

— След три часа.

— Искам го след два. Ще те целуна и по четирите бузи. Сега хуквам при Мени и Ирод.

Затворих. Телефонът иззвъня.

Беше Кръмли.

— Твоят Балзак още ли се казва Оноре? Или си голямата мъртва риба на Хемингуей, довлачена на брега без месо по костите?

— Кръм… — въздъхнах аз.

— Обадих се тук-там. Какво би станало, ако съберем всички данни, намерим Кларънс и идентифицираме онова грозилище от „Кафявото бомбе“? Нима ще можем да кажем на побъркания ти приятел Рой, който търчи из студиото по разни размъкнати тоги? Как ще го намерим, за да го уведомим? Да не смяташ да използваме гигантски кош за пеперуди?

— Кръм…

— Добре, добре. Има една добра и една лоша новина. Замислих се за онзи куфар, който Кларънс изпуснал пред „Кафявото бомбе“. Обадих се в „Бомбето“ и казах, че съм си загубил куфара. „Не се притеснявайте, г-н Сопуит, той е тук“ — така ми отговориха.

Сопуит! Значи това е името на Кларънс.

— „Боя се, че не съм си написал адреса отвътре“ — казах аз, а дамата ми отговори: „Не, пише го — «Бийчуд» 1788.“ Обещах, че веднага ще се отбия да си го взема.

— Кръмли! Ти си истински гений!

— Не съвсем. В момента ти се обаждам именно от „Кафявото бомбе“.

— И? — Сърцето ми подскочи.

— Куфарът го няма. Някой друг се е сетил за същия номер. Момичето ми го описа. Не е бил Кларънс. Когато го помолили да докаже самоличността си, оня просто им обърнал гръб и излязъл с куфара. Не бяха кой знае колко разстроени.

— О, Господи, значи сега знаят адреса на Кларънс.

— Да ида ли да го предупредя?

— Не, не. Би получил инфаркт. Плаши се и от мен, но е по-добре да отида аз. Кажи му само да се скрие. Господи, какво ли ще стане? „Бийчуд“ 1788, така ли?

— Точно така.

— Кръм, ти си незаменим.

— И винаги съм бил, винаги. Странно е като си помисля, че трябваше да съм в полицейското управление на Венеция още преди час. Коронерът позвъни да каже, че клиентът няма да издържи. Отивам на работа, а ти действай. Кой друг от студиото би могъл да знае това, което искаме да научим? Имам предвид някой, на когото имаш доверие. Някой, който е там почти от самото създаване…

— Ботуин — отвърнах аз почти несъзнателно и сам премигнах от отговора си.

Маги, която ден след ден и година след година улавя като в капан света с миниатюрната си камера.

— Ботуин ли? Иди я разпитай. И още нещо…

— Да?

— Пази си задника.

— Пазя го.

Затворих.

— Ратиган?

— Запалих колата. Чака ни на ъгъла.