Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (33) (Друга приказка за два града)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на Кръмли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Graveyard for Lunatics, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Mandor(2010)
Разпознаване и корекция
moosehead(2010)

Издание:

Рей Бредбъри. Гробище за лунатици

Американска. Първо издание

Yassen Atanasov Company, София, 1992

Редактор: Люба Никифорова

История

  1. —Добавяне

33

Тръгнах бавно към къщата на баба и дядо, изгубена някъде в миналото.

— Сигурен ли си, че си видял да тича самият Рой? — попита Кръмли, когато му разказах.

— Откъде да знам. Може би да, може би не… Не съм много на себе си. Мартинитата по средата на деня ме довършват. Пък и трябва да сваля три фунта и да добавя две унции към това чудо — посочих сценария. — Помагай!

Видях бележника в ръцете на Кръмли.

— Какво има там?

— Звъних в три агенции за автографи. Всички познават Кларънс…

— Страхотно!

— Не чак толкова. Казваха едно и също нещо — параноик. Не си е дал нито фамилията, нито адреса и телефона. Обяснил им от какво се страхува. Не от крадци, а от убийци. Мислел си, че първо ще го убият, а чак след това ще го оберат. Пет хиляди снимки, шест хиляди автографа. Може и да не е познавал Звяра, а да се е уплашил, че чудовището ще го проследи и ще му види сметката.

— Не, не, не ми се вярва.

— Кларънс Еди-кой си винаги се разплащал с банкноти, за да не го открият по чековете. Никога не е пращал нищо по пощата. Появявал се редовно в агенциите, вършел си работата, а после изчезвал за месеци наред. Сляпа улица. Както и „Кафявото бомбе“. Отидох там в най-приятния си вид, но оберкелнерът не ме пусна Съжалявам, синко. Ей…

Точно тогава се появи римската фаланга. Приближаваха се с весели викове и ругатни.

Наведох се навън, затаил дъх.

— За тая пасмина ли говореше, когато каза, че Рой бил с тях?

— Да.

— Сега ТАМ ли е?

— Не мога да видя…

Кръмли избухна.

— Може ли да е толкова откачен, че да тича из студиото? Защо не се махне, по дяволите?! За какво се мотае тук? За да го убият?! Имал е възможност да избяга, но е искал и ти, и аз да се забъркаме в играта. Защо?!

— За да си отмъсти. За всички убийства.

— КАКВИ убийства?

— На животинките му — бяха най-скъпите му приятели.

— Глупости.

— Слушай, Кръм. Откога живееш в къщата си във Венеция? Поне от едно двайсет — двайсет и пет години. Там си засадил всеки храст, отгледал си разсад, построил си бараката в задния двор, добавил си бамбук и орхидеи, праскови, лимони и кайсии. Представи си, че се вмъкна някоя нощ, изсека дърветата, смачкам розите, запаля колибата и изхвърля цялата звукова уредба на улицата. Какво би направил?

Кръмли се замисли и лицето му стана алено червено.

— Така е — казах аз тихо. — Не знам дали Рой ще се ожени някога. В момента всичките му деца и целият му досегашен живот са стъпкани в прахта. Всичко, което е обичал, е убито. Може би е тук, за да разгадае убийствата, да намери Звяра и да го убие. Възможно е и да не е между живите. Но ако бях на негово място, щях да направя същото — да се укривам и да търся, докато заровя убиеца до убитите.

— Лимоновите ми дръвчета, а? — попита Кръмли и погледна към морето. — Орхидеите и горичките? Някой да ги съсипе?

Фалангата изтича изпод сянката и се понесе под лъчите на следобедното слънце.

Сред тях нямаше непохватен, дългурест воин.

Виковете и стъпките заглъхнаха.

— Да се прибираме — каза Кръмли.

В полунощ откъм Африканската градина на Кръмли духна силен вятър. Всички дървета в околността се обърнаха на другата страна в съня си.

Кръмли ме погледна:

— Нещо става.

И стана.

— „Кафявото бомбе“ — извиках аз. — О, Господи, как не се сетих по-рано. Онази нощ, когато Кларънс избяга уплашен, той изпусна куфара си пред входа на ресторанта! Някой трябва да го е взел. Този някой сигурно се навърта още и чака Кларънс да се промъкне за куфара си. Адресът му СТО НА СТО е там.

— Добра следа — кимна Кръмли. — Ще проуча.

Вятърът пак задуха. Лимоновите и портокаловите дръвчета изпуснаха тъжна въздишка.

— И…

— И?

— Ами пак се сетих за „Кафявото бомбе“. Оберкелнерът не ще да говори с нас, но познавам един човек, който от години се хранеше там всяка седмица, когато бях малък…

— О, Боже — въздъхна Кръмли. — Ратиган. Тя жив ще те разкъса.

— Ще ме пази любовта ми!

— Напълни с нея един чувал, за да наторим долината Сан Фернандо.

— Приятелството пази. Ти не би ми направил нещо лошо, нали?

— Не разчитай на това.

— Трябва да предприемем нещо. Рой се крие. Намерят ли го, с него е свършено.

— И с теб, ако влезеш в ролята на аматьора детектив. Късно е. Полунощ е.

— Времето, когато Констанс се буди.

— Трансилванско време? По дяволите — Кръмли пое дълбоко въздух. — Аз ли ще те закарам?

До нас тупна праскова.

— Да! — казах аз.