Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (32) (Друга приказка за два града)

32

Мени Лайбър седеше на ръба на бюрото си и гилотинираше огромна пура с една от онези златни резачки на „Дънхил“ от по сто долара. Когато ме забеляза да оглеждам диваните на офиса, се намръщи.

— Какво има?

— Тези дивани… — казах аз. — Много са ниски и човек трудно се изправя — седнах. Бях на около фут от пода. Зяпнах Мени Лайбър, който сияеше като Цезар, прекрачил света.

Изсумтях и се протегнах към възглавничките. Натрупах три една върху друга и седнах отгоре им.

— Какво правиш, по дяволите? — се размърда нервно Мени.

— Искам да те гледам в очите, когато говоря. Мразя да си извивам врата.

Мени Лайбър почервеня, захапа пурата си и пак се намести на бюрото.

— Е? — тросна се той.

— Фриц ми показа готовата част от филма. Липсва Юда Искариотски. Кой го е убил?

— Какво?!

— Не може да имаш Христос, ако нямаш Юда. Как така се е изпарил?

За първи път видях малкия задник на Мени да се гърчи върху стъкленото покритие на бюрото. Засмука незапалената си пура, изгледа ме кръвнишки и избухна:

— АЗ наредих да съкратят Юда! Не исках да правя филм за антисемитизма.

— Какво! — изкрещях аз. — Филмът ще бъде пуснат следващия Великден, нали? Тогава ще го гледат един милион баптисти. Два милиона лутерианци.

— Да.

— Десет милиона католици.

— Да.

— Двама унитарианци^[1].

— Двама…?

— И когато всички се втурнат през великденската неделя с въпроса: „Кой махна Юда Искариотски от филма?“, какво ще им отговорим? Мени Лайбър?

Последва дълго мълчание. Мени Лайбър захвърли незапалената си пура. Протегна ръка към белия телефон, а аз замръзнах на място.

Набра три цифри, изчака и каза:

— Бил? — пое си дълбоко въздух. — Назначи Юда отново.

Наблюдаваше с омраза как поставям трите възглавнички на мястото им.

— Това ли бе всичко, за което искаше да говорим?

— Засега — натиснах дръжката на вратата.

— Какво става с приятеля ти Рой Холдстром? — изтърси той неочаквано.

— Мислех, че знаеш! — казах аз и млъкнах.

Трябваше да внимавам.

— Избяга, глупакът му с глупак — продължих бързо. — Взел си всичко от апартамента и заминал нанякъде. Идиот. Вече не сме приятели, така или иначе. Като си помисля само за отвратителното глинено чудовище…!

Мани Лайбър ме изучаваше.

— Добре, че се отърва. Работата с Вонг повече ще ти хареса.

— Разбира се. Фриц и Исус.

— Какво?

— Исус и Фриц.

Излязох.