Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (31) (Друга приказка за два града)

31

Подадох глава в Прожекционна зала 4 и попитах:

— Къде е Юда?

— Това е паролата! — изкрещя Фриц. — Тук има три мартинита! Пийни!

— Мразя мартини. А и без друго трябва първо да изтрезнея. Г-це Ботуин?

— Маги — отвърна тя поразвеселена с камера в скута.

— Чувал съм много за вас и винаги съм ви се възхищавал. Искам да кажа колко много се радвам на тази възможност да работим…

— Да, да — отвърна любезно тя. — Но малко бъркате. Не съм гений. Аз съм… как се наричаха онези същества, които бродят по водата да търсят насекоми… Човек все има чувството, че ще потънат, а те се задържат върху тънкия пласт над водата. Напрежение по повърхността. Разпределят теглото си и разперват крака… Е, това правя и аз. Разпределям теглото си, разпервам ръце и крака и гледам да не повредя лентата, по която се плъзгам. Още не съм затъвала. Но не съм някакво чудо — просто имам късмет. Благодаря за комплимента, млади човече. Вдигнете брадичка и изпълнявайте командите на Фриц. Мартини. Скоро ще видите, че не съм постигнала кой знае какво съвършенство в това, което ще ни покажат — обърна слабото си лице към залата. — Джими? Започвай.

Светлините загаснаха, екранът избръмча и завесите се вдигнаха. Откъсът блесна, съпроводен от частично завършената музика към филма на Миклош Роса. Музиката ми хареса.

Докато течеше прожекцията, поглеждах крадешком към Фриц и Маги. Те изглеждаха като възседнали необязден кон. И аз се задрусах на седалката, понесен от потока образи.

Ръката ми се протегна към едното мартини.

— Добро момче — прошепна Фриц.

Филмът свърши и лампите светнаха. Седяхме мълчаливи.

— Защо сте заснели толкова голяма част на тъмно или по здрач? — попитах аз.

— Не мога да понасям действителността — монокълът на Фриц блесна по посока на празния екран. — Половината от филма е заснета на залез-слънце. Тогава се чупи гръбнакът на деня. А аз си отдъхвам, че съм оцелял. Работя до два посред нощ и нямам никаква нужда от истински хора или истинска светлина. Преди две години си направих контактни лещи, но ги изхвърлих през прозореца. Защо ли? Защото виждах порите по човешките лица, и по моето също. Лунни кратери. Белези от шарка. В последните ми филми няма хора, осветени от слънцето: „Среднощна дама“, „Дългият мрак“, „В три след полунощ“, „Убийства“, „Смърт преди разсъмване“… Та какво ще кажеш за тая глупост — „Христос в градината, Цезар на дървото“?

Маги Ботуин се раздвижи неспокойно и приготви камерата си.

Прочистих гърло:

— Всички дупки в сценария ли трябва да покрия?

— Дали да покриеш задника на Цезар? Ами да! — Фриц Вонг се разсмя и разля още пиене.

Маги Ботуин добави:

— Ще те пратим да обсъдиш Юда с Мени Лайбър.

— Но защо?!

— Еврейският лъв — обясни Фриц — сигурно обича илинойски баптисти за закуска. Би те изслушал, докато ти откъсва крайниците.

Ударих второ питие.

— Слушай — въздъхнах аз, — не е толкова зле.

Чух бръмчащ звук.

Камерата на Маги Ботуин запечатваше миговете на растящото ми алкохолно опиянение.

— Навсякъде ли си носите камерата?

— Аха — отговори тя. — От четирийсет години насам не е минал ден да не я размахам сред великите. А те не се осмеляват да ме уволнят. Защото ще направя деветчасов филм за парада на глупците и ще го покажа в „Граумънс Чайнийз“. Ако ви интересува, ще можете да го видите.

Фриц напълни чашата ми.

— Готов съм за кадъра в едър план — казах аз и я изпих до дъно.

Камерата забръмча.