Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (30) (Друга приказка за два града)

30

След минута напуснах къщата на дядо и се отправих към Илинойс.

По пътя минах край Сцена 13. Бе здраво заключена и запечатана. Представих си как се е почувствал Рой, когато е влязъл и е видял някакъв маниак да руши съкровищата на живота му.

Рой, помислих си аз, върни се пак, направи нови, красиви зверове, живей вечно.

Точно тогава край мен изтича фалангата римски войници. Смееха се и отброяваха крачка. Отминаха бързо — като светла река от златни шлемове с алени пера. Гвардията на Цезар никога не е била толкова красива. Нито пък се е движела така бързо. Погледът ми попадна на последния войник. Дългите му крака се олюляваха. Лактите бяха увиснали надолу. И нещо като ястребова човка пореше въздуха. Тихо възкликнах.

Войниците се скриха зад ъгъла.

Изтичах дотам.

Рой ли беше това?

Не можех да извикам и всички да разберат, че сред тях се крие идиот.

— Проклет глупак. Смотаняк — мърморех си аз на влизане в ресторанта.

— Простак — извиках на Фриц, който бе подредил шест кафета пред себе си на масата за разговори.

— Стига ласкателства! — отвърна той. — Сядай. Първият проблем е, че Юда Искариотски е махнат от филма.

— Юда?! Да не са го уволнили?

— Последното, което чух за него — бил в Ла Йола и се забавлявал добре с разни делтаплани.

— О, Боже…

И тогава наистина избухнах. Дробовете ми щяха да се пръснат от смях.

Представих си как Юда лети с делтаплана си над соленото море. Рой тича с римската фаланга, а аз стоя мокър до кости под дъжда и съзерцавам трупа на стената. После пак си представих как Юда жадно поема въздух и лети.

Смехът ми стресна Фриц. Помисли, че съм се задавил и ме потупа по гърба.

— Нещо нередно?

— Нищо — задъхвах се аз. — Ха-ха-ха. Всичко!

Най-сетне се успокоих.

Пристигна самият Исус. Робата му прошумоля край масата.

— О, Ирод Антипа — обърнах се аз към Фриц, — да не си ме поканил на съд?

Високият като картина на Ел Греко актьор, гонен от серни изпарения и адски светкавици, които се плъзваха по бледото му тяло, бавно се отпусна на един стол, без дори да погледне къде сяда. Сядането бе акт на вяра. Когато невидимото му тяло се докосна до стола, се усмихна с гордост от точния прицел.

Сервитьорката веднага постави пред него чинийка със сьомга и кана червено вино.

И.Х. отхапа от рибата със затворени очи.

— Стар режисьор, НОВ сценарист — проговори той най-сетне. — Повикахте ме да говорим за Библията. Питайте. Знам всичко.

— Слава Богу, че има и такива хора — каза Фриц. — По-голямата част от филма ни бе заснета в чужбина от един ужасно надменен директор, който не можеше и с кран да си го вдигне. Меги Ботуин е в Зала 4. Ела там след един час да видиш тоя боклук — направи ми знак с монокъла си. — Христос вървял по водата. Но как да се оправим с големите лайна? И.Х., налей малко миро в недостойното ухо на това момче — бутна ме по рамото. — А ти, синко, реши проблема с липсващия Юда и напиши такъв край, че публиката да не си иска парите веднага след прожекцията.

Вратата се хлопна.

Останах сам под проницателния поглед на И.Х., напомнящ за синьото небе над Йерусалим.

Той бавно дъвчеше рибата.

— Сигурно се чудите защо съм тук. Аз съм Християнина. Стара кримка. Чувствам се много добре с Мойсей, Мохамед и Пророците. Не мисля за вярата, защото съм НЕЯ.

— Винаги ли сте били Христос?

И.Х. видя, че любопитството ми е искрено и подъвка още малко.

— Дали съм Христос? То е като да навлечеш удобна дреха, която да ти служи прекрасно до края на живота ти. Погледна ли раните си, съм сигурен, че съм. Когато дълго не се бръсна, брадата ми пораства и се превръща в чудесно потвърждение. Не мога да си представя друг живот. Е, преди много години, разбира се, ми беше интересно — отхапа още едно парче. — Опитах всичко. Бил съм в оня бар на булевард „Креншоу“. В храма на Агабег.

— И аз съм ходил там!

— Голямо шоу, нали? Сеанси, дайрета… Не съм си взимал проститутка. Отбивах се и при Норвел. Още ли е в бизнеса?

— О, да! С премигващия, кравешки поглед и с красивите му мъжки любовници, които обикалят за пари с дайретата.

— Ама вие говорите като МЕН! Астрология? Нумерология? Светите Братя? Ама че забавно.

— Бил съм и при Светите братя.

— Хареса ли ви как се въргалят из калта и бръщолевят на разни езици?

— Да! Ами негърската баптистка църква на „Сентръл Авеню“? Хорът на Хол Джонсон пее всяка неделя. Невероятни са!

— Божичко, момче, ти ми вървиш по петите! Как така си бил на всичките тези места?

— Търсех отговори!

— Чел ли си Талмуда? Корана?

— Попаднах на тях прекалено късно.

— Остави ме аз да ти кажа какво дойде наистина късно…

— Книгата на Мормон?!

— Ти си страшен!

— На двайсет години посетих сбирката на една мормонска група. Приспа ме самият Ангел Морони.

И.Х. изкрещя и се плесна по раните.

— Пълна скука! А Ейми Семпъл Макфърсън?

— Приятелите ми от колежа ме тикнаха към сцената, „за да се спася“. Изтичах и коленичих. Тя ме плясна с ръка по главата. Господи, спаси грешния — това взе да вика. Алилуя! Аз се запрепъвах обратно и паднах в ръцете на приятелите си!

— По дяволите — каза И.Х. — Ейми ме е спасявала два пъти. После я погребаха. Лятото на 1944-а май беше. В голям бронзов ковчег. За да направят надгробния й хълм, използваха шестнайсет коня и един булдозер. Господи, Ейми наистина те даряваше с измамни криле. Понякога ходя на гроба й от носталгия. Така ми липсва. Докосваше ме, все едно че съм Исус на Петдесетница. Големи лудории бяха.

— А сега си тук. На пълен работен ден като Исус в Максимус. Още от златните дни по времето на Арбътнот.

— Арбътнот? — Лицето на И.Х. помръкна от спомена. Бутна настрани чинията си. — Хайде. Изпробвай ме. Питай. Нещо за Стария Завет или за Новия?

— Книгата на Рут.

Той рецитира две минути от нея.

— Еклезиаст?

— Мога да ти го кажа целия! — и го направи.

— Йоан?

— Той е страхотен! Тайната вечеря след Тайната вечеря!

— Какво? — попитах аз недоверчиво.

— Много забравяш! Тайната вечеря не е била последна, а предпоследна. Няколко дни след разпването и полагането в гробница Симон, наречен Петър, заедно с другите ученици преживява на Тивериадското езеро чудото с рибите. Видели бледа светлина на брега. Приближили се и съгледали един мъж, застанал сред жаравата и рибата. Заговори ли го и разбрали, че е Христос, а той им казал: „Вземете от рибата и нахранете братята си. Разнесете словото ми по градовете на света и проповядвайте опрощение на греховете.“

— Гледай ти — промълвих аз.

— Хубаво е, нали? — каза И.Х. — Първо Предпоследната тайна вечеря — тази на да Винчи, а после — най-последната: с риба, изпечена на жаравата край Тивериадското езеро. После Христос си тръгва, но остава завинаги в умовете, сърцата и душите им. Finis.

И.Х. наведе глава и добави:

— Напиши наново книгите, и най-вече тази на Йоана. Не е мое, за да ти дам, а е твое, за да си го вземеш. Изчезвай, преди да съм отменил благословията си!

— Нима си ме благословил?

— През цялото време те благославях, синко. През цялото време. Върви.