Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (28) (Друга приказка за два града)

28

На обед Кръмли ме остави пред апартамента на Рой на ъгъла на „Уестърн Авеню“ и Петдесет и пета улица. Погледна ме.

— Как се казваш?

— Отказвам да се представя.

— Да те изчакам ли?

— Тръгвай. Колкото по-бързо изясниш нещата около студиото, толкова по-добре. И без това не бива да ни виждат. Взе ли списъка и картата?

— Тук са — Кръмли почука по слепоочието си.

— Ела след час. В къщата на баба. На горния етаж.

— Добрата стара баба.

— Кръмли?

— Да?

— Обичам те много.

— Това няма да те прати в рая.

— Не. Но ще ми помогне да изкарам нощта.

— Упомени ме в завещанието си — каза Кръмли и потегли.

Влязох.

Снощното ми предчувствие не бе ме излъгало. Това тук едва ли можеше да се сравни дори и с погромите в студиото…

В коридора се бе задържала миризмата от одеколона на доктора.

Вратата на апартамента беше открехната.

И всичко бе обърнато с главата надолу.

— Господи — прошепнах аз по средата на жилището, — Съветска Русия. Историята се повтаря.

Защото личността на Рой бе изчезнала. Книгите в библиотеките ще бъдат разкъсани и съшити наново, за да изчезне завинаги името му и да се превърне в тъжен, изгубен призрак, в жалка фантасмагория и нищо повече.

Не бяха останали нито книгите, нито картините, нито бюрото, дори и хартията в кошчето. Бяха свалили даже рулото тоалетна хартия. Шкафчето за лекарства бе обрано до шушка. Нямаше обувки под леглото. Нямаше легло. Нямаше пишеща машина. Нямаше динозаври. Нямаше и рисунки на динозаври. Само празни шкафове.

Преди няколко часа апартаментът е бил почистен, излъскан и полиран с висококачествен восък.

Яростта бе съсипала сцената му с неговите Вавилон, Асирия и Абу Симбел.

Чистотата бе изсмукала и последната прашинка спомен, и последния остатък живот.

— Ужасно е, нали? — чух зад себе си да казва някакъв глас.

На вратата стоеше млад мъж. Носеше изтъркана художническа пелерина, а пръстите, както и лявата му буза, бяха изпомацани с бои. Беше рошав и напомняше за диво животно, което работи на тъмно и се показва на светлина в изключително редки случаи.

— По-добре не стой тук. Може да се върнат.

— Почакайте — казах аз, — аз съм чувал за вас. Приятел сте на Рой… Том…

— Шипуей. По-добре изчезвайте. Те са ненормални. Хайде.

Излязохме от празния апартамент.

Той отключи собствената си врата с две връзки ключове.

— По местата! Готови! Старт!

Скочих вътре.

Той тръшна вратата и се облегна на нея.

— Хазяйката! Не искам да види!

— Да види? — огледах се.

Намирахме се в подводницата на Капитан Немо, сред каютите и машините.

— О, Боже! — изкрещях аз.

Том Шипуей засия:

— Хубаво е, а?

— Хубаво ли? Направо е невероятно!

— Знаех си, че ще ти хареса. Рой ми показа разказите ти. Марс. Атлантис. И онова нещо за Жул Верн. Бива си го, нали?

Махна с ръка. Оглеждах се и опипвах предметите. Големите викториански столове с червено кадифе и месингови украшения, приковани за пода на кораба, бляскавия перископ, който се спущаше от тавана, масивния орган по средата, а над всичко това — едно малко прозорче, превърнато в объл люк, през който се виждаха тропически риби в най-различни цветове и големини.

— Виж! Не се страхувай! — каза Том Шипуей.

Наведох се да погледна през перископа.

— Работи! — извиках аз. — Ние сме под водата! Или поне така изглежда! Вие ли направихте всичко това? Вие сте гений.

— Аха.

— А… хазяйката знае ли какво сте сторили с апартамента й?

— Ако научи, ще ме убие. Никога не съм я пускал.

Шипуей докосна един бутон на стената.

По зеленото море премина сянка.

Очерта се формата на гигантски, мърдащ паяк.

— Сепията! Антагонистът на Немо! Нямам думи!

— Нали? Сядай. Какво става? Къде е Рой? Защо се изтърсиха онези откачени хиени?

— Рой ли? Да-а-а — тежестта на станалото пак се стовари върху мен. Облегнах се назад. — Господи. Рой… Какво стана снощи?

Шипуей тихо започна да се движи из стаята, имитирайки видяното.

— Виждал ли си преди много години как се промъква Рик Орсати? Оня гангстер?

— Дето избяга с една банда…

— Аха. Веднъж, както се прибирах на свечеряване, видях шестима мъже, облечени в черно. Имаха водач. Движеха се като плъхове. Всички бяха облечени в кожа или коприна, косите им бяха пригладени с брилянтин, а лицата имаха мъртвешка бледност. Не, не приличаха точно на плъхове, а на видри или по-точно на невестулки. Безшумни, мазни, гъвкави, опасни и враждебни — като буреносни облаци. Е, това всъщност се случи снощи. Носеше се и много силна миризма на парфюм.

Д-р Филипс!

— … Застанах пред вратата и видях как тези големи, черни плъхове измъкват папки, динозаври, картини, бюстове, статуи и снимки. Изгледаха ме с ъгъла на малките си очички. Затворих вратата, но ги наблюдавах през шпионката. Носеха големи, черни гуменки. Трополяха около половин час. После шепненето стихна. Излязох на празния коридор. Останала бе единствено силната миризма на оня гаден одеколон. Тези хора да не са убили Рой?

Трепнах.

— Откъде ти хрумна?

— Приличаха ми на погребални агенти. Пък и щом му съсипват апартамента, какво би ги спряло да унищожат и него? Виж — Шипуей ме погледна в очите, — не исках да кажа, че… е, добре. Рой…

— Е мъртъв? Да. Не. Може би. Човек с жизнеността на Рой не си отива ей така!

Казах му за Сцена 13, за разрушените градове и окаченото тяло.

— Рой не би го направил.

— Може някой да му го е направил НА НЕГО.

— Рой не би се самоубил заради какъвто и да било кретен. По дяволите — по бузата на Том се стече сълза. — Аз го ПОЗНАВАМ! Той ми помогна да построя първата си подводница. Ето я!

На стената бе закрепена миниатюра на „Наутилиус“, дълга около трийсет инча. Мечтата на студента художник.

— Но Рой не може да е мъртъв!

Някъде из каютите звънна телефон.

Шипуей вдигна голяма черупка от мекотело. Аз се засмях, но смехът ми секна.

— Да — каза той. — Но кой се обажда?

Изтръгнах слушалката от ръката му. Изкрещях в нея. Чух нечие дишане.

— Рой!

Прищракване. Тишина. Познатият сигнал.

Заподскачах като луд, подхвърляйки черупката.

— Рой? — попита Шипуей.

— Неговото дишане.

— Глупости! Не можеш да го познаеш по това! Откъде се обаждаше?

Тръшнах телефона и постоях със затворени очи. После го грабнах и се опитах да набера.

— Как работи това проклето нещо?

— На кого звъниш?

— Трябва ми такси.

— Но къде отиваш? Аз ще те закарам.

— Илинойс, по дяволите. Грийн Таун.

— Това е на две хиляди мили.

— Тогава да тръгваме — казах аз и поставих черупката на мястото й.