Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (25) (Друга приказка за два града)

25

Видях цял куп неща, които ме съсипаха.

Около мен — разхвърляни маски, черепи, кости, плаващи ребра и лица на фантоми, изтръгнати от телата им и нахвърляни с бяс по сцената.

Малко по-далеч — бойно поле, затрупано от собствената си пръст.

Миниатюрните градчета на Рой бяха безжалостно стъпкани. Зверовете му — разпорени, обезглавени, изгорени и погребани в собствената си пластмасова плът.

Тръгнах сред руините. Като че ли над малките покривчета, кулички и лилипутчета бе паднала бомба. Рим бе премазан от гаргантюански Атила. Великата Александрийска библиотека не бе изгорена, но миниатюрните й книжки потъваха в пустинята. Париж пушеше. Лондон бе унищожен. Гигантски Наполеон бе сравнил завинаги Москва със земята. С други думи, петгодишният труд с четиринайсет часов работен ден през седемте дни от седмицата бе пропилян. За пет минути!

Рой! — помислих си аз — никога не бива да виждаш това.

Но го бе видял.

Както се движех през съсипаните бойни полета и пръснати селца, видях нечия сянка на стената.

Бе сянка от филма „Фантомът на операта“. Бях го гледал петгодишен. В този филм няколко балерини и сценични работници замръзваха на място, втренчваха се напред, изпищяваха и побягваха. Защото виждаха пред себе си провесеното, бавно клатушкащо се тяло на обесения нощен пазач. Споменът за тази сцена с балерините и сянката на мъртвеца никога не бе ме напускал. А сега, в дъното на студиото се виждаше някакъв окачен предмет, плуващ из въздуха. Хвърляше огромна, двадесетфутова сянка върху празната стена. Също като в онзи ужасен филм.

О, не, НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!

Но можеше.

Представих си влизането на Рой — шока, отчаянието, яда му… Бясното търсене на въже, шнур, жица… Напрежението и последвалото блажено спокойствие. Не можеше да живее без приказните си мишки и джуджета, без очарователните си, любими същества. Бе твърде стар, за да построи всичко наново.

— Рой — прошепнах аз, — това НЕ МОЖЕ да си ти! Винаги си обичал живота!

Но тялото на Рой бавно се извърна в тъмнината. ЖИВОТНИТЕ МИ СА МЪРТВИ, казваше то.

Но те никога не са били ЖИВИ!

Значи и АЗ никога не съм бил жив, прошепна Рой.

— Рой — казах аз, — нима ще ме оставиш САМ?

Може би.

— Но ти не би се оставил на никого да те обеси?!

Вероятно.

Но ако е така, защо си още там? Как така не са те свалили?

Значи…

Ти си умрял съвсем скоро. Не са те намерили още. Аз съм първият, който научава.

С мъка докоснах стъпалата му, за да се уверя, че е той. Сетих се за трупа от папиемаше.

Протегнах ръка по-нагоре…, когато видях…

На бюрото бе поставката на последната и най-добрата му работа — на Звяра, чудовището от „Кафявото бомбе“, което ходеше по църкви и гробища.

Някой бе нанесъл десетки удари с тежък чук. Лицето, главата, черепът — всичко бе строшено на парчета. Беше останала само една безформена купчина.

Господи!

Това ли бе докарало Рой до пълно отчаяние?

Или унищожителят бе цапнал нищо неподозиращия Рой и после го бе окачил?

Разтреперих се и спрях на едно място.

Защото чух да се отваря широко вратата на сцената.

Събух се, изтичах тихо и се скрих.