Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (21) (Друга приказка за два града)

21

Фриц ме чакаше на стълбите пред офиса на Мени Лайбър.

— Вътре вече са побеснели съвсем — възкликна той. — Какво ти става?!

— Говорих си с капчуците.

— Какво? Да не са паднали пак от „Нотр Дам“? Влизай.

— Защо да влизам? Само преди час Рой и аз бяхме на Еверест. Сега той се пържи в ада, а аз потъвам заедно с теб в Галилея. Обясни ми го, ако обичаш.

— Може би винаги печелиш. Кой знае? Или е умряла майката на Мени? Напуснала го е любовницата му? Има запек? Колики? Избери си нещо. Рой е уволнен. А ние с теб ще работим идните шест години над комедиите на Нашата банда. Влизай!

Пристъпихме в офиса на Мени.

Той стоеше с гръб към нас посред голяма, чисто бяла стая — бели стени, бял килим, бели мебели и огромно бяло бюро, на което имаше само един бял телефон. Истинска снежна буря, сътворена от някой дизайнер, заслепен от виелицата.

Зад бюрото имаше голямо огледало четири на шест фута, така че през рамото си да се виждаш как работиш. Стаята бе само с един прозорец, който гледаше към задната стена на студиото на не повече от трийсет фута и предлагаше панорамен изглед към гробището. Не можех да откъсна очи от него.

Мени Лайбър прочисти гърлото си.

— Той отиде ли си? — все още бе с гръб към нас.

Кимнах мълчаливо.

Мени усети кимването и изпуфтя:

— От този ден преставаме да споменаваме името му. Никога не е работил за нас.

Изчаках го да се обърне и да излее по някакъв начин яда си, без да избухва. Лицето му се свиваше в тикове. Очите му не се движеха заедно с веждите, веждите се разминаваха с устата, а главата му се извръщаше на една страна. Закрачи, но като че ли всеки момент щеше да загуби равновесие. После забеляза, че Фриц Вонг ни наблюдава и застана до него, сякаш се опитваше да го ядоса.

Фриц разумно прибягна до единственото си средство, което използваше, когато светът около него ставаше прекалено реален. Свали монокъла си и го пусна в джоба. Бе начин да отблъсне вниманието от себе си, деликатен отказ. Направо сложи Мени в джоба си заедно с монокъла.

Мени Лайбър говореше и крачеше. По едно време успях да промълвя: „Но какво ще правим с метеоровия кратер?“

Фриц незабележимо ми кимна. ЗАТВАРЯЙ СИ УСТАТА.

— И тъй! — Мени се направи, че не е чул. — Следващият ни, хм, главният ни проблем е…, че нямаме край за „Христос и Галилея“.

— Бихте ли повторили? — попита извънредно любезно Фриц.

— Нямате край! — възкликнах аз. — Опитахте ли с Библията?

— Имаме си достатъчно Библии, но нашият сценарист не можа да прочете дребните буквички. Видях оня твой разказ в „Ескуайър“. Звучеше като Еклезиаст.

— О, Боже — промърморих аз.

— Млъквай. Трябват ни…

— Матей, Марко, Лука и аз!

Мени Лайбър изръмжа:

— Откога начинаещите писатели отказват най-великите поръчки на века? Искаме всичко от днес за вчера, за да може Фриц да продължи снимките. Пиши добре и някой ден ще заслужиш всичко това!

Махна с ръка.

Погледнах към гробището. Времето бе ясно, но по камъните се стичаха невидими дъждовни струи.

— Дано не се случи — промълвих аз.

Мени Лайбър пребледня. Бе отново на Сцена 13 заедно с Рой, мен и глинения Звяр.

Не каза нищо и се втурна към банята. Тръшна вратата след себе си.

Фриц и аз разменихме погледи. Мени повръщаше зад вратата.

— Gott — възкликна Фриц, — трябваше да слушам Гьоринг.

След малко Мени Лайбър се върна, огледа се, като че ли не очакваше да завари мястото цяло, отиде до телефона, набра, каза на някого: „Пристигай!“ и се втурна навън.

Спрях го до вратата.

— За Сцена 13…

Мени постави ръка на устата си, сякаш всеки момент ще се издрайфа отново. Ококори очи.

— Знам, че ще разчистите — продължих бързо аз, — но там има доста мои неща. Искам да използвам остатъка от деня, за да обсъдя с Фриц какво ще правим с Галилея и Ирод. Може ли да оставите всички боклуци, за да си прибера нещата утре сутринта? След това ще изчистите.

Мени помисли малко. После, с ръка на устата, кимна утвърдително и се обърна към високия блед мъж, който се приближаваше. Пошепнаха си нещо. Мени си тръгна, без да се сбогува. Високият господин бе И.У.У. Хоуп, един от оценителите на продукции.

Той ме погледна, помълча малко и после каза с известно притеснение:

— Май за Вашия филм нямаме, ъ-ъ-ъ… край.

— Опитахте ли с Библията? — креснахме дружно Фриц и аз.