Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (15) (Друга приказка за два града)

15

Новопристигналият бе толкова блед, че кожата на лицето му почти светеше. Бе висок сигурно цели шест фута, имаше дълга коса и добре оформена, поддържана брада. Очите му бяха толкова ясни, че като че ли проникваха до мозъка на костите ти. Докато минаваше край масите, хората за момент застиваха с вилица и нож в ръка. След отминаването му отново се събуждаха за живот. Вървеше с отмерена крачка, защото носеше роба, а не протъркано палто и омазнени панталони. Правеше жестове за благословия, но гледаше право пред себе си, сякаш виждаше някакъв друг свят, различен от нашия. Погледна към мен и аз се свих, защото не можех да разбера по какво ме е отличил от останалите, от приетите и утвърдените таланти. Извиси се над мен. Излъчваше такова достойнство, че паднах на колене.

Възцари се тишина. Тогава мъжът с красивото лице протегна слабата си ръка с тънка китка, която завършваше с най-дългите пръсти на света.

Вдигнах ръка, за да уловя неговата. Той обърна към мен дланта си и аз видях следите от забиването на пирон по средата на китката. Обърна и другата си длан. Видях същия белег. Усмихна се, четейки мислите ми и бързо обясни:

— Повечето хора си мислят, че пироните са минавали през дланите. Не. Дланите не могат да издържат тежестта на тялото. А прикованите китки могат. Китките — после обърна и двете си ръце, за да видя откъде са излизали пироните.

— И.Х. — каза Фриц Вонг, — това е гостът ни от другия свят, младият автор на научна фантастика…

— Знам — красивият непознат кимна и посочи себе си: — Исус Христос.

Станах, за да му направя път, и пак седнах на мястото си. Фриц Вонг подаде кошничка с хляб, която се запредава от ръка на ръка.

— Моля те, превърни го на риба.

Зяпнах изумен.

Но И.Х. щракна с пръсти, извади една сребриста риба от кошничката и я подхвърли нависоко. Фриц я хвана с възторг, а останалите изръкопляскаха.

Сервитьорките пристигнаха с няколко бутилки евтина пиячка. Последваха нови одобрителни възгласи.

— Това вино — каза И.Х. — бе вода само преди десет секунди. Заповядайте.

Разляха виното по чашите и го опитаха.

— Ама… — запелтечих аз.

Цялата маса погледна към мен.

— Иска да знае дали наистина така се казваш — поясни Фриц.

Младият мъж достолепно извади и показа шофьорската си книжка. На нея пишеше:

Исус Христос. Бийчуд Авеню 911. Холивуд.

Пъхна я пак в джоба си, изчака масата да утихне и заговори:

— Дойдох в това студио през 1927 г., когато снимаха „Исус Владетелят“. Работех в дърводелницата отзад. Изработих и лакирах трите кръста на Голгота, които още стоят. Сред всички баптисти и католици се бе развихрило състезание. Намерете Исус! Но той бе намерен ТУК. Режисьорът попитал къде работя. В ДЪРВОДЕЛНИЦА. О, Боже, извикат той, искам да видя това лице. И нека е с брада. „Направи така, че да изглеждам като Исус“ — казах аз на гримьора. После се преоблякох в роба, сложих си венец от тръни и така нататък. Режисьорът бе готов да ми умие краката. А когато запътувах с таратайката си, баптистите се нареждаха от двете страни и размахваха знамена с надписи: „Владетелят идва“, „Чудото настъпва“…

— Десет години пътувах из страната като мисионер, но виното и пороците ми замаяха главата. Никой не вярва в Спасител женкар. Не че толкова съм си падал по фустите… Аз просто бях Той, разбирате ли?

— Мисля, че да — отвърнах аз любезно.

И.Х. постави дългите си ръце с още по-дълги пръсти на масата пред себе си. Както често правят котките. Изпъват се и очакват да получат възхищението на света.

— Жените мислеха, че би било светотатство дори да дишат въздуха, който аз дишам. Страх ги беше да ме докоснат. А целувката приемаха за смъртен грях. Любенето? По-добре направо да скочат в адския казан. Успях да прикоткам една-две, когато пътувах инкогнито. Познаеха ли ме, всичко бе загубено. Периодите на сексуално въздържание направо ме подлудяваха. Когато не издържах вече, се избръсвах, заминавах някъде, трошах огради и не оставях нито една срещната жена на мира. Минавах като валяк през тях. Движех се бързо, защото се страхувах от пушките на свещениците. Молех се тези жени никога да не научат, че в обятията си ги е държал най-важният Гост на Тайната вечеря. Когато най-сетне мирясвах, се напивах до смърт и студиото протягаше ръка към мен. Заплащаше на шерифите за нанесените щети, усмиряваше свещениците в Небраска, осигуряваше кръщението на пръкнатите се деца и ме занасяше на ръце до килията ми зад площадката. Там ме затваряха, все едно че съм Йоан Кръстител и заплашваха, че ще остана не без една, а без две глави, ако предприема нещо, преди да са довършили това-онова в Галилея и да се отбият още веднъж до Голгота. Спираха ме само възрастта и изтощението. Едва ли е съществувал по-голям поклонник на нежния пол от падналата душа, която виждате пред себе си. Аз не заслужавах да играя И.Х., когато правех чудеса и копнеех за пустинята пред очите на многолюдната публика. Защото много години се утешавах не с тела, а с бутилки. Имам късмет, че Фриц ми даде нов живот в този филм. Рискът е голям, гримът — обилен. Това е то. Проза и стихове. После изчезваме.

Ръкопляскания. Цялата маса се запровиква хвалебствено.

И.Х. затвори очи и кимна благодарствено във всички посоки.

— Бива си я тая история — промърморих аз.

— Не вярвайте и на дума от казаното — каза И.Х.

Ръкоплясканията секнаха. Бе дошъл още някой.

Д-р Филипс застана до далечния край на масата.

— О, Господи, ето го и ЮДА — съобщи с ясен, силен глас И.Х.

Така или иначе, не се разбра дали докторът бе чул.

Той се позавъртя, оглеждайки се с неприязън. Явно избягваше контакта с присъстващите. Приличаше на онези гущери от древните гори — присвиваше очи, душеше внимателно въздуха, опипваше почвата с невидимите си нокти, пляскаше леко с незабележимата си опашка, готов всеки миг да прошумоли и изчезне. Погледът му попадна на Рой и колкото и да е странно, не се отмести от него. Рой се поизправи, замръзна в позата си и се усмихна едва-едва.

Помислих с ужас, че някой може да е видял как Рой задига кутията. Някой…

— Ще се помолим ли? — извика Фриц. — Молитвата за хирурга. О, Господи, избави ни от доктори!

Д-р Филипс погледна за миг така, сякаш край ушите му е бръмнала муха. Рой се отпусна на стола си.

Докторът рядко посещаваше ресторанта. Там навън, под яркия блясък на слънцето, Мени и още няколко бълхи подскачаха от яд и разочарование. Той сигурно бе дошъл, за да се отърве от тях или да намери заподозрените. Не знам кое от двете бе причината.

Но така или иначе, пред очите ни бе д-р Филипс, прочутият лекар на всички студия от времето на ръчните камери до днешния, изключителен във всяко отношение ден. Ако Гроц бе вечно веселият Пънч, то д-р Филипс бе мрачният лечител на неизлечимите, тъмна сянка върху стената, ужасяващ критик на всяка премиера, поставящ диагнозата на заболелите филми. Приличаше на треньорите на печелившите отбори, които до последната минута на мача не си позволяват да се усмихнат одобрително. Говореше не с цели изречения, а с накъсани, едносрични фрази, разделени с дълги паузи.

Стоял на игрището за голф, когато директорът на студията „Скайларк“ замахнал към топката и се строполил мъртъв. Говореше се, че се е намирал на онзи кораб, потеглил от калифорнийския бряг, където един прочут издател хвърлил „случайно зад борда“ друг, не по-малко прочут режисьор. Бях го виждал на снимки до ковчега на Валентино, в болничната стая на Джени Ийгъл, на яхтата на дузина важни клечки от филмовия свят на Ню Йорк и къде ли не. Носеше се слух, че омаял с божествен наркотик звездите на цяло едно студио, а после ги възстановил в тайното им убежище някъде из Аризона, близо до Нийдлс^[1]. Иронията в името на града не остана незабелязана. Рядко се хранеше в ресторанта. Храната сама се разваляше под погледа му. Кучетата го лаеха, като че беше пощаджията на ада. Бебетата го хапеха по лактите и получаваха колики.

Всички се бяха свили и отдръпнали назад след пристигането му.

Д-р Филипс задържа поглед върху някои от членовете на компанията. Нещастниците изведнъж получиха тикове.

Фриц се обърна към мен: „Работата му няма край. Зад Сцена 5 се напълни с бебета, родени по-рано от очакванията. Инфаркти в нюйоркския офис. Оня актьор в Монако оплел конците. Мацката му, откачената певица, го хванала с друга в леглото. Той…“

Киселият доктор мина зад столовете ни, прошепна нещо на Станислав Гроц и бързо излезе.

Фриц подвикна нещо към изхода, а после обърна ядовито монокъла си към мен.

— О, маестро на футуризма, бихте ли ни обяснили какво става, по дяволите?

Целият пламнах. Не можех да обеля дума. Сведох глава.

— Музикални столове — извика някой. Бе Гроц. Изправи се и без да откъсва поглед от мен, пак повтори: — Столове. Столове!

Всички се изсмяха и скочиха на крака. Отдъхнах си донякъде.

Възможните посоки се изчерпаха и аз се озовах срещу Станислав Гроц, човека излъскал Лениновото чело и балсамирал тялото му за вечността. Рой бе седнал до мен.

Гроц пусна една широка усмивка.

— Закъде бързаше докторът? — попитах аз.

— Не обръщай внимание — Гроц огледа спокойно входа на ресторанта. — Тази сутрин около единайсет ме побиха тръпки. Като че ли студиото се е натъкнало на айсберг. Навсякъде се разтичаха разни откачени, все едно че е паднала бомба. Обичам да виждам разстроени толкова много хора. Така забравям собствената си тъга за това че, превръщам окаляните патоци на Бронкс в бруклински светци — спря, за да хапне от плодовата си салата. — Ти как мислиш? На какъв айсберг е попаднал нашият „Титаник“?

Рой се облегна назад и каза:

— Май се е случило нещо в дърводелската работилница.

Не се сдържах да не го изгледам кръвнишки. Станислав Гроц замръзна.

— А, да — каза той бавно, — някакъв незначителен проблем с онази женска фигура от дърво, предназначена за кораба „Баунти“.

Ритнах Рой под масата, но той се приведе напред:

— Това със сигурност не е айсбергът, който споменахте?

— О, не — разсмя се Гроц. — Не е арктическа колизия, а състезание с въздушни балони. Всички производители на топъл газ дават отчет пред Мени. Някой ще бъде уволнен. И тогава… — Гроц посочи към тавана с малките си, кукленски ръчички — ще падне нагоре!

— Какво?

— Ами уволняват те от „Уорнърс“ и падаш нагоре в „Ем Джи Ем“. После уволняват някой от „Ем Джи Ем“ и той се озовава по-нагоре. ОБРАТНО на Нютоновия закон — Гроц млъкна, за да се наслади на собственото си остроумие. — Само ти, бедни писателю, не можеш да си позволиш този лукс. Уволнят ли те, имаш само един път — надолу. Аз…

Изведнъж спря, защото…

… го изучавах така, както някога, преди трийсет години, изучавах мъртвия си дядо. Наболата брада, восъчната му кожа, клепачите, които сякаш щяха да се отлепят и да разкрият яростния поглед, смразил завинаги кръвта на баба ми — усетих всичко толкова ясно, колкото и компанията на седналия срещу мен некрогримьор — козметик на Ленин, дъвчещ усилено плодовата си салата.

— Да не търсите белези от зашиване над ушите ми? — попита той любезно.

— Не, не.

— Да, да! — отвърна той развеселен. — Всички се заглеждат! Ето! — наведе се напред, наклони глава и очерта слепоочията си.

— Господи, каква изпипана работа — възкликнах аз.

— Не изпипана. Съвършена.

Защото тънките линии почти не се забелязваха. И да е имало белези, те бяха отдавна заздравели.

— Вие…?

— Дали съм се оперирал сам? И дали не съм си извадил сам апендикса? Може да съм като онази жена, избягала от Шангри-Ла и смалила се до размерите на монголска сушена слива!

Гроц се изсмя отново, а аз бях очарован. Едва ли имаше миг, в който да не е весел. Като че ли ако останеше сериозен, тутакси щеше да умре. Винаги усмихнат. Винаги щастлив.

— Е? — попита той, докато оглеждах зъбите и устните му.

— На какво се смеете постоянно?

— На всичко. Гледали ли сте някога филма с Конрад Вайт…?

— „Човекът, който се смее“?

Гроц зяпна.

— Невъзможно е да го знаете! Май ме премятате!

— Майка ми бе побъркана на тема кино. След училище винаги ме водеше да гледам Пикфорд, Чейни, Чаплин… и Конрад Вайт. Циганите му бяха разпорили устата, за да не може да спре да се усмихва до края на живота си. Влюби се в едно сляпо момиче, което не можеше да види отвратителната му усмивка. После й изневери, но след подигравките на принцесата се върна при момичето, за да намери утешение в слепите му ласки. А ти седиш на стола си в кино „Елит“ и ридаеш от вълнение. Край.

— За Бога! — възкликна Гроц и почти спря да се смее. — Какво чудесно дете сте. Да! — пак се ухили. — АЗ съм прототипът на този герой, но усмивката ми не е дело на циганите. Дело е на самоубийства, убийства и заговори. Страшно е, когато си затрупан в масов гроб и отчаяно се бориш за въздух, защото си прострелян, но не и мъртъв. Оттогава не съм хапвал месо. Все ми мирише на ров, на леш, на непогребан труп. Та тъй — махна с ръка, — предпочитам плодове. Салати. Хляб. Прясно масло и вино. Постепенно си изработих тази усмивка. Боря се с реалността чрез нереален смях. Пред лицето на смъртта нищо не ти пречи да си покажеш зъбите, сладострастния език, усмивката. Както и да е. АЗ отговарям за ВАС!

— За мен?

— Аз казах на Мени Лайбър да назначи Рой, тиранозавърния ви приятел. Аз казах, че ни трябва и някой, който да пише така добре, както Рой фантазира. Voil! Имах предвид вас.

— Благодаря — промълвих аз.

Гроц зачопли храната си, радостен, че оглеждам брадичката, устата и челото му.

— Може да направите цяло състояние… — казах най-сетне.

— Вече го правя — отряза си малко ананас. — Студиото ми плаща изключително добре. Звездите му или се сбръчкват от фиркане, или разбиват с глава прозорците на колите си. Максимус Филмс живее със страха, че може да се махна. Глупости! Разбира се, че ще остана. И с всяка изминала година ще ставам по-млад. Ще кълцам и ще шия, докато кожата ми така се опне, че ми изхвръкнат очите! Та тъй! — пак махна с ръка. — Защото никога не мога да се върна. Ленин ме прогони от Русия.

— Как може да ви прогони мъртвец?

Фриц Вонг се заслуша с удоволствие в разговора ни.

— Гроц — каза той кротко, — обясни му. Ленин със свежи, розови бузи. Ленин с чисто нови зъби и усмивка под мустак. Ленин с нови очни ябълки от кристал под клепачите. Ленин без бенка и с добре оформена брадичка. Ленин, Ленин. Кажи му.

— Много е просто — започна Гроц. — Ленин трябваше да бъде за всички светец, безсмъртен в кристалната си гробница.

— А Гроц? Кой беше Гроц? Нима Гроц е нарисувал усмивката на Ленин и е избистрил кожата му? Не! Ленин, дори и мъртъв, се е самоусъвършенствал! Какво тогава? Да се убие Гроц!

— Но Гроц избяга! И къде е днес? Пада нагоре… заедно с вас.

В другия край на масата бе застанал завърналият се д-р Филипс. Не се приближи, но кимна рязко към Гроц да го последва.

Гроц спокойно изчисти със салфетка усмихнатите си устни, удари още една глътка студено мляко, кръстоса вилицата и ножа в чинията си и тръгна. Спря за момент, замисли се и каза:

— Не „Титаник“, а по-скоро Озимандиас — после бързо изтича навън.

— Защо наговори тия глупости за дървената кукла и какво ли не?

— Бива си го! — каза Фриц Вонг. — Умален Конрад Вайт. Мисля да го използвам в следващия си филм.

— Но какво имаше предвид, като спомена Озимандиас? — учудих се аз.