Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (12) (Друга приказка за два града)

12

Погледнах всички лица на масата и казах:

— Не. Моля ви. Рой и аз ще бъдем готови скоро, но точно в момента… — бързо пийнах една глътка от калпавата холивудска чешмяна вода. — Наблюдавам тази маса от три седмици. Всеки заема винаги едно и също място. Този и този — тук, онзи — там… Сигурен съм, че клиентите по другите маси дори не знаят кой седи на тази. Защо не се разбъркате с останалите? Оставете празни места, за да може хората да играят на музикални столове^[1], да си сменят компаниите, да се запознаят с някого, а не да се движат само сред лицата, познати до болка. Моите извинения.

— Извинения?! — Фриц ме сграбчи за рамото и се затресе от смях. — О’кей, момчета! Музикални столове! Але-е — хоп!

Ръкопляскания. Радостни възгласи.

Настана всеобщо веселие. Хората се тупаха по гърбовете, ръкуваха се, намираха си нови места и се тупваха върху тях. Само аз се чувствах още по-неудобно сред бурните смехове. Последваха пак ръкопляскания.

— Ще трябва да настаним този маестро сред нас, за да ни учи ежедневно как да се забавляваме и да общуваме — извика Фриц. — Бъдете щастливи, скъпи сънародници. Млади маестро, вляво от вас се намира Меги Ботуин, най-прекрасният филмов редактор и орязвач в историята на киното!

— Преувеличения! — каза Меги Ботуин, кимна ми и се зае с омлета си.

Меги Ботуин.

Тиха, спретната дама, която изглеждаше по-висока, отколкото е в действителност, заради начина, по който седеше, вървеше, слагаше ръцете в скута си и събираше косата си на върха на главата в съответствие с модата от Първата световна.

Веднъж я бях чул в радиопредаване да описва себе си като укротителка на змии.

Филмовата лента шумоли в ръцете й, плъзга се и се извива гъвкаво между пръстите й.

Времето минава само за да затече отново.

Било също като в живота, така каза тогава.

Бъдещето се втурва към теб. Разполагаш само с един миг, за който да успееш да го превърнеш в приятно, смислено и добро минало. Миговете се нижат и ти премигваш срещу утрешния ден. Не сграбчиш ли тези моменти, без да ги спреш, и не ги ли оформиш, без да ги унищожиш, не оставяш нищо след себе си. Моята цел, неговата цел, всички цели трябва да се отпечатат в тези малки парченца бъдеще, които при докосване се превръщат в бързо изчезващи вчерашни дни.

Така било и с киното.

Разликата е само тази, че можеш да го изживееш отново, и то колкото пъти искаш. Можеш да се впуснеш в бъдещето, да го превърнеш в настояще, после в минало, а накрая да започнеш отначало.

Каква велика професия — да отговаряш за трите посоки на времето: огромното, невидимо утре, тесногръдото сега и погребаното изобилие от секунди, минути, часове и хилядолетия, набъбващи като леха, от която да израсне новото.

Ами ако не ти харесва нито една от трите буйни реки на времето?

Грабваш ножицата. Хръц! Така. По-добре ли е?

А сега я виждах пред себе си. Ту седеше с ръце на скута, ту дигаше малка камера с 8-милиметров филм и започваше да снима лицата на масата — едно по едно. Ръцете й бяха сръчни и уверени. По едно време спря камерата и я обърна към мен.

Погледнах в обектива и си спомних един ден през 1934 г., когато я бях видял да снима пред студиото филм за всички глупаци, маниаци и ловци на автографи. Сред тълпата бях и аз.

Идеше ми да извикам: „Спомняш ли си?“ Но как бе възможно да си спомня?

Наклоних глава. Камерата забръмча.

Точно в този момент влезе Рой Холдстром.

Застана на прага и се заоглежда. Намери ме с поглед, но не махна, а ядосано поклати глава. После се обърна и излезе. Скочих да го догоня, преди Фриц да ме е заловил.

Видях Рой да хлътва в мъжките тоалетни отвън и го заварих да стои пред порцелановата репродукция на „Римските фонтани“ от Респиджи. Застанах до него. Водата в тръбите бе замръзнала от студа.

— Виж какво намерих на Сцена 13.

Сложи някаква бележка, написана на машина, върху плочките над мивката.

Най-сетне Звяра е роден!

Довечера в „Кафявото бомбе“.

Улица „Лоза“. Десет часа.

Елате или ВСИЧКО е загубено за вас!

— Предполагам, че не го приемаш сериозно — казах аз запъхтян.

— Не по-серизно, отколкото ти прие поканата и отиде в гробището — Рой се втренчи в стената пред себе си. — Хартията и видът печат СЪВПАДАТ. Дали да ида до „Кафявото бомбе“? Ами защо не? Трупове по стените, липсващи стълби, загладени следи по тревата, мъртъвци от папиемаше плюс писканията на Мени Лайбър. Преди малко си мислех как би се отразило на Мени и останалите, ако оная кукла внезапно изчезне.

— Шегуваш се, нали?

— Да се шегувам ли?

Рой прибра бележката в джоба си. После извади от масичката в ъгъла една кутия и ми я подаде.

— Някой ни използва. Затова реших да си поиграя и аз. Вземи кутията. Влез в кабинката и я отвори.

Направих каквото ми каза.

Затворих вратата след себе си.

— Недей само да стоиш със скръстени ръце. Отвори я — подвикна Рой.

Отворих кутията и изохках.

— Какво видя? — попита Рой.

— Арбътнот!

— Чудесно се побира там, нали?