Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (10) (Друга приказка за два града)

10

Цареше топла неподвижност. Бе пладне. Бяхме обградени от хиляди отпечатъци от стъпки. Някои от тях принадлежаха на Том Микс, Хут Гибсън и Кен Мейнърд. Оставих вятъра да вдигне облак прах и да ме върне в спомените. Дирите, разбира се, не бяха останали. Дори големите крачки на Джон Уейн не се бяха отпечатали, а следите от сандалите на Матей, Марко, Лука и Йоан отдавна бяха изчезнали от бреговете на Галилейско море — само на стотина ярда от площадка 10. И все пак, още се носеше миризмата на коне, дилижансът щеше скоро да пристигне с цяла камара сценарии и дружина млади стрелци. Щеше ми се тихичко да поседя в таратайката на Лаурел и Харди и да погледам локомотива от времето на Гражданската война, зареждан с гориво два пъти в годината и откарал мъртвия Линкълн до родния му град.

И все пак, попитах за друго:

— Откъде си толкова сигурен, че тялото е тук?

— По дяволите — Рой ритна пода на автомобила, както някога Гари Купър бе ритнал сламата в плевнята — Погледни внимателно тези сгради.

Погледнах ги.

Зад изкуствените фасади се виждаха работилници, музеи за стари коли, кофи за смет и…

— Дърводелската работилница ли? — попитах аз.

Рой кимна и придвижи колата на по-скришно място.

— Тук правят ковчезите, така че трупът трябва да е някъде наоколо. Ковчегът е бил ВЪРНАТ тук, защото е бил направен тук. Хайде, по-живо, че ще дойдат индианците!

Настигнах го чак в студеното подземие, където бяха струпали мебели от времето на Наполеон, а тронът на Цезар очакваше своя господар.

Огледах се.

Нищо НИКОГА не умира, помислих си. Винаги се връща. Ако го искаш, разбира се.

А къде се крие в очакване? Къде се ражда наново? Тук, казах си. Точно така е, ТУК.

В умовете на мъжете, които пристигат с кошница сандвичи и приличат на работници, но си тръгват като съпрузи или невероятни любовници.

А междувременно?

Построй „Мисисипи бел“, ако ти трябва параход, или съгради колоните на Бернини. Вдигни наново Емпайър Стейт Билдинг и после измайстори толкова голяма маймуна, че да може да стъпи на покрива.

Твоята мечта е тяхната диря. Те са все синове на синовете на Микеланджело и да Винчи, вчерашни наши бащи и утрешни наши деца.

В този миг приятелят ми Рой се наведе над процеп, през който се виждаше някакъв бар а ла уестърн. Запромъквахме се между декори от Багдад и от къде ли не.

Влязохме в бара. Тишина. Всички бяха отишли на обед.

Рой подуши въздуха и тихо се изсмя.

— Да, за Бога! Помириши само! Стърготини! Заради тази миризма се записах в дърводелската работилница заедно с теб, когато бяхме ученици. И заради звука на лентовите триони. Създаваше усещането, че някой наистина ПРАВИ нещо. Я гледай — Рой се спря пред дълъг стъклен шкаф и се загледа в красивия предмет вътре.

Корабът „Баунти“ в миниатюрен вид — дълъг двайсет инча с всичките му съоръжения. Носещ се сред въображаемите морета отпреди два века.

— Не се страхувай — каза тихо Рой, — докосни го лекичко.

Допрях ръка, замаях се и забравих за какво бяхме дошли. Искаше ми се да остана вечно. Но Рой ме дръпна настрана.

— Хайде, избирай — прошепна той.

Зад нас, в тъмната ниша, бяха подредени безброй ковчези.

— Но защо са толкова много? — попитах аз, докато се движехме към тях.

— За да погребат всички манекени, които ще направят до Деня на благодарността.

Стигнахме до ковчезите.

— На твое разположение са. Избирай — побутна ме Рой.

— Не може да е най-отгоре. Прекалено е високо, а хората ги мързи. И тъй — ето този.

Посочих с върха на обувката си най-близкия ковчег.

— Хайде — разсмя се Рой пред нерешителността ми. — ОТВАРЯЙ.

— Ти го отвори.

Рой се наведе и опита да помръдне капака.

— По дяволите!

Ковчегът беше закован.

Чу се звукът на клаксон. Погледнахме навън.

Една кола спираше на улицата.

— Бързо! — Рой се стрелна към масата, разбърка всичко напосоки и успя да открие чук и лост.

— Мили Боже! — пошепнах аз.

Отвън, под палещото слънце, пръхтеше ролс-ройсът на Мени Лайбър.

— Да се махаме!

— Не преди да сме видели дали е ТАМ!

Изскочи и последният гвоздей.

Рой хвана здраво капака, пое дълбоко въздух и отвори ковчега.

Откъм двора се чуха гласове.

— О, Господи — изкрещя Рой, — отвори си очите! Виж това!

Бях затворил очи, защото не исках отново да усетя онзи противен дъжд.

— Е? — попита Рой.

Трупът бе там — лежеше по гръб, с широко отворени очи, издути ноздри и зинала уста. Липсваха само водните струи, които да се стекат по бузите и брадичката му.

— Арбътнот — промълвих аз.

— Да — въздъхна Рой, — спомням си го от снимките. Доста си прилича. Но защо ще го мъкнат на някаква стълба, за какъв дявол?

Чух тръшването на врата. На около стотина ярда, посред топлия прах на двора премигваше Мени Лайбър, вглеждайки се около, под и над нас.

Дръпнах се уплашен.

— Почакай — каза Рой. Изсумтя и провеси ръка надолу.

— Недей!

— Чакай — пипна тялото.

— За Бога, давай да се махаме!

— Я да видим това.

Хвана тялото и го изправи.

— О-о-о! — зинах аз от учудване.

Защото трупът бе лек като перушина.

— Не!

— Да, разбира се — Рой разтърси тялото. То издрънча. — Ега ти номера! Я гледай, на дъното на ковчега има оловни тежести. Това им е помогнало да го закачат на стълбата. Затова е било и тежко, когато се е сгромолясало. Внимавай! Идват баракудите!

Рой премигна срещу слънцето. Някакви хора слизаха от колите и се събираха около Мени.

— Добре. Хайде да си вървим.

Рой пусна тялото, трясна капака и побягна.

Аз препуснах след него из лабиринтите от мебели, колони и фалшиви фасади.

След като минахме през три дузини врати и се изкатерихме нагоре по стълбището. Рой и аз спряхме, погледнахме назад, изпънахме надолу вратове и се заслушахме. На около стотина фута под нас бе Мени Лайбър. Гласът му се извисяваше над останалите. Сигурно им бе казал да млъкнат, помислих си аз. Настъпи тишина. Отваряха ковчега с копието на Арбътнот.

Рой ме погледна с вдигнати вежди. Бях затаил дъх.

Чуха се шумове, викове и ругатни. Мени псуваше най-ожесточено. После последваха приказки, още едно изкрещяване на Мени и последно затръшване на капака на ковчега.

Разнесе се изстрел. Рой и аз изхвърчахме като тапи и се пуснахме с бясна скорост по стълбите, профучахме през още една дузина врати и се озовахме в задния двор на работилницата.

— Чу ли нещо? — изпъхтя Рой, тичайки.

— Не. А ти?

— Абсолютно нищо. Но със сигурност нещо гръмна. И то не веднъж, а три пъти. Мени беше бесен! Божичко, какво става? Защо се ядосват толкова за някаква си восъчна кукла, която мога да направя за половин час с материали за не повече от два долара?!

— Успокой се, Рой. Не бива да ни видят, че тичаме.

Рой забави темпото и пое напред с гигантски крачки.

— О, Боже! — възкликнах аз. — Ако бяха ни усетили!

— Но не можаха. Това е номерът.

След минута бяхме при таратайката на Рой, подслонила някога Лаурел и Харди.

Рой седна отпред, усмихна се лукаво и огледа небето.

— Скачай.

От заслона до нас се чуваше караница. Някой ругаеше някого. Друг отправяше упреци. Някой каза да. Останалите казаха не и тълпата изхвръкна на светлината на пладнешкото слънце като кошер гневни пчели.

След миг край нас профуча ролс-ройсът на Мени Лайбър.

Вътре видях три прежълтели от страх лица, на които бе изписано тяхното „да“.

Лицето на Мени Лайбър бе алено от яд.

Той също ни видя.

Рой махна и изкрещя весел поздрав.

— Рой! — извиках аз.

Рой се изкикоти и подкара.

Погледнах го как сладостно поема въздух и избухнах:

— Ти си откачен! Как можеш да си толкова спокоен!

— Напълно нормално е — отвърна той дружелюбно. — Защо трябва да се страхувам от някакво си папиемаше? Виж, сцените на Мени ми пълнят душата. Достатъчно ме изтормози този месец. Ама сега и на него му бръкнаха в задника, а? Жестоко!

— Ти ли го направи тоя номер? — изтърсих аз внезапно.

Рой се стресна:

— Ама ти пак ли подхвана старата песен? За какво ми е да шия и лепя някакво си плашило и да се катеря по стълби посред нощ?

— Ами заради това, което току-що каза. За да се отърсиш от скуката. Да свиеш номер на някой друг.

— Не, не бях аз. Де да можех. Едва ще изтрая до обед. Мени сигурно ще е червен като домат.

— Мислиш ли, че някой може да ни е видял?

— Не, разбира се. Нали затова махнах! За да покажа колко сме загубени и невинни. Трябва да се държим ЕСТЕСТВЕНО.

— Кога го бяхме правили за последен път?

Рой се изсмя.

Минахме зад работилниците, през Мадрид, Рим, Калкута и спряхме някъде в Бронкс.

Рой си погледна часовника.

— Имаш уговорена среща с Фриц Вонг. Бягай. В следващия час могат да ни виждат навсякъде, но не и там — кимна към Тумстоун на двеста ярда от нас.

— Кога ще започнеш да изпитваш страх? — го попитах аз.

Рой потърка ръка о крака си.

— Не много скоро.

Остави ме пред ресторанта. Слязох от колата и погледнах полусериозното му и полушеговито лице.

— Ще дойдеш ли?

— След малко. Имам да свърша това-онова.

— Рой, нали няма да направиш нещо откачено? Не ми харесва много изражението ти.

— Знаеш ли какво си мисля? Кога почина Арбътнот?

— През сегашната седмица преди двайсет години. Сблъскване на две коли. Трима убити. Арбътнот, Слоун, счетоводителят на студиото и жената на Слоун. Бяха във вестникарските заглавия седмици наред. Погребението бе по-голямо от това на Валентино. Бях пред гробищата заедно с приятелите си. Имаше цветя колкото за целия новогодишен парад на розите. Хиляди хора излязоха от работа. Под тъмните им очила се стичаха сълзи. Такова нещастие беше… Много обичаха Арбътнот.

— Катастрофа казваш?

— Без свидетели. Може би единият е карал прекалено близо до другия, ако се е прибирал пийнал след забава в студиото.

— Може би — Рой издаде напред долната си устна и ми намигна — Но ако има още нещо? Може би, макар и след толкова много време, някой е надушил нещо за катастрофата и заплашва, че ще проговори. Иначе защо ще слагат тялото на стената? Защо е тази паника? Защо ще шушукат, ако няма какво да се крие? Помниш ли гласовете им? Как може един мъртвец, който не е мъртвец, и труп, който не е труп, така да обезпокои шефовете?

— Възможно е да е имало не само една покана — казах аз. — Но сигурно аз съм единственият щурчо, който е отишъл да види за какво става въпрос. Но не съобщих за видяното. Ето защо авторът на бележката в желанието си да създаде паника е изпратил днес катафалката. А в момента наблюдава и се забавлява. Но с каква цел… защо…?

— Ш-ш-т, стига — тихо каза Рой и запали мотора… — На обед ще разрешим загадката. Направи една невинна физиономия и си сърбай наивно бобената чорба. Трябва да се позанимая с миниатюрния макет. Остава ми да направя още една малка уличка — погледна часовника си. — След два часа ще бъде готова моята страна на динозаврите. Остава ни да мислим само за великия, славен Звяр.

Взрях се изпитателно в грейналото лице срещу мен.

— Надявам се, че не възнамеряваш да откраднеш тялото и отново да го подпреш на стената?

— И през ум не ми е минавало — каза Рой и подкара таратайката.