Теодор Когсуел
Стената около света

Стената, която ограждаше Света, винаги беше съществувала, затова никой не й обръщаше особено внимание. Никой освен Порджи.

Порджи имаше намерение да узнае какво се намира от другата й страна (ако въобще имаше друга страна) — готов беше да се пребие, но да разбере как стоят нещата. Караше четиринайсетата си година — възраст, на която се смята, че думата „невъзможно“ е един безсмислен термин, който възрастните са си измислили за свои специални цели. Въпреки това обаче все пак признаваше, че е трудно да бъдат пренебрегнати практическите затруднения, за да се изкатери една гладка като стъкло стена, която се издига право нагоре на височина триста метра. Затова отделяше голяма част от времето си, за да наблюдава орлите.

Тази сутрин както обикновено Порджи закъсня за училище. Доста се забави докато намери място, където да остави метлата си на претъпканата полица в училищния двор, и едва шест минути след започването на часа гузно се вмъкна в класната стая.

За миг си помисли, че ще му се размине. Старият господин Уикънс беше обърнат с гръб и рисуваше с тебешир на дъската една пентаграма^[1].

Порджи тъкмо се канеше да се пъхне на мястото си, когато учителят се обърна и каза провлачено:

— Виждам, че господин Милс най-после е решил да дойде при нас.

Класът се засмя, а Порджи се изчерви.

— Какво извинение ще ни предложите този път, господин Милс?

— Загледах се в един орел — изтърси Порджи.

— Блазе му на орела. И какво правеше той, та е представлявал такъв голям интерес?

— Беше се оставил да бъде носен от вятъра. Не пляскаше с крила, въобще не помръдваше. Намираше се над закътания каньон, който стига до Източната стена, там, където стената спира вятъра и струята се издига нагоре. Орелът просто кръжеше и с всеки кръг се извисяваше все повече. Представяте ли си, господин Уикънс, ако човек хване цял куп орли и върже за тях въжета, ловя се на бас, че орлите ще го издигнат чак до върха на стената!

— Възможно е — съгласи се господин Уикънс, — но само ако човекът успее да хване толкова много орли. А сега, с твое позволение, ще продължа лекцията. Когато се призовават духове от пети ред, трябва да се внимава, защото…

Порджи гледаше втренчено и си мислеше по кой начин може да хване няколко орела.

През следващия час господин Уикънс им даде решават задача по практическа астрология. Порджи дъвчеше молива и се мъчеше да работи, но не можа да се съсредоточи. Объркваше всичко и когато видя, че още в самото начало неволно е преместил два зодиакални знака, той се отказа от задачата и взе да прави чертежи на примки за орли. Нарисува една, реши, че няма да върши работа, започна втора…

— Порджи!

Момчето подскочи. Мислеше, че господин Уикънс стои пред класа, а той беше до него. Учителят протегна ръка, взе листа, върху който рисуваше Порджи, и погледна какво е нарисувано. После дръпна Порджи за ръката и го измъкна от мястото му.

— Върви в кабинета ми!

Когато Порджи излизаше, чу, че учителят казва:

— Класът е свободен докато се върна.

От стаята се изсипа поток от едри, средни и дребни на ръст момчета. Изтопуркаха по коридора и излязоха през вратата — вън, на яркото слънце. Когато минаваха тичешком покрай Порджи, братовчед му Хомър се спря за миг и уж случайно заби лакът в ребрата му. Хомър бе известен сред децата най-вече с прозвището Булдога, понеже беше як и набит и обичаше да се заяжда. Беше с една година по-голям от Порджи и възприемаше сериозно старшинството си.

— Само като кажа на баща си довечера! Добре ще те нареди! — И Хомър удари още веднъж Порджи, след което изтича на двора, където под негово ръководство щяха да играят на магьосници.

Господин Уикънс отключи вратата на кабинета си и даде знак на Порджи да влезе. После затвори вратата и внимателно я заключи. Седна зад бюрото на стола с висока облегалка и скръсти ръце.

Порджи стоеше смирено с наведена глава, преизпълнен с безпомощен гняв и чувството на вина, което човек изпитва при сблъсъка с по-висшестоящ от него.

— Какво правеше вместо да решаваш задачата? — настойчиво го попита господин Уикънс.

Порджи не отговори.

Господин Уикънс присви очи. Голямата пръчка от леска, която бе оставена върху етажерката с книги редом с препарирания бухал, прелетя през стаята и тупна в ръката му.

— Е? — чакаше господин Уикънс и почукваше с пръчката по бюрото.

— Примки за орли — призна си Порджи. — Рисувах примки за орли. Не можах да се въздържа. Стената е виновна…

— Продължавай.

Порджи се поколеба за миг. Пръчката изплющя по бюрото. Порджи избухна:

— Искам да видя какво има от другата страна! Няма магия, с която да мога да се прехвърля, затова трябва да измисля друг начин!

Пръчката изплющя.

— Друго да имаш да кажеш?

— Ако можеше с магия, щеше да е описано в старите книги и някой досега щеше да го открие!

Господин Уикънс стана и размаха заплашително тънкия си пръст.

— Съмнението ражда проклятие!

Порджи заби поглед в пода и изпита желанието да е другаде.

— Виждам, че се съмняваш. Съмнението е зло, Порджи, голямо зло! Има неща, които се разрешени на хората, но има и други, които са им забранени. Ти си застанал на ръба, пред фаталния избор. Внимавай да не би Черния човек да дойде и да те отвлече, както на времето отвлече баща ти! А сега се наведи!

Порджи се наведе. Съжали, че не си беше обул по-дебели панталони.

— Готов ли си?

— Да, сър — каза тъжно Порджи.

Господин Уикънс вдигна пръчката над главата си. Порджи зачака. Пръчката изплющя — но върху бюрото.

— Изправи се — с уморен глас каза учителят и отново седна. — Опитвах се да ти налея ум в главата, опитвах и с добро, и с пръчката, но и главата, и другите ти части са еднакво невъзприемчиви. Порджи, не можеш ли да разбереш, че не е разрешено да се опитваш да търсиш неизвестни неща? В Книгите има всичко, което си заслужава да се знае. С всяка изминала година написаното вътре ни става все по-ясно.

Учителят посочи през прозореца към извисяващата се в далечината Стена, която ограждаше Света.

— Престани да се измъчваш от мисълта какво има от другата страна! Може би там живеят ангели, може би демони. Книгите не казват нищо по въпроса. Никой човек няма да научи това, докато не узрее за тези знания. Нашите метли не могат да се издигнат толкова високо, заклинанията ни не са достатъчно силни. Трябва да овладеем магиите по-добре, да проучим подробно странните невидими сили, които ни заобикалят. По времето на моя баща и най-добрите метли са се издигали най-много на трийсет метра. Обаче Адаптите в Голямата кула се трудили неуморно, затова сега, когато има ниски облаци, можем да летим чак горе сред тях. Един ден ще успеем да се извисим и до върха на Стената…

— А защо не сега? — упорствуваше Порджи. — С орли.

— Защото не сме готови — сопна му се господин Уикънс. — Да вземем разговарянето с мисли. Нужните за това магически формули са били създадени още преди трийсет години, но дори и в наше време хората, които притежават способността да разговарят мислено през големи разстояния, се броят на пръсти. Трябва време, Порджи, не може да стане веднага! Намираме се тук, за да научим Пътя, и всичко, което би ни отклонило от нашите търсения, е зла сила. Човек не може да върви по два пътя едновременно. Ако се опита да го стори, разкъсва се на две.

— Може и така да е — съгласи се Порджи, — обаче птиците се издигат над Стената, а те не знаят никакви заклинания. Разберете, господин Уикънс, ако всичко около нас е магия, как така тази магия да не може да въздействува върху всичко? Ето, вижте…

Порджи извади от джоба си един кремък и го сложи на бюрото. Побутна го с пръст и каза:

— Камъче, литни, литни! Нависоко се вдигни! Над полета и градини, чак до небесата сини!

Камъчето не помръдна.

— Видяхте ли, сър? Щом думите влияят върху метлите, би трябвало да влияят и върху камъните.

Господин Уикънс втренчи поглед в камъчето. То изведнъж се заклати и подскочи във въздуха.

— Но това е друго — възрази Порджи. — Вие го помръднахте с мислите си. Всеки може да го прави с дребни предмети. Това, което аз искам да знам, е защо не може да става нещо само с думи.

— Все още знанията ни са недостатъчни — започна да губи търпение господин Уикънс. Престана да се съсредоточава и камъчето тупна на бюрото. — Всяка година научаваме по нещо повече. Може би когато ти имаш деца, вече ще сме открили заклинанието, с което ще можем да повдигаме всеки предмет. — И господин Уикънс се намръщи. — А защо ти е притрябвало да караш камъчетата да летят? Достатъчно неприятности имаш и като ги хвърляш.

Порджи свъси вежди.

— Има разлика в това да накараш нещо да ти се подчини, като вдигнеш ръка или се съсредоточиш, и когато го омагьосаш с думи, така че то само да започне да се движи, както става с метлите.

В кабинета стана тихо. Всеки бе зает със собствените си мисли.

Накрая господин Уикънс каза:

— Не ми се иска да се ровя в неприятното минало, Порджи, но няма да е зле, ако си припомниш какво се случи с баща ти. Неговите съмнения се проявиха по-късно от твоите, известно време той бе най-обещаващият сред учениците ми, но и той се съмняваше не по-малко от тебе.

Уикънс дръпна едно чекмедже на бюрото, порови се в него и измъкна купче листа, пожълтели от времето.

— Това е рефератът, който го погуби. „Изследване на немагическите методи за левитация^[2].“ Написа го за присъждане на степента Младши адапт.

Учителят хвърли доклада пред Порджи, сякаш докосването до него бе омърсило пръстите му.

Порджи понечи да събере листата. Господин Уикънс изкрещя:

— Не го пипай! Съдържа сквернословие!

Порджи отдръпна ръката си. Погледна най-горния лист и видя една ясна рисунка на нещо, което приличаше на птица, само че имаше два чифта крила, отпред и отзад.

Господин Уикънс прибра листата в чекмеджето на бюрото си. Погледът му, пълен с неодобрение, се кръстоса с погледа на Порджи и учителят каза:

— Ако искаш да вървиш по пътя на своя баща, никой от нас не може да те спре. — Гласът му сурово се извиси. — Но друг би могъл да те спре… Не забравяй за Черния човек, Порджи, защото стъпките му всяват ужас! В очите му гори огън и няма заклинание, което може да те предпази от него! Като дойде да вземе баща ти, стана тъмно посред бял ден и се чуха страшни писъци. Когато слънчевата светлина се завърна, беше изчезнал заедно с баща ти. Колкото и да мислим, няма да узнаем къде са. — И господин Уикънс поклати глава, сякаш не можеше да се откъсне от спомена, след което посочи към вратата: — Добре си помисли, преди да направиш нещо, Порджи! Добре си помисли!

Порджи наистина се бе замислил, когато си тръгваше, но мислеше повече за скицата, нарисувана от баща му, отколкото за Черния човек.

* * *

Оранжевата щайга, върху която имаше две сложени напреки дъски за крила, приличаше малко на рисунката на баща му, но външният вид мамеше. Порджи седеше на стълбището към задния вход на къщата, обзет от жал, и периодично разтриваше две болезнени места от тялото си. Макар че те се намираха в противоположни краища и се дължаха на различни първопричини, и двете имаха едно и също начало. Задните части го боляха вследствие на щедростта, която беше проявила ръката на чичо му. С подутия нос се бе сдобил от въздухоплавателно произшествие.

Беше качил измислената с много мъки „машина“ върху бараката за дърва и скочи с нея оттам, за да полети. Вместо полет обаче последва страхотно падане, всичко се разби на трески и от очите на Порджи изкочиха искри, когато носът му се удари в нещо твърдо.

Сега съжаляваше, задето бе поканил Булдога да бъде свидетел на успеха му, защото така историята стигна право до ушите на чичо му и се получиха обичайните последствия.

А за да бъде сигурен, че даденият от него урок няма да бъде забравен, чичото лиши Порджи от метлата за срок от една седмица. И за да не може Порджи да хитрува, преди да заключи метлата в килера, чичото й направи магия.

„И без това не ми се летеше“, каза си нацупено Порджи, но преструвката не направи поражението му по-леко. Бандата се готвеше да отиде на Червените скали след залез слънце, щяха да преследват прилепи, и на Порджи също му се ходеше.

Той заслони очите си с ръка и погледна към западната Стена, откъдето се носеше смях и глъч. Приближаваха се на метлите, летяха бързо и високо. Порджи влезе в бараката, за да не го видят. Зарадва се, че се е скрил, защото те слязоха по-ниско и взеха да кръжат над къщата, като викаха него и Булдога. Натискаха клаксони и крещяха, докато Хомър излетя от прозореца на спалнята и тръгна с тях.

— Порджи не може да дойде! — чу се гласът му. — Татко го напердаши и му взе метлата. Да вървим!

И Хомър бързо направи лупинг, издигна се и поведе бандата. Носеха се ниско над земята на път за Червените скали. Булдога им беше станал главатар, откакто му дадоха голяма метла. Профучаваше сто и петдесет метра нагоре, увисваше на метлата, стиснал я само с колене, и се пускаше. Падаше като камък надолу с разперени ръце и извито тяло, както се гмурка лебед, а после, когато до земята оставаха не повече от три метра, викваше и метлата му се спускаше като стрела надолу, пъхаше се, за да я яхне, и го издигаше с бръснещ полет, като почти се докосваше до върховете на дърветата.

— Фукльо! — измърмори Порджи и затръшна вратата на бараката, за да не гледа изчезващите в далечината момчета.

Малкият модел, направен от хартия и клечки, който бе първопричината за бедата, си стоеше върху дърводелската маса. Порджи го вдигна и рязко го подхвърли нагоре. Моделът започна бързо да пада, но като набра скорост, предната му част се изви към тавана и той направи красив лупинг във въздуха. Задържа се в равновесие, но внезапно зави наляво и се блъсна в стената на бараката. Едното му крило се счупи.

Порджи отиде да го вдигне. „Сигурно е възможно само за неща с малки размери, но не и с големи“, горчиво си помисли той. Сандъкът от портокали и напречно закованите върху него дъски бяха най-близкото подобие на модела, което Порджи успя да направи. Унило, момчето остави върху плота счупената дървена птица и излезе навън. Може би господин Уикънс, чичо му и всички останали имаха право. Може би пътят бе само един.

За миг Порджи се замисли и стигна до заключение, което го накара да се усмихне загадъчно. Добре, щеше да го направи както те искаха, но нямаше защо да се бави чак толкова. Ако едва внуците му щяха да намерят разрешение на въпроса, той, Порджи, така и щеше да си остане отсам Стената.

Утре след училище трябваше да започне работа върху новото си хрумване и този път може би щеше да успее.

Чичо му и леля му бяха в кухнята и се караха за него. Порджи спря в хола, водещ към предната стая, и се заслуша.

— Да не мислиш, че ми е приятно да го пердаша? Като че съм някакво чудовище! Болеше ме повече, отколкото го е заболяло него!

— На забелязах да ти личи, като сядаше — сухо подхвърли леля му Олга.

— Добре, какво друго ми оставаше да направя? Господин Уикънс не ми го каза в очите, но ми намекна, че ако Порджи не престане да се шляе, може и да го изхвърлят от училище. Дава лош пример на останалите деца. По дяволите, Олга, та аз правя за това хлапе толкова, колкото и за собствения си син! Какво искаш от мен, да не се меся и Порджи да стигне дотам, докъдето стигна брат ти?

— Не намесвай брат ми! Каквото и да направи Порджи, няма да го биеш заради момчешки лудории! Още е малък.

Чичо му шумно изсумтя.

— Може би си забравила, мила, но ще ти припомня, че през март месец Порджи навърши тринайсет години! Скоро ще стане мъж!

— Тогава защо не си поговориш с него по мъжки?

— Та не опитвах ли? Знаеш докъде стигаме всеки път. Той ме засипва с налудничави въпроси и идеи, аз се нервирам и много скоро се връщаме там, откъдето сме започнали. — И чичо му вдигна ръце. — Просто не знам какво да правя с него! Може би днешното падане ще му бъде от полза. Според мене най-после се уплаши и дълго време ще помни тая случка. А къде е Малкия булдог?

— Не можеш ли да го наричаш Хомър? Стига ми, че приятелите му се обръщат към него с този ужасен прякор. Отиде до Червените скали с децата. Май ще преследват нещо, знам ли.

Чичото на Порджи отново изсумтя и стана.

— Не виждам защо това хлапе не си остане в къщи поне една нощ! Отивам в предната стая да си прочета вестника.

Порджи вече беше там. Прелистваше учебниците си и изглеждаше погълнат от това занимание. Чичо му седна на любимото си кресло, отвори вестника и запали лула. Протегна ръка да остави изгорялата клечка кибрит в пепелника, но както винаги пепелникът не беше на мястото си.

— Писна ми от тая жена! — измърмори чичото, а след това повиши глас: — Порджи!

— Да, чичо Веръл?

— Моля те, донеси ми един пепелник от кухнята. Леля ти пак ги е събрала там.

— Ей сега — каза Порджи и затвори очи. Започна да мисли за кухнята, докато си я представи до най-малката подробност. Очуканият месингов пепелник беше на умивалника, оставен там от леля му, след като го беше измила. Порджи присви малкото око, което усещаше в главата си, съсредоточи погледа му върху металната съдинка и прошепна:

„Пепелница, полети,

погледа ми следвай ти!“

Едновременно с това Порджи мислено си представи извисяване. Пепелникът се заклати и бавно се вдигна във въздуха.

Порджи го задържа да виси, след което бързо си представи кухненската врата и хола и насочи пепелника натам.

— Порджи! — чу се сърдитият глас на чичо му. Порджи подскочи, а в хола се чу трясък, когато освободеният от мислите му пепелник тупна на пода.

— Колко пъти съм ти казвал да не левитираш предмети из къщата? Ако ти е много трудно да идеш до кухнята, кажи ми, сам ще ида.

— Просто се упражнявах — опита да се защити Порджи.

— Упражнявай се навън. Целите стени са изподраскани от предмети, които се блъскат в тях. Знаеш, че не бива да си играеш с телекинезата извън зрителното поле, щом още не си постигнал пълното визуализиране. Иди сега и ми донеси пепелника.

Съвсем оклюмал, Порджи излезе и отиде в коридора. Когато видя къде беше паднал пепелникът, неволно подсвирна. Вместо да стигне до средата на хола, пепелникът се беше отклонил около метър и когато Порджи го изпусна от мислите си, беше паднал право на холната масичка. Още миг и е щял да връхлети върху скъпата алабастрова ваза на леля му.

— Заповядай, чичо! — каза Порджи, като внасяше пепелника в стаята. — Извинявай.

Чичото погледна нещастното му лице, въздъхна, протегна ръка и с умиление разроши косата му.

— Горе главата, Порджи! Извинявай, че ми се наложи да те понатупам следобед. Направих го за твое добро. Разбери, че ние с леля ти искаме да те предпазим да не се забъркаш в някоя истинска каша. Знаеш какво отношение имат хората към машините. — Лицето на чичо му се изкриви, сякаш бе произнесъл неприлична дума. — Върви сега да учиш, станалото станало. Но не забравяй, Порджи: ако има нещо, което не ти е ясно, недей да правиш разни работи на своя глава. Ела да ме попиташ и ще си поговорим като мъже.

Лицето на Порджи грейна.

— Има нещо, за което много се чудя!

— Какво? — попита го предразполагащо чичо му.

— Колко орли ще са необходими, за да издигнат човек толкова високо, та да види какво е от другата страна на Стената?

Чичо Веръл много бавно преброи до десет.

* * *

На другия ден Порджи се залови с новия си проект. Щом свършиха часовете, той отиде до Обществената библиотека и се качи по стълбите до главната зала, където се правеха поръчките.

— Тук не се разрешава да влизат момчета — каза му библиотекарката. — Детският отдел е на долния етаж.

— Но аз търся книга — възпротиви се Порджи. — Книга за това, как се лети.

— Този отдел е само за възрастни.

Порджи бързо взе да премисля възможностите си.

— Чичо ми може да взема книги оттук, нали?

— Сигурно.

— И може да ме изпрати, за да му взема някоя книга, нали?

Библиотекарката неохотно кимна.

Порджи се зарадва, че не му се налагаше да лъже. Щом библиотекарката разбираше неправилно въпросите му, то си беше нейна работа.

— Добре тогава — продължи Порджи. — Имате ли някакви книги за това, как може да се накарат някои неща да летят във въздуха?

— Какви неща?

— Неща като птици.

— Птиците не се карат да летят. Те летят по рождение.

— Нямах предвид истинските птици — рече Порджи. — Искам да кажа птици, които човек сам прави.

— А, имаш предвид анимацията? Почакай малко, сега ще визуализирам.

Библиотекарката затвори очи и в противоположния край на залата чекмеджетата на един шкаф с фишове взеха да се измъкват и прибират едно подир друго.

— Аха, може би това му трябва — промърмори след миг библиотекарката и отново се съсредоточи. От рафтовете се вдигна голяма книга с метални обкови на кориците, прелетя през стаята и се спря на бюрото пред жената. Библиотекарката извади картончето с индекса от вътрешното джобче на книгата и го помести към Порджи.

— Напиши тук името на чичо си.

Порджи го написа и като притисна книгата към гърдите си, побърза незабавно да излезе от библиотеката.

* * *

Докато Порджи прехвърли три четвърти от книгата, обзело го беше вече дълбоко отчаяние и бе готов да се откаже. Пълно беше с магии за възрастни. Всички указания, на които попадаше, или бяха обяснени с думи, които Порджи не разбираше, или изброяваха съставки, които нямаше как да се намерят: прах от рога на еднорози или кръв от червенокоси девици.

Порджи не знаеше значението на думата „девици“. В енциклопедията на чичо му пишеше, че само девица е можела да язди еднорог. От друга страна, познаваше едно червенокосо момиче на име Дороти Бигс, което живееше малко по-надолу по пътя. Порджи обаче имаше чувството, че нито тя, нито близките й щяха да погледнат благосклонно на молбата да му дадат два литра от нейната кръв, затова търпеливо продължи да се рови из книгата. Почти накрая откри указания, които си помисли, че ще може да изпълни.

Отидоха му два дни, докато събере съставките, необходими за приготвянето на сместа. Трудно му беше да намери единствено жаба — с другите неща, макар че бяха гадни и смърдяха, се снабди лесно. Беше важно да проведе експеримента в определено време на определена дата и Порджи изненада господин Уикънс, понеже изведнъж започна да проявява интерес към часовете по практическа астрология.

Накрая, след множество мъчителни изчисления, Порджи реши, че подходящият момент е настъпил.

Късно същата вечер той се измъкна от леглото, открехна вратата на спалнята си и се ослуша. В къщата цареше тишина, като се изключи шумът, вдиган от чичо му Веръл, който звучно хъркаше. Порджи излезе, внимателно затвори вратата и взе метлата си от килера — чичо му се беше размекнал и бе отменил наказанието.

Порджи тихо излетя през отворения прозорец, прекоси двора и стигна до бараката.

Щом влезе вътре, провери внимателно дали пердетата на всички прозорци са спуснати. После запали свещ. Отмести разкъртената дъска, под която бе скрил книгата и необходимите съставки, и бързо приключи с първоначалните приготовления.

Най-напред използува глинестата пръст, която бе взел от гробището, за да направи едно грубо подобие на птица. После забоде от двете страни на фигурката по няколко пера, взети от закланото за неделния обед пиле, които да представляват крилата, след което намаза всичко с някаква гадна течност, приготвена предварително.

Когато започна да прави заклинанието, луната тъкмо се спускаше зад Стената. Свещта хвърляше отблясъци върху страниците на старата книга, докато Порджи бавно и старателно произнасяше трудните думи.

Дойде моментът да се заеме с жабата и докато Порджи събере сили, малко оставаше да се откаже. Накрая все пак надви страха си и направи каквото трябваше. После, като се смръщи, бодна показалеца си с карфица, бавно изстиска необходимите три капки кръв върху грубата глинена фигура и прошепна:

„Нагоре полетете:

око от стара жаба,

от гробището глина,

от пиле перушина.“

Замръзнал на място, Порджи чакаше. Стори му се, че е заобиколен от кръг, в който цари тишина. Вятърът, духащ в клоните на дърветата навън, бе стихнал и се чуваше само учестеното дишане на момчето. Глинената фигура, осветявана от треперливата свещ, сякаш леко се местеше, като че се готвеше да полети.

Порджи се наведе над нея в очакване, изпънат като струна. Представяше си мислено, че строи гигантска птица с мощни крила, която ще го вдигне над Стената, ограждаща Света. Щеше да се спусне ниско над училището и да размаха великодушно ръце, за да си вземе сбогом, а после, щом децата яхнеха метлите си, за да го последват, щеше да започне да се издига все по-високо и по-високо, докато стигнеше дотам, докъдето те не можеха да летят подире му и останеха да кръжат безпомощно под него. Накрая щеше да прелети над Стената — поне трийсет метра над нея, а после щеше да се спусне от другата страна в голямата неизвестност.

Пламъкът спря да потрепва и свещта засвети ясно и равномерно. До нея все така стоеше глинената птица — безжизнена и неподвижна.

Минутите се нижеха и постепенно очите на Порджи се отвориха за истината: пред него лежеше воняща топка кал с няколко пера, забучени в нея. Порджи вдигна тялото на мъртвата жаба и тихо каза: „Много съжалявам“, а очите му се напълниха със сълзи.

Отиде да погребе жабата и когато се завърна, представи си мислено фигурата на глинената птица и сърдито я запрати да обикаля из бараката. От нея все по-бързо и по-бързо се сипеха пера, докато отвращението. на Порджи не надделя, той отдръпна съзнанието си от нея и птицата се разби в неравната дъсчена стена. Превърна се в купчина миризлив боклук и се пръсна по пода. Порджи подритна парчетата — беше сърдит, обиден и объркан.

Счупеният модел на летателно съоръжение си стоеше там, където го бе оставил — в далечния край на дърводелската маса. Порджи отиде и го взе.

„Ти поне летя само, без да ми се налага да убивам някоя нещастна жаба“ — каза му той.

После Порджи претегли модела на дланта си и взе да се чуди. Хрумна му, че дървените крила на сандъка от портокали сигурно са били прекалено тежки.

„Може би ако успея да намеря дълги и тънки пръти… — помисли си Порджи — и ако направя крилата от платно…“

* * *

През следващите три месеца съзнанието на Порджи беше заето само с едно: с машината, която правеше в просторната стара пещера на върха на дългия хълм, намиращ се отвъд горичката. Като последствие уроците непрекъснато оставаха на заден план.

И у дома нещата не стояха твърде приятно: Малкия булдог смяташе за свое задължение да осведомява подробно родителите си за неуспехите на Порджи. Обаче Порджи не му обръщаше внимание. Имаше прекалено много работа. Използуваше всеки откраднат миг да търси материали и да ги сглобява.

Следобеда, когато машината бе окончателно завършена, Порджи едва успя да се откъсне за малко от нея, за да отиде у дома да вечеря. Хапките засядаха на гърлото му, а десерта въобще не дочака.

Седна на ливадата пред пещерата и започна да чака нощта. В радиус на трийсетина километра в долината под него се виждаха мигащи светлинки там, където имаше селце. Тъмната и заплашителна грамада на Стената, която ги ограждаше, приличаше на прегърнали ги ръце. Накъдето и да погледнеше Порджи, Стената се извисяваше в нощния мрак. Очите му следваха извивките й, докато погледът му направи пълен кръг, и тогава Порджи заканително размаха юмрук.

Момчето погали грозноватата камара, която представляваше машината му, намираща се редом с него в тревата, и развълнувано прошепна: „Ще се прехвърля през тебе, ще видиш! Старият Орел ще ме пренесе!“

Старият Орел приличаше на несръчно скован сандък, но на Порджи му се виждаше въплъщение на красотата. Машината представляваше открит корпус, състоящ се от четири свързани един с друг дълги пръта, за да се получи правоъгълна рамка, а в двата края бе прикрепено по едно голямо крило.

Когато стана достатъчно тъмно, Порджи се покатери на рамката, след което се наведе и се хвана здраво за двата по-долни пръта. Запъхтян, той се придърпа, докато двата по-горни пръта опряха под мишниците му. Там беше сложил подплънки, за да може удобно да разпредели тежестта на тялото си, когато се издигне във въздуха. Долната част на машината бе на височината на кръста му, а оттам надолу тялото му висеше свободно. Порджи си мислеше, че като размахва крака, ще може да направлява полета. Ако се люшнеше напред, преместилият се център на тежестта би трябвало да наклони предната част надолу. Ако се люшнеше назад, трябваше да се издигне нагоре.

Имаше само един начин да провери дали е на прав път… Орела беше тежко съоръжение. Порджи тромаво се покатери до самия връх. Жилите на врата му бяха опънати до скъсване. Когато погледна какъв дълъг и стръмен склон се простира под него, направо се уплаши. Взе да се задъхва. На два пъти преглътна, защото гърлото му бе пресъхнало, след което се хвърли напред, като правеше отчаяни опити да запази равновесие. Плетеше крака, но набираше скорост.

Придвижваше се все по-бързо и по-бързо и когато повърхността на крилата започна да го подпомага, крачките му преминаха в скокове. Пръстите на краката му се отскубнаха от дългата трева и Порджу увисна във въздуха.

Беше се издигнал.

Не посмя да помръдне глава, но с крайчеца на очите си погледна вляво. На три-четири метра под него земята бързо се изплъзваше назад. Бавно и предпазливо Порджи заклати крака. Тежестта на тялото му се измести и предната част на машината се вирна нагоре. Порджи се издигаше все по-високо и по-високо, докато не усети изведнъж, че скоростта намалява и започва да се движи по-трудно. Наведе се напред почти инстинктивно, носът на машината се гмурна надолу и скоростта на полета се възстанови.

Докато прелетя разстоянието до подножието на хълма, Порджи се бе издигнал на четирийсетина метра височина. Реши да опита какво ще стане, ако люшне краката си наляво. Машината пропадна за миг и направи завой. Порджи тъкмо се рееше над група дървета, когато изведнъж усети, че вдигащият се нагоре въздушен поток го поема.

Продължи да се извисява — с още пет, шест, десет метра, след това отново се плъзна равномерно напред.

Не беше лесно да се приземи. Това, че падна във високата трева на ливадата и се отърва само с няколко ожулвания, се дължеше повече на късмет, отколкото на ловкост. Известно време остана седнал, за да си почине. Виеше му се свят от вълнение. Беше летял като птица, без помощта на метлата, без да изрече и една дума. Значи момееше и другояче, а не само с магия!

Въодушевлението му изведнъж угасна, когато осъзна, че колкото и приятно чувство да беше изпитал, всъщност се плъзгаше надолу, докато пътят да се прехвърли през стената беше нагоре. Имаше и нещо с още по-непосредствено значение: беше се озовал на километър от пещерата с едно толкова тежко и тромаво съоръжение, че нямаше никаква надежда да го довлече до върха на хълма сам. А не го ли скриеше от погледите до сутринта, чакаха го неприятности, сериозни неприятности. Хората имаха лошо отношение към машините и към тези, които правят машини.

„Метлите — реши Порджи — в крайна сметка притежават известни предимства. Може и да не се издигат прекалено високо, но поне не ти се налага да се прибираш у дома пеша, след като си летял с метла. Ако имах огромна метла — помисли си Порджи — можех с нея да вдигна Орела във въздуха и така да стигна до пещерата.“

Порджи скочи на крака. Дали пък нямаше да успее? Тичешком хукна нагоре по хълма, като бързаше колкото може, и накрая, останал без дъх, стигна до входа на пещерата. Без да изчака, за да си почине, той яхна метлата и полетя надолу към закъсалата машина.

Пет минути по-късно отстъпи крачка назад и каза:

„Вдигай се, метла, нагоре

към небесните простори!

Чак до облаците ти

като птица полети!“

Метлата не се вдигна във въздуха. Нямаше как. Порджи я беше вързал за рамката на Орела. Когато момчето хвана с ръце машината и я помести, девет десети от теглото й бе изчезнало, неутрализирано от подемната сила на метлата.

Порджи повлече машината нагоре по хълма и я пъхна в пещерата. После погледна нощното небе и се притесни: беше по-късно, отколкото смяташе. Трябваше отдавна да си е у дома в леглото. Но когато си спомни какво чувство за сила изпита докато летеше, Порджи не можа да се удържи и отново измъкна Орела навън.

След като провери дали метлата продължава да е здраво вързана за рамката, Порджи отново се понесе нагоре. Този път, когато попадна във въздушния комин над дърветата, момчето се издигна с още трийсетина метра, преди да бъде отнесено встрани. Лъкатуши в тъмнината, докато отново се приближи до комина и тогава започна да кръжи все по-нагоре.

Издигаше се все по-високо и по-високо, докато стигна до такава височина, до която метлите не можеха да се издигат!

Когато обаче реши да се завръща, не му беше никак лесно. Два пъти го подемаха въздушни течения, спускащи се надолу, които без малко не го запокитиха към земята, докато успее да се отскубне от прегръдките на вятъра. Само благодарение на подемната сила на метлата успя да се задържи във въздуха. Метлата неутрализираше по-голямата част от тежестта и Орела беше толкова олекнал, че и най-малкото раздвижване на въздуха го понасяше нагоре.

Порджи успя да приземи планера на хвърлей камък от пещерата.

„Утре вечер пак! — ликуваше Порджи, докато отвързваше метлата. — Утре вечер пак!“

Щеше да продължи на следващата вечер, а след нея дойдоха още много вечери. Орела беше много чувствителен към теченията и Порджи установи, че ако полага усилия, може да лети часове наред, като минава от един на друг въздушен комин. Трудно му беше да не споделя тайната си, трудно се удържаше да не крещи на висок глас какво бе постигнал, но нямаше как. Нощем се измъкваше навън, за да се упражнява, и се прокрадваше у дома на зазоряване, за да поспи поне малко.

Огради с червено датата на четиринайсетия си рожден ден и започна да чака. Имаше причини да чака.

В Света, заобиколен със Стената, четиринайсетият рожден ден бележеше границата между малките и големите, между детето и младия мъж. Най-важното беше, че тогава водеха момчето до Голямата кула, където живеят адаптите, и му връчваха метла с нормално големи размери, която се подчинява на страшно силни магии. Големите метли можеха да се издигат до сто и осемдесет метра — два пъти по-високо от малките метли на децата.

Порджи имаше нужда от метла за възрастни — имаше нужда от по-голяма подемна сила, защото бе открил, че само мощни въздушни комини могат да го издърпат над тавана от деветдесет метра, след който метлата му преставаше да върши работа. Преди да прекоси ширналата се равнина, отделяща го от каньона, където излизаше голям вятър, Порджи трябваше да успее да се издигне почти на височината на Стената.

Ето защо момчето броеше бавно минаващите дни и се упражняваше в летене през бързо минаващите нощи.

Следобедът на четиринайсетия му рожден ден завари Порджи седнал на стъпалата към предната веранда, облечен в официалните си дрехи, в очакване чичо му да излезе от къщата. Малкия булдог се появи и седна до Порджи.

— Бандата се събира довечера на върха на Плешивеца — рече му Малкия булдог. — Жалко, че не можеш да дойдеш.

— Мога, но не искам — каза Порджи.

— Как така да можеш? — присмя му се Булдога. — Ще ти пораснат крила и ще долетиш, така ли? Старият Плешивец е висок сто и петдесет метра, а твойта детска метла не може да те вдигне дотам.

— Днес е рожденият ми ден.

— Мислиш, че ще получиш нова метла?

Порджи кимна.

— Няма да стане. Чух мама и татко, като си говореха. Татко е вбесен, понеже имаш поправителен по алхимия. Каза, че това ще ти послужи за урок.

Порджи усети, че му прималява, но нямаше да го покаже пред Малкия булдог, за да не му достави удоволствие.

— Много важно — рече той. — Ако искам, пак мога да дойда на срещата. Ще има да вземаш.

Малкия булдог избухна в смях, яхна метлата си и се понесе надолу по улицата. Порджи чака още час, но чичо му не се появи.

Момчето влезе в къщата. Никой не отвори дума за нова метла чак до края на вечерята. Тогава чичо му го извика във всекидневната и му съобщи, че няма да получи нова метла.

— Но нали ми обеща, чичо Веръл?

— Обещах ти, ако всичко е наред. Това „ако“ беше много голямо. Забрави ли?

Порджи втренчи поглед в пода и започна да рови с крак по овехтелия килим.

— Но аз се стараех…

— Сигурен ли си, сине? — Чичо му гледаше строго, но доброжелателно. — Стараеше ли се и днес, когато заспа в час? Опитах се и да говоря с тебе, опитах се и да те натупам, но и от двете няма полза. Може би сегашното наказание ще те вразуми. Затова тичай горе и сядай над учебниците. Когато разбера, че си оправил успеха си, ще си поговорим дали можеш да получиш нова метла. А дотогава ще трябва да се задоволиш със старата.

Порджи знаеше, че вече е прекалено голям, за да плаче, но когато стигна до своята стая, не можа да сдържи сълзите си. Просна се на леглото, заровил глава във възглавницата, но изведнъж чу свистене откъм прозореца. Погледна нагоре и видя Малкия булдог, яхнал метлата си, да се смее злорадо.

— Какво искаш? — подсмъркна Порджи.

— Само бебетата плачат — каза Малкия булдог.

— Аз не плача. Имам хрема.

— Току-що видях господин Уикънс. Излизаше от старата пещера, дето е зад горичката. Ловя се на бас, че е отишъл да повика Черния човек.

— Нищо не знам за тая стара пещера — рече Порджи и приседна на леглото.

— Ами, не знаеш! Един ден те проследих дотам. Държиш вътре машина. Казах на господин Уикънс и той ми даде пари да се почерпя. Много беше заинтересуван.

Със зачервено лице и стиснати юмруци Порджи скочи от леглото и изтича на прозореца.

— Сега ще те наредя!

Малкия булдог се дръпна назад, така че Порджи да не стига до него, а после му направи дълъг нос и му се изплези. Порджи започна да го замерва с разни неща и тогава Булдога, като го подразни на прощаване, полетя към срещата на Стария Плешивец.

Тъкмо чичото на Порджи се канеше да влезе в кухнята и да си направи сандвич, когато се звънна. Той изсумтя и отиде в хола. На вратата стоеше господин Уикънс. Влезе вътре и взе да премигва на светлината. Изглежда се чудеше откъде да започне.

— Нося лоши вести — рече накрая той. — Става въпрос за Порджи. Жена ви будна ли е?

Чичото на Порджи разтревожено кимна.

— Най-добре и тя да чуе каквото имам да кажа.

Влязоха във всекидневната и леля Олга се принуди да остави настрани плетката.

— Порджи пак е забъркал каша — уведоми я чичото.

Леля Олга въздъхна.

— Сега пък какво е направил?

Господин Уикънс се поколеба, прочисти гърлото си и накрая каза тихо, с приглушен глас:

— Порджи е направил машина. Научих го от Черния човек. Тази вечер той ще дойде да вземе момчето.

Чичо Веръл се втурна по стълбите да доведе Порджи. Но Проджи го нямаше в стаята му.

Леля Олга седеше в креслото, пищеше и плачеше.

* * *

Луната се бе издигнала високо в небето и сребристата й светлина обливаше околността. Порджи различаваше всичко по земята така ясно, като че беше ден. Далече вляво, на километри оттам, където летеше, различи трепкащи малки огньове на върха на Стария Плешивец — там се бе събрала бандата. Опита се да потисне силното желание да полети нататък, но накрая му се подчини. Въртя се в кръг с Орела над една група дървета, докато силните въздушния течения го поеха и го издигнаха почти до височината на Стената. Тогава се извъртя и направи вираж по посока на далечните блещукащи светлинки.

Няколко минути по-късно бавно мина над върха на височина двеста и четирийсет метра, като проучваше въздушните потоци около стените. В отдалечения край на Плешивеца имаше силно течение надолу, където Порджи внезапно пропадна както се плъзгаше плавно, но бързо зави и преди да слезе прекалено ниско, успя да се измъкне. От другата страна, по посока на каньона, той най-после откри каквото търсеще: издигащо се течение, което сякаш нямаше горна граница.

Постара се да запомни мястото, след което закръжи надолу към сборището. Скоро слезе толкова ниско, че различаваше отделните фигури, всяка седнала около своя огън. Порджи пое дълбоко въздух и извика:

— Хей, Малък булдог!

Една набита фигура скочи на крака и започна да ое озърта уплашено за източника на призрачния глас.

— Гледай нагоре!

Порджи бръкна в джоба си, извади едно камъче и го метна. Камъчето улучи една скална издатина на две крачки от Малкия булдог. Братовчедът на Порджи нададе ужасен вик. Останалите деца наскачаха и вдигнаха глави към нощното небе, с очи, заслепени от светлината на огъня.

— Казах ти, че ако поискам, ще дойда на срещата — изкрещя Порджи. — Но вече не ми се идва. Нямам време за бебешки игри, отивам да се прехвърля отвъд Стената!

След като прелетя над платото, Порджи се намираше на не повече от десетина метра височина. Когато се наведе надолу, лицето му ясно се виждаше от отблясъците на огньовете.

Порджи направи дълъг нос и извика:

— Пукайте се от яд, не можете да ме стигнете!

Когато се плъзна над склона, краката му почти докосваха земята. Настъпи само миг тревожно очакване, след което усети как течението уверено и твърдо поема крилата.

Погледна назад. Бандата се суетеше, чудеха се какво се е случило. Чу се сърдитият глас на Малкия булдог, който даде заповед, и след леко объркване и колебание момчетата хукнаха към метлите си и се вдигнаха във въздуха.

Порджи прецени бързо на каква височина се намира и се успокои. Почти беше стигнал техния таван, а докато те се издигнеха, той щеше да го е задминал.

Задържа се на едно място и извика:

— Давайте нагоре! Само бебетата играят на толкова ниско!

Но метлата на Малкия булдог не можеше да се издигне повече. Братовчедът на Порджи безпомощно кръжеше и размахваше юмрук към машината, която спокойно се носеше над него.

— Ще видим! — закани се той. — Не можеш да останеш там цяла нощ. Все някога ще трябва да се спуснеш, а тогава ние ще те причакаме!

— Ла-ла-ла! — изпя Порджи и се издигна още по-високо, осветен от луната.

Когато въздушният поток отслабна, Порджи не беше стигнал дотам, докъдето искаше, но нямаше какво да прави. Обърна се и започна бавно да се плъзга над равнината по посока на каньона. Вече съжаляваше задето се показа на Малкия булдог и другите хлапета. Те го следваха на по-ниско. Ако паднеше до тяхната височина, преди да го подемат ветровете на каньона, лошо му се пишеше.

Опита се да се задържи на същата височина, но вместо това рязко намали скоростта и падна с трийсет метра по-надолу, преди да овладее положението. Тогава разбра, че няма да се справи, ако не слезе на равнището на Малкия булдог, за да се засили оттам.

Малкия булдог също разбра това и започна да ликува:

— Само почакай! Добре ще те наредим!

Порджи погледна надолу в тъмното, където летеше братовчед му, и видя булдогската му физиономия, огряна от бледата лунна светлина.

— Не го закачайте, момчета! — извика Малкия булдог. — Аз ще му видя сметката.

Момчетата се спряха и започнаха бавно да кръжат, докато Орела кротко се спускаше надолу и накрая зае място сред тях. Малкия булдог се втурна напред и полетя редом с Порджи. Посочи свирепо към земята и му каза:

— Или слизай долу, или аз ще те сваля!

Порджи се опита да го ритне и едва не се прекатури заедно с машината, но не беше достатъчно бърз. Малкия булдог лесно му се изплъзна. Направи широк кръг и се върна обратно, като се пресегна и успя да улови края на предното крило на Орела. Започна бавно и злобно да го дърпа нагоре-надолу, и едновременно с това да го извива настрани.

— Или слизай, или ще го счупя! — изкрещя той.

Порджи почти загуби самообладание, понеже се затрудняваше да управлява Орела.

— Пусни ме! — извика той, готов да се разплаче.

Малкия булдог отново дръпна крилото и лицето му придоби особено развълнуван вид. Като видяха какво става, останалите момчета се поуплашиха.

— Стига, Булдог! — извика някой. — Да не искаш да се пребие?

— Млък или и ти ще го последваш!

Порджи направи усилие да избистри мислите си. Метлата му беше вързана за корпуса на Орела толкова здраво, че въобще нямаше да успее да я откачи, за да се спаси. Тогава се втренчи в тъмнината, докато в съзнанието му ясно изплува образът на чуждата метла. Никога не се беше справял с нещо толкова голямо, но нямаше друг изход.

За миг се напрегна до крайност, запечати здраво картината в съзнанието си и я задържа. Знаеше, че думите едва ли ще помогнат, но все пак ги изрече:

„Раз, два, три, бързо спри!“

Усети, че главата му се пръска от силна болка. Стисна зъби и не се даде, като се бореше отчаяно с червената мъгла, която заплашваше да го погълне. Изведнъж откъм лявото крило на Орела се чу писъкът на полуизненадания, полууплашен Малък булдог, защото метлата му изведнъж се закова на място, след което започна така лудешки да се върти в кръг, че ездачът й едва се задържа да не падне.

— Ей, вие, останалите! — извика Порджи. — Тръгвайте си или ще направя същото и с вас!

Момчетата един през друг се дърпаха ужасени. Порджи наблюдаваше как плахо застанаха в полукръг около Малкия булдог, който говореше несвързано. Въздъхна облекчено и освободи съзнанието си от запечатания образ.

Тръгна, а те останаха далече зад него в нощта. Обърна се и каза тихо: „Пукайте се, не можете да ме хванете!“

Беше само на петнайсет метра от земята, когато се плъзна над по-далечния край на каньона и бе подет от силно течение. Започна да се издига по спирала, отпуснал се над подпорите под мишниците. Цялото му тяло се разтърсваше от закъснялата реакция.

Ремъците, с които предното крило бе привързано към рамката, се бяха разхлабили застрашително след грубиянството на Малкия булдог. Още едно дръпваме и цялото крило можеше да се изкриви назад, и Порджи да се разбие на острите скали отдолу. Подпорите се въртяха в хлабавите гнезда и целия Орел се тресеше. Порджи стисна здраво с ръце мястото, където пръта на задното крило пресичаше рамката, за да се намали клатенето.

Усети, че подемната сила на метлата спря да действува на деветдесет метра височина. Орела се движеше тежко и тромаво, но потокът бе достатъчно устойчив, за да го издигне нагоре. Педя по педя той се издигаше до върха на Стената, макар че веднъж изгуби едни скъпоценни трийсет метра, защото взе по-голям завой и изпусна течението, след което трябваше да кръжи, докато отново го намери. От върха на Стената леко се плъзна облак и когато навлезе в него, за миг Порджи бе обзет от паника.

Тутакси изгуби представа за ляво и дясно, за горе и долу. Плуваше сред влажната белезникава мъгла. Изпита чувството, че Орела вече не му се подчинява, но не се разколеба, тъй като се осланяше на познатите усещания, които бе придобил през множеството изпитателни полети.

Ремъците се доразхлабиха. Силата на ръцете му не стигаше, за да попречи на крилата да се въртят и клатят. Бореше се решително да не изгуби контрол над своя летателен апарат и да надделее силното изкушение да се наведе напред и по този начин Орела да се гмурне надолу, за да се върне в нормалното и безопасно положение.

Беше изчерпал вече почти всичките си възможности, когато внезапно и драматично Орела се измъкна от облака и Порджи се озова обратно в ясната лунна нощ. Силата на течението, което го издигаше, сякаш бе намаляла. Порджи направи плавен вираж и се опита отново да попадне в средата на въздушния поток.

Когато се обърна, усети присъствието на нещо необикновено и различно, нещо почти страшно. За пръв път в живота на Порджи погледът му не се спираше в Стената, нямаше я безкрайно дългата черна грамада, простряла се в нощта.

Намираше се над Стената!

Нямаше време да се огледа. Чу се силно пращене, един от ремъците се скъса и водещата част на предното крило силно изплющя. Планерът рязко хлътна надолу и имаше опасност да полети като камък към земята. Порджи се помъчи да го овладее, като отчаяно размахваше крака в желанието си да избегне страничните тласъци, които заплашваха да го лишат от възможността да управлява Орела. И както се съпротивляваше, се насочи към Стената.

Ако ще пада, поне да е от другата страна! Поне щеше да погоди номер на стария господин Уикънс и на Черния човек.

Точно отдолу се намираше Стената. Простираше се под Порджи като широк път, а горната й част, черна и гладка, блестеше на лунната светлина. Съвсем инстинктивно Порджи наклони тялото си напред и надясно. Тежката машина тромаво подскочи, след което се гмурна към черната повърхност под нея.

Трийсет метра, двайсет и пет, двайсет, петнайсет… Нямаше как да направи маневри, нямаше да има втори такъв случай… Десет метра, пет…

Порджи се дръпна рязко назад и предната част на Орела внезапно се вдигна нагоре. За частица от секундата крилата устояха, после изведнъж всичко се разтресе. Чу се страхотно пращене и предното крило се пречупи, отметна се назад и го удари в лицето. Усети слепешката как стремително пада, след което последва ужасен трясък и Порджи бе погълнат от тъмнината.

Бавно и олюлявайки се, Порджи се измъкна от разбития планер. Орела извърши своя последен полет. Планерът заплашително се бе закрепил толкова близо до външния ръб на стената, че част от задното крило висеше над пропастта.

Порджи предпазливо пропълзя по хлъзгавата мокра повърхност на Стената, докато стигна в средата на горната й част. Клекна там с намерението да чака утрото. Беше изтощен — всичката енергия се бе изцедила от тялото му, така че независимо от усилията, които правеше, непрекъснато го налягаше неспокойна дрямка.

Всеки път, когато заспеше, той се стряскаше от усилието да стои буден и се мъчеше да освободи съзнанието си от кошмарните образи, които изникваха в него. Падаше, преследван от въртящи се подобни на прилепи фигури с кучешки лица. Намираше се в малка стая, стените се накланяха да го захлупят и се чуваше гласът на Малкия булдог, който викаше: „Ще си получиш заслуженото!“ После стаята се превръщаше в дълъг и тъмен коридор, по който Порджи тичаше. Господин Уикънс беше зад гърба му. Имаше дълги остри зъби и крещеше: „Порджи! Порджи!“

Порджи се сепна и се събуди. Допълзя до далечния ръб на Стената и като надвеси глава, се опита да погледне към Отвъдния свят. Облаците се бяха сгъстили и под него не се виждаше нищо освен сива празнота, която скриваше тристаметровата пропаст. Порджи се върна пълзешком на старото място и се обърна на изток, като се молеше по-скоро да се развидели. Но там беше съвсем тъмно.

Започна отново да се унася и пак чу същия глас: „Порджи! Порджи!“

Отвори очи и седна. Гласът продължаваше да го вика, макар че вече не сънуваше. Стори му се, че идва отвисоко и отдалече.

Но постепенно се приближаваше. Изведнъж Порджи видя в тъмнината една черна фигура, която се въртеше над Стената като огромен гарван. Започна да се спуска все по-надолу и по-надолу — беше човек, облечен в черно, с разперени ръце, а дългите му пръсти приличаха на нокти на хищна птица!

Порджи се изправи и побягна. Краката му се плъзгаха по мократа повърхност. Погледна през рамо. Черната фигура почти го беше настигнала. Порджи отчаяно се помъчи да се отскубне и се подхлъзна.

Усети, че се носи по гладката повърхност право към края на Стената. Опита да се задържи с нокти, но не можа да спре. За миг усети как мократа и хладна стена му се изплъзва, след което полетя в черната бездна.

Докато падаше, бавно се премяташе. Отначало облаците бяха под него, но скоро обсипаното със звезди небе зае мястото им. Порджи имаше чувството, че се намира в люлка, застинала във времето. Нямаше ужас. Нямаше нищо.

Нямаше нищо, докато изведнъж една падаща черна фигура не закри небето отгоре. Спускаше се върху му като ястреб. Беше ужасно.

Порджи риташе напосоки. Единият му крак улучи нещо твърдо и за миг Порджи усети, че нищо не го държи. После две силни ръце го прегърнаха изотзад и Порджи, измъкнат от нищото, се озова в един свят от падане и страх.

Усети странно напрежение в гърдите, след което го вдигнаха нагоре. Оставиха го внимателно върху Стената.

Порджи стоеше предизвикателно с високо вдигната глава срещу черната фигура.

— Няма да се върна. Не може да ме накарате да се върна.

— Няма нужда да се връщаш, Порджи.

Порджи не виждаше скритото от качулката лице, но кой знае защо, гласът му се стори познат.

— Ти заслужи правото да видиш какво има от другата страна — продължи гласът. После се чу смях и човекът отметна назад качулката, която скриваше отчасти лицето му.

На ясната лунна светлина Порджи видя господин Уигънс!

Учителят весело кимна.

— Да, Порджи, аз съм Черния човек. Доста си изненадан, нали?

Порджи изведнъж седна.

— Аз съм от Външната страна — обясни господин Уигънс, като внимателно се разположи върху плъзгавата черна повърхност. — Може да се каже, че съм нещо като наблюдател.

Всичко се въртеше в главата на Порджи и той не съумяваше да схване необичайните неща, които му се поднасяха.

— Какъв наблюдател? Каква Външна страна? — попита Порджи.

— Външната страна е мястото, където ще прекараш следващите няколко години. Мисля, че животът там няма да ти се стори нито по-хубав, нито по-лош. Но ще бъде различен, това ти го гарантирам. — И господин Уикънс се засмя. — Помниш ли какво ти казах на времето в кабинета си? Че човек не може да следва едновременно два пътя, защото тогава Разумът и Природата непременно стигат до сблъсък. Това е както вярно, така и невярно. И двете могат да се осъществят, но за целта са необходими два свята. Отвъдният свят, където отиваш, е свят на машини. При това е един добър свят. Но хората, живеещи там, отдавна са установили, че и за този свят се заплаща. Защото при овладяването на Природата престават да се замислят върху силите на Разума, защото машините са плод на логиката и ума, а чудесата не са. Поне засега. Тогава издигнали Стената, заселили хора в ограденото пространство и им дали такива книги и такива закони, че да осигурят развитието на силите на Разума. Отначало само се надявали, че това ще стане, но излезли прави.

— Но защо… да има Стена? — попита Порджи.

— Защото предвижданията им се оказали верни. Магията е нещо реално съществуващо. — И учителят извади от джоба си връзка ключове. — Вдигни ги във въздуха, Порджи!

Порджи втренчи поглед в ключовете, докато ясно запечата в съзнанието си образа на ключовете, после се съсредоточи и протегна невидими ръце, докато ключовете се вдигнаха високо във въздуха. После ги пусна и те паднаха в шепата на господин Уикънс.

— Защо ме накарахте да го направя? — попита Порджи.

— Отвъдните не могат да вършат магии — обясни му учителят. — Не са способни и да приемат телепатично, да разменят мисли на разстояние, както казвате вие. Хората от Вътрешния свят могат да правят всичко това, защото живеят в загадъчна атмосфера. Но уточнят ли се веднъж завинаги магиите, оттам нататък ще става въпрос само с какви методи да се преподават и тогава обредите, заклинанията и дълбоко вкорененото вярване, че съществуват свръхестествени сили, вече няма да са необходими. Тайнствените явления ще се превърнат в подръчни средства, които всеки може да използува. Патериците ще могат да бъдат изхвърлени. Тогава Стената ще се срути с гръм и трясък. Но докато дойде това време — Уикънс отстъпи крачка назад и се престори, че гледа страшно, — винаги ще има един Черен човек, който да следи отвътре, за да не се разполовят, като се опитат да вървят по два пътя едновременно.

В очите на Порджи се таеше недоверие.

— Но вие летяхте без машина!

Черния човек разтвори наметалото си и показа на момчето малък лъскав кръг, прикрепен към гърдите му. Почука с пръст по него.

— Това е машина, Порджи. Също като твоя планер, само че е различна на вид и върши много повече работа. Почти като левитацията е. Накрая ще дойде време, когато Разумът и Природата, магията и науката ще се обединят.

И господин Уикънс отново се загърна в наметалото.

— Тук горе е студено. Не е ли по-добре да тръгваме? Утре цял ден ще можеш да разглеждаш какво има отвъд Стената, която обгражда Света.

— Нека почакаме да се вдигнат облаците — помоли дяволито Порджи. — Иска ми се да погледна какво се вижда отгоре, нали ми е за пръв път!

— Може — съгласи се господин Уикънс, — но долу те чака един човек, когото не си виждал отдавна. Ако се забавим, той ще започне да се тревожи.

Порджи го погледна в недоумение.

— Не познавам никого в Отвъдния свят — каза той. — Аз не съм…

И изведнъж се сепна. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.

— Възможно ли е да ме чака баща ми?

— А кой друг? Баща ти дойде при нас по лесния начин, взехме го. Хайде да вървим и да му покажем какъв човек е станал синът му. Готов ли си?

— Готов съм — отвърна Порджи.

— Тогава ми помогни да замъкнем твоето изобретение до вътрешния край на Стената и да го бутнем. На сутринта хората ще намерят парчетата и ще си припомнят как постъпва Черния човек с онези, които правят машини, вместо да си гледат работата. Ще подействува здравословно на Малкия булдог и бандата.

Господин Уикънс отиде до разбития Орел и започна да го влачи.

— Почакайте — обади се Порджи. — Оставете на мене.

Втренчи поглед в изпотрошения планер, докато очите започнаха да го смъдят. После се съсредоточи върху образа му и се напрегна.

Бавно, като постепенно овладяваше машината, Порджи я накара да се вдигне, докато планерът се понесе във въздуха, леко полюшван от нощния ветрец, който духаше над голямата Стена. После Порджи му придаде силен тласък, планерът се отдалечи над пропастта и тогава момчето го освободи от мислите си.

Учителят и ученикът, стояха редом и мълчаха, докато гледаха как Орела забива нос и се носи надолу със счупени крила. Когато се загуби в тъмнината, господин Уикънс прегърна Порджи със силните си ръце и уверено го поведе към външния край на Стената.

— Чакайте малко — каза Порджи, защото си припомни деня в кабинета на учителя, когато лесковата пръчка послушно се беше вдигнала във въздуха. — Щом сте от Отвъдния свят, как така можете да правите магии?

Господин Уикънс се засмя.

— О, аз съм роден вътре. За пръв път се прехвърлих през стената, когато бях малко по-голям от тебе.

— С планер ли? — попита Порджи.

— Не — отвърна Черния човек и лицето му беше напълно сериозно. — Успях да уловя няколко орела.

 

1953

Бележки

[1] Магичесжи знак от пет преплетени букви. — Б.пр. ↑

[2] Повдигане на тяло без докосване, със силата на човешката воля. Б.пр. ↑