Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Carpet People, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
КИЛИМЕНИТЕ ХОРА. 1996. изд. Камея / Изд. Прозорец А.Р.Т. Колекция Избрано от Тери Пратчет. Роман. Превод: [от англ.] Светлана КОМОГОРОВА [The Carpet People, Terry PRATCHETT]. Формат: 20 см. Страници: 160. Цена: 190.00 лв.
История
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Килимените хора от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Килимените хора | |
The Carpet People | |
Автор | Тери Пратчет |
---|---|
Първо издание | 1971 г. Великобритания |
Оригинален език | английски език |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 99548517106 |
бележки
|
„Килимените хора“ (на английски: The Carpet People) е първият роман на британския писател Тери Пратчет.
Първоначално романът е издаден през 1971 г., когато авторът е едва 23-годишен, но по-късно е преиздаден, като във второто издание са нанесени промени. Книгата е преиздадена през 1992 г., когато Тери Пратчет вече е станал популярен с книгите си от „Светът на диска“. В бележката на автора във второто издание Тери Пратчет пише: Тази книга има двама автори. И двамата са един и същи човек.
Българският превод е на Светлана Комогорова-Комата.
Сюжет
Романът описва пътешествието на племето миниатюрни дре, наречено Монрунги, през света, който те наричат Килима – и всъщност е килим в една стая. Теренът на Килима е гъсто заселен с гори от косми, и е покрит с дебел слой прах. Небето над килима е описано просто като горе, а под повърхността на Килима се намират пещерите на Подкилимието и накрая Пода. Някъде далече, чак след Килима, се простира Черджето пред Камината, където живеят варвари, кланящи се на огъня.
Пътешествието на племето Монрунги започва, след като техният дом е унищожен от мистериозния Фрей. В книгата Фрей не е описан по никакъв начин, но като цяло става ясно, че е възможно Фрей да е аналог на прахосмукачка, или на стъпката на живеещите в дома нормални хора.
Вожд на Монрунгите е Глурк, който е съветван от Писмир – мъдър човек, който се представя за философ и разбира от различните прахове на Килима. Главен герой в романа е по-малкият брат на Глурк – Снибрил, който според Писмир е надарен с рядък ум. Снибрил единствен сред хората притежава способността да усеща Фрей няколко минути преди той да удари.
Килимените хора добиват метал от изпусната на килима монета, дърво от изпусната кибритена клечка, лак от един крак на стол (те го наричат Кракнастола).
Основно място в романа заема войната на хората на Килима срещу Моулите (раса на интелигенти, но кръвожадни маймуноподобни същества). В края на романа се състои битка между съюзилите се междувременно килимени хора и Моулите, в която хората успяват да надделеят. На финала на книгата Снибрил решава да напусне племето и да се заеме с изучаването на Килима и на Фрей.
|
ГЛАВА 7
Пристигнаха в лагера тъкмо навреме, за да спрат дружината, която аха-аха да потегли да търси Снибрил. Брокандо веднага стана център на внимание — нещо, което много му допадаше и с което очевидно беше свикнал. Снибрил, малко или повече, бе забравен. Малко или повече…
— Къде беше?! — попита го Писмир. Хем си беше отдъхнал, хем му беше ядосан. — Бива ли тъй да скитосваш! Нима не знаеш, че Моулите са плъзнали навсякъде?
— Съжалявам — отвърна Снибрил. — Просто… така стана.
— Е, карай — махна с ръка Писмир. — Ами сега, какво става? Тия твои смотльовци не знаят ли как се посреща крал?
— Май че не — отвърна Снибрил. — Той иначе си е храбър, ама е малко кибритлия и тогава изобщо не те слуша какво му приказваш.
— Тъй, както ми го описваш, точно на крал го докарва — кимна Писмир.
Брокандо в момента се намираше точно в средата на тълпа дърдорещи един през друг, ококорени Мунрунги, и раздаваше благосклонни усмивки.
— И стоя си аз, значи — разказваше той, — едвам на крачка от съкровището, и изведнъж — дръннн! — ей ти го онова право зад мене! И аз тогава…
Писмир си проби път с лакти през тълпата, свали шапка, поклони се — спря чак когато брадата му докосна пода — и там заседна, тикнал вълмо бели кичури точно под носа на смаяния Брокандо.
— Приветствам те, о, Кралю! — поде старецът. — За нас е чест, че един тъй велик син на един тъй благороден народ ни е счел за достойни да… ъъъ… за достойни. Всичко, което имаме, е на твое разположение, о, доблестни господарю. Аз съм Писмир, скромен философ. Това е…
Той бясно защрака с пръсти по посока на Глърк, който стоеше зяпнал встрани и гледаше какви ги върши Писмир, все още прегънат одве пред воина-джудже.
— Хайде де, ама хайде, моля ти се! Протоколът е много важно нещо! Поклони се на краля!
— Кво е туй крал? — невинно го изгледа Глърк.
— Засвидетелствай му уважение! — настоя Писмир.
— Че защо? Нали Снибрил го е отървал, а не обратното, нали така?
Снибрил забеляза Бейн, застанал зад тълпата начумерен, със скръстени ръце. В Трегон Маруското училище хич не му харесваше, ама беше понаучил някои работи. Думийците не обичат кралете. Предпочитат императорите. От един император можеш да се отървеш къде-къде по-лесно.
На връщане от храма пък бе попитал Брокандо какво иска да каже с това, че народът му не се брои. Искал бил да каже, че си нямат нищо общо с Думийците.
— Ние ги мразим — бе отсякъл Брокандо, без изобщо да увърта. — Аз се бия с тях, защото изправят пътищата, слагат номера на какво ли не и правят карти на разни места, дето няма какво да им правиш карти! Всичко гледат да обърнат в нещо, дето се брои. Да можеха, и космите на Килима щяха да накарат да растат в редички! Пък най-лошото е, че… дай им на тях да се подчиняват на заповеди! По-скоро ще се подчинят на чиято и да било заповед, отколкото да се хванат самички да мислят! Точно върху това се гради и империята им! О, инак те са си направо свестни, в битка се бият честно и прочие, ама понятие си нямат от веселба! И накрая какво? Редички, заповеди и никаква радост от живота!
А точно в момента го представяха на думиец.
При което Брокандо направо го шашна. Той доближи Глърк и сърдечно му разтърси ръката. Щом заговори, гласът му изобщо не звучеше както в храма. Беше от онзи тип глас, дето все едно през цялото време те тупа по гърба.
— Та значи, ти си вождът, а? Страхотно, ей! Брат ти ми е разправял за тебе. Сигурно тая твойта работа е невероятно мъчна, а? И, по всяка вероятност, се изискват многобройни умения?
— О, ами, знаеш ли… То караш, караш, пък вземеш да го налучкваш… — смутено измънка Глърк.
— О, не се и съмнявам. Изобщо даже не се съмнявам. Страшна работа! Пък и отговорността е ужасна. Ти минал ли си някаква специална подготовка?
— Ъъ… ами че не… ами то, тате умря и те ми натикаха онова копие в ръцете и ми викат „ти си вождът“ … — заобяснява Глърк.
— Наистина ли? Е, по-късно ще си проведем един по-сериозен разговор по тоя въпрос — кимна Брокандо. — А това е Писмир, нали? О, ама хайде стани, де. Сигурен съм, че от философите не се изисква да се кланят доземи… Какво?… О, екстра! А това трябва да е… генерал Бейнеус Гатрикс, ако не се лъжа.
„Генерал!“ — отново мина през ума на Снибрил.
Бейн кимна.
— Колко години минаха, Ваше Величество?
— Към пет, мисля — рече кралят. — Всъщност май са си направо шест.
— Познавате ли се? — учуди се Снибрил.
— О, да — кимна Брокандо. — Думийците постоянно ни пращаха армии. Да проверят как сме и да ни предложат най-учтиво да им се подчиним и да станем част от тяхната Империя. Ние пък все им отвръщахме, че не щем. Нали щяха да ни броят…
— Според мен възразявахте най-вече срещу плащането на данъци — спокойно го пресече Бейн.
— Не виждам какво бихме получили срещу парите си — опъна се Брокандо.
— Защита.
— А, така ли? Че нас винаги ни е бивало да се защитаваме самички! — Брокандо натъртваше на всяка дума. — Срещу всеки. — Той се усмихна. — А после ни изпратиха Генерала да ни предложи пак същото, ама малко по-настоятелно… Спомням си, рече ни, че ако не се присъединим към Империята, едва ли от нас би останал някой за преброяване.
— А пък ти ми рече, че нямало да остане кой да брои — каза Бейн.
Снибрил местеше поглед от единия към другия. Усети се, че е притаил дъх. Въздъхна.
— И после какво? — обади се той.
Бейн сви рамене.
— Ами, аз не нападнах — обясни думиецът. — Изобщо не проумявах защо трябва да мрат свестни хора. Върнах се и казах на императора, че хората на Брокандо много ги бива за съюзници, ама за поданици по неволя хич не стават. Пък и без това само малоумник би нападнал онзи град.
— Аз пък винаги съм се чудил той какво ти е отговорил — обади се Брокандо.
Бейн сведе поглед към опърпаните си дрешки.
— Ами, какво. Доста повряска, де…
Последва замислено мълчание.
— Ама те все пак нападнаха, след като тебе те… отзоваха — рече накрая Брокандо.
— И победиха ли?
— Не.
— Ей на, нали това ти казвам. Малоумници.
— Съжалявам — рече Брокандо.
— А, няма защо. Това беше само едно от многобройните несъгласия между мен и Императора.
Снибрил хвана и двамата за раменете.
— Както и да е — рече той. — Като сте заклети врагове, това не значи, че не можете да бъдете приятели, нали така?
Докато вечеряха, Глърк пошепна на жена си:
— Много е любезен. Пита ме всякакви работи за мене… Запознах се с крал, представяш ли си! Той е много важен човек. Май че се казва Протокол.
— Хубаво име. И звучи по кралски…
— Пък Писмир бил философ. Той тъй рече.
— Туй пък хич не го знаех. Какво е „философ“?
— Някой, дето мисли. Той тъй ми рече.
— Е, ами то и ти мислиш. Колко пъти съм те виждала — седиш си и си мислиш…
— Абе то аз не винаги мисля — най-съзнателно си призна Глърк. — Понякога само си седя. — Той въздъхна. — Ама тя работата не била само в мисленето. После трябвало и да го разкажеш, и то така, че на хората да им е забавно.