Тери Пратчет
Килимените хора (6)

ГЛАВА 4

— Уайти — рече Бейн. — Не ги заговаряй, освен ако те не те заговорят.

— Снощи ги видях насън… — подхвана Снибрил.

Писмир никак не се изненада.

— Нали имаш колан като техните. Нали знаеш — залегнеш ли здраво над нещо, наистина влагаш себе си в своето произведение? Е, те точно това правят.

Снибрил откопча колана от туниката си и без изобщо да разбира защо прави това, го пусна в торбата.

Останалите каруци забавиха ход и спряха отстрани на пътя.

Фургонът, теглен от уайти, прогърмя край тях и стигна до пирамидата. Двете групи се спогледаха. После един дребничък уайт се измъкна от впряга и се насочи към Снибрил и Бейн. Отблизо се виждаше, че пелерината му не е точно черна, а е покрита с пресичащи се сиви чертици, които едвам личаха. Качулката се спускаше ниско над лицето му.

— Здрасти — рече уайтът.

— Здрасти — рече Бейн.

— Здрасти — кимна пак уайтът.

Стоеше си там и нищо друго не казваше.

— Те разбират ли езика? — попита Снибрил.

— Ами сигурно — отвърна Писмир. — Те са го измислили.

Снибрил усещаше втренчения поглед на невидимите очи. После усети как твърдият колан се отърква о гърба му и се размърда притеснено. Уайтът обърна взор към Бейн.

— Днес е Празникът на Бронза и ще пируваме. Поканени сте. И приемате поканата. Само седмина от вас. Щом запалят нощните огньове.

— Приемаме — изрече тежко Бейн със сериозен глас.

Уайтът се завъртя на пети и закрачи бавно към фургона.

— Тази вечер ли? — обади се Писмир. — Празникът на Бронза? Като Празника на Захарта или на Косъма? Гледай ти какво нещо! Мислех си, че никога не канят непознати.

— Кой кого на кво е канил? — изръмжа някой вътре в каруцата. После взе да тропа тежко; най-накрая между пердетата щръкна главата на Глърк.

— Нали знаеш какво съм ти казал за ставането… — подхвана Писмир, ала тъй като Глърк вече се беше облякъл, едва ли можеше да постигне нещо повече от това да намигне лукаво на Бейн и Снибрил.

— Уайти ли, викате? Че аз го мислех туй само за детски приказки — смотолеви Глърк, след като му обясниха. — Е, все пак си е ядене на аванта. Че какво пък толкова? Аз, да си кажа правичката, бъкел не знам за тия уайти, ама за гаден уайт досега не съм чувал.

— Аз пък допреди малко изобщо за никакъв уайт не бях чувал — подхвърли Снибрил.

— Е, да де, то тебе още те нямаше, когато беше жив добрият стар Дядо… — рече Глърк. — Той ми е разправял как веднъж срещнал уайт сред космалака. Дал му назаем брадвата си.

— И онзи уайт върнал ли му я?

— Не.

— Значи, точно уайт си е бил — кимна Писмир. — Те са склонни да се притесняват твърде много и за най-простите неща.

— Той разправяше, че била много свястна брадва.

— Не можем да им откажем, дума да не става — рече Писмир.

— Прав си — кимна Бейн.

— Ама като нищо ще я оплескаме! Нали ги знаеш какви са чувствителни! Вярват в какви ли не чудесии, от странни по-странни. Вие двамата трябва да ги научите тези неща. Разкажи им, Генерале.

— Ами… — подхвана Бейн. — Седем е много важно число за тях. Седемте елемента на Килима, седемте цвята…

— Разкажи им за седемте Чеи.

— Тъкмо дотам бях стигнал… Седемте Чеи. Те са нещо като… периоди от време. Само че не са еднакво дълги. Един път са дълги, друг път — къси. Само уайтите знаят колко продължава всяка от тях. Спомняш ли си колана? Седем квадрата; всеки представлява една Чея. Така че, Чеята на Солта, нали схващате, е време на хорско благоденствие и търговски разцвет, а пък през Чеята на Пясъчника се строят империи и стени… ей, да не би да обяснявам много бързо?

Генерал ли?! — мислеше си Снибрил. Точно тъй го нарече Писмир. Каза го, без да мисли. А генерал значи вожд на войниците. И… сега всичките са се втренчили в мен. Никой не обърна внимание!

— Хммм? — обади се той. Опита се да си спомни за какво говореше Бейн. — О… Та значи, тазвечершният празник означава, че сме в Бронзовата Чея, тъй ли?

— Значи, че тя настъпва — рече Писмир. — Това е време на войни и разруха.

Глърк се изкашля.

— И колко смята да продължава?

— Ще продължи, докато уайтите рекат. Не ме питай как познават. Ала довечера уайтите по целия Килим празнуват Празника на Бронза. Това е свързано по някакъв начин със спомените им.

— Абе, нещо не му хващам вяра на туй аз — рече Глърк. — Е, ами че то не си е за вярване. Да, ама туй не значи, че не е вярно.

— Ти май доста неща знаеш за тях — обади се Снибрил.

— Не знам — рече Писмир. — Що се отнася до уайтите, никой нищо не знае точно. Спомняш си разни приказки, виждаш разни неща, събираш оттук-оттам знания, парченце по парченце, ала никога нищо не знаеш със сигурност.

— Добре — рече Глърк и се изправи на капрата. — Значи отиваме. Тъй и тъй няма какво друго да правим. Берта идва, също и Гърт, и… чакай да видя… да бе, Дамион Кривостъпи. Ама че работа — значи, покани ли те уайт на вечеря, отиваш, и толкоз. И ходите все по седмина.

Те влязоха в малкия лагер на уайтите плахо, в сбита групичка.

Уайтите винаги пътуваха по седмина, по двайсет и един или по четирийсет и девет. Никой не знаеше какво става с онези уайти, които са в повече. Сигурно останалите ги убиват и ги изяждат — предположи Глърк, който таеше нещо като наследствена неприязън към уайтите, тия брадвокрадци. Писмир му нареди да си затваря чекмеджето.

Най-старият уайт в групата бе Господар. Тази наброяваше двайсет и един души. Писмир огледа фургона им и посочи големия казан за топене на лак, натоварен отгоре му. Уайтите се бяха усъвършенствали в топенето на лака, добиван в Лакоолм, огромната колона от червено дърво на север, известна като Кракнастола на Думийската империя. После обикаляха от село на село и го продаваха. От лак можеше да се отлее връх на копие, острие на нож, каквото си щеш.

Снибрил се зачуди колко ли време ще мине, докато някой пак забележи, че е натикал колана в торбата си? Ала той изобщо не смята да се предава — рече си наум. Ако видят колана, няма как да не си го поискат.

Бяха наклали седем огъня, близо един до друг, и край всеки от тях бяха насядали по трима уайти. Изглеждаха досущ еднакви. Че как ли се различават помежду си? — зачуди се Снибрил.

— О, забравих да ти кажа нещо — обади се Писмир, докато уайтите се суетяха около гърнетата с гозби. — Те имат страхотна памет. Мда. Всичко помнят. Точно затова им е толкоз трудно да разговарят с обикновените хора.

— Нищо не разбирам — вдигна рамене Снибрил.

— Изобщо да не се изненадваш, ако ти отговарят още преди да си ги питал. Понякога дори и те самите се объркват — продължи Писмир.

— Зарежи ги тях. Аз съм объркан.

— Помнят всичко, казвам ти. Всичко, което им се е случило и ще им се случи. Мозъците им… работят по Друг начин. Минало, бъдеще — за тях няма никаква разлика. Моля те, опитай се да схванеш какво ти казвам. Те помнят неща, които още не са станали.

Ченето на Снибрил увисна.

— Значи, можем да ги питаме… — подхвана той.

— Не! В никакъв случай! Е… ами благодаря — продължи Писмир с къде-къде по-нормален глас. — Изглежда ми, хм, вкусно.

Ядяха в мълчание. Дали пък не си казват нищо, защото вече знаят какво ще си кажат? — помисли си Снибрил. Не, тая работа не беше така — трябваше да кажат нещо, за да си спомнят, че са го казали… или…

— Аз съм Норал, Господар на Пещта — представи се Уайтът отляво.

— Казвам се…

— Да.

— Ние…

— Да.

— Имаме…

— Знам.

— Откъде?!

— Ще ми го разкажеш след вечерята.

— О… — Снибрил се опита да го проумее. Писмир бе излязъл прав. Беше почти невъзможно да поддържаш разговор с някого, който вече е чувал тоя разговор.

— Значи, наистина знаете всичко, което ще става? — Нищо друго не можа да измисли.

В дълбините на качулката се мярна следа от усмивка.

— Не всичко. Че може ли някой всичко да знае? Но че знам това-онова, знам.

Снибрил се озърна отчаяно. Бейн и Писмир бяха потънали в задълбочен разговор с уайтите и не му обръщаха капчица внимание.

— Ама… Ама… Да предположим, че знаеш кога ще умреш? Да предположим, че ще те нападне някой див звяр и…

— Да? — любезно кимна Норал.

— Ами не можеш ли просто да направиш тъй, че да те няма там?

— Да те няма на собствената ти смърт? — учуди се уайтът. — Ей, голям номер би било това!

— Ама не! Искам да кажа… Не можеш ли да избегнеш…

— Знам какво искаш да кажеш. Да, ама няма как… Трудно е да се обясни. Или пък е лесно да се обясни, ама е трудно да се разбере. Трябва да следваме Нишката. Единствената Нишка. Не бива да я късаме.

— Нищо никога ли не ви идва като изненада?

— Не знам. Какво е изненада?

— Можеш ли да ми кажеш какво ще стане с мен? С всички нас? Нали вече знаете какво става. Много ще ни е от полза да знаем бъдещето.

Черната качулка се обърна към него.

— Хич няма да ви е от полза. Страшно усложнява живота.

— Имаме нужда от помощ — трескаво зашепна Снибрил. — Какво е Фрей? Къде да отидем, за да сме в безопасност? Какво да правим? Не можете ли да ни кажете?

Уайтът се наведе към него.

— Можеш ли да пазиш тайна? — заговорнически прошепна той.

— Да! — кимна Снибрил.

— Ама наистина? Дори и всичко да би дал, за да я кажеш на другите? Дори и да се чувстваш все едно държиш жив въглен в шепа? Можеш ли наистина да пазиш тайна?

— Ъъъ… Мда.

— Е… — Уайтът отново се дръпна назад. — И ние също.

— Ама…

— Да ти е сладко.

— Ще ми се услади ли наистина?

— И още как! — Уайтът понечи да се извърне, ала после се обърна отново към него. — Задръж колана.

— О… Ти знаеш, че коланът е у мен?

— Вече знам.

Снибрил се поколеба.

— Ей… почакай! Казах го само защото ти…

— Най-добре ще е изобщо да не се мъчиш да разбираш — любезно му рече Норал.

Снибрил почна да лапа, ала въпросите не му даваха мира.

— Виж сега — рече Норал. — Всичко се случва. Също като нишка в Килима. Нищо не може да се промени. Дори и промените вече са… част от бъдещето. Повече не ти трябва да знаеш.

Странна вечеря беше. Никога не можеш да си сигурен дали онзи, с когото си говориш в момента, не се вслушва в онова, дето ще му го кажеш чак след десетина минути. Настроението се поразведри само когато един уайт връчи на Глърк една брадва. Беше брадвата на дядо му, макар и острието, и дръжката да бяха сменяни няколко пъти.

Докато пътешествениците се връщаха към каруците си, Бейн и Писмир през цялото време си мълчаха.

— На вас казаха ли ви нещо? — полюбопитства Снибрил.

— Не — отвърна Писмир. — Те на никого нищо не казват.

— Ама…

— Начинът, по който се държаха — обясни Бейн. — Там не могат да се сдържат.

— Хич не им харесва онова, дето не ни го казват — додаде Писмир.