Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carpet People, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 50гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КИЛИМЕНИТЕ ХОРА. 1996. изд. Камея / Изд. Прозорец А.Р.Т. Колекция Избрано от Тери Пратчет. Роман. Превод: [от англ.] Светлана КОМОГОРОВА [The Carpet People, Terry PRATCHETT]. Формат: 20 см. Страници: 160. Цена: 190.00 лв.

История

  1. —Добавяне на анотация
  2. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Килимените хора от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Килимените хора
The Carpet People
АвторТери Пратчет
Първо издание1971 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски език
Видроман
ISBNISBN 99548517106

бележки
  • През 1992 г. Пратчет преработва романа

„Килимените хора“ (на английски: The Carpet People) е първият роман на британския писател Тери Пратчет.

Първоначално романът е издаден през 1971 г., когато авторът е едва 23-годишен, но по-късно е преиздаден, като във второто издание са нанесени промени. Книгата е преиздадена през 1992 г., когато Тери Пратчет вече е станал популярен с книгите си от „Светът на диска“. В бележката на автора във второто издание Тери Пратчет пише: Тази книга има двама автори. И двамата са един и същи човек.

Българският превод е на Светлана Комогорова-Комата.

Сюжет

Романът описва пътешествието на племето миниатюрни дре, наречено Монрунги, през света, който те наричат Килима – и всъщност е килим в една стая. Теренът на Килима е гъсто заселен с гори от косми, и е покрит с дебел слой прах. Небето над килима е описано просто като горе, а под повърхността на Килима се намират пещерите на Подкилимието и накрая Пода. Някъде далече, чак след Килима, се простира Черджето пред Камината, където живеят варвари, кланящи се на огъня.

Пътешествието на племето Монрунги започва, след като техният дом е унищожен от мистериозния Фрей. В книгата Фрей не е описан по никакъв начин, но като цяло става ясно, че е възможно Фрей да е аналог на прахосмукачка, или на стъпката на живеещите в дома нормални хора.

Вожд на Монрунгите е Глурк, който е съветван от Писмир – мъдър човек, който се представя за философ и разбира от различните прахове на Килима. Главен герой в романа е по-малкият брат на Глурк – Снибрил, който според Писмир е надарен с рядък ум. Снибрил единствен сред хората притежава способността да усеща Фрей няколко минути преди той да удари.

Килимените хора добиват метал от изпусната на килима монета, дърво от изпусната кибритена клечка, лак от един крак на стол (те го наричат Кракнастола).

Основно място в романа заема войната на хората на Килима срещу Моулите (раса на интелигенти, но кръвожадни маймуноподобни същества). В края на романа се състои битка между съюзилите се междувременно килимени хора и Моулите, в която хората успяват да надделеят. На финала на книгата Снибрил решава да напусне племето и да се заеме с изучаването на Килима и на Фрей.

Край на разкриващата сюжета част.


ГЛАВА 4

— Уайти — рече Бейн. — Не ги заговаряй, освен ако те не те заговорят.

— Снощи ги видях насън… — подхвана Снибрил.

Писмир никак не се изненада.

— Нали имаш колан като техните. Нали знаеш — залегнеш ли здраво над нещо, наистина влагаш себе си в своето произведение? Е, те точно това правят.

Снибрил откопча колана от туниката си и без изобщо да разбира защо прави това, го пусна в торбата.

Останалите каруци забавиха ход и спряха отстрани на пътя.

Фургонът, теглен от уайти, прогърмя край тях и стигна до пирамидата. Двете групи се спогледаха. После един дребничък уайт се измъкна от впряга и се насочи към Снибрил и Бейн. Отблизо се виждаше, че пелерината му не е точно черна, а е покрита с пресичащи се сиви чертици, които едвам личаха. Качулката се спускаше ниско над лицето му.

— Здрасти — рече уайтът.

— Здрасти — рече Бейн.

— Здрасти — кимна пак уайтът.

Стоеше си там и нищо друго не казваше.

— Те разбират ли езика? — попита Снибрил.

— Ами сигурно — отвърна Писмир. — Те са го измислили.

Снибрил усещаше втренчения поглед на невидимите очи. После усети как твърдият колан се отърква о гърба му и се размърда притеснено. Уайтът обърна взор към Бейн.

— Днес е Празникът на Бронза и ще пируваме. Поканени сте. И приемате поканата. Само седмина от вас. Щом запалят нощните огньове.

— Приемаме — изрече тежко Бейн със сериозен глас.

Уайтът се завъртя на пети и закрачи бавно към фургона.

— Тази вечер ли? — обади се Писмир. — Празникът на Бронза? Като Празника на Захарта или на Косъма? Гледай ти какво нещо! Мислех си, че никога не канят непознати.

— Кой кого на кво е канил? — изръмжа някой вътре в каруцата. После взе да тропа тежко; най-накрая между пердетата щръкна главата на Глърк.

— Нали знаеш какво съм ти казал за ставането… — подхвана Писмир, ала тъй като Глърк вече се беше облякъл, едва ли можеше да постигне нещо повече от това да намигне лукаво на Бейн и Снибрил.

— Уайти ли, викате? Че аз го мислех туй само за детски приказки — смотолеви Глърк, след като му обясниха. — Е, все пак си е ядене на аванта. Че какво пък толкова? Аз, да си кажа правичката, бъкел не знам за тия уайти, ама за гаден уайт досега не съм чувал.

— Аз пък допреди малко изобщо за никакъв уайт не бях чувал — подхвърли Снибрил.

— Е, да де, то тебе още те нямаше, когато беше жив добрият стар Дядо… — рече Глърк. — Той ми е разправял как веднъж срещнал уайт сред космалака. Дал му назаем брадвата си.

— И онзи уайт върнал ли му я?

— Не.

— Значи, точно уайт си е бил — кимна Писмир. — Те са склонни да се притесняват твърде много и за най-простите неща.

— Той разправяше, че била много свястна брадва.

— Не можем да им откажем, дума да не става — рече Писмир.

— Прав си — кимна Бейн.

— Ама като нищо ще я оплескаме! Нали ги знаеш какви са чувствителни! Вярват в какви ли не чудесии, от странни по-странни. Вие двамата трябва да ги научите тези неща. Разкажи им, Генерале.

— Ами… — подхвана Бейн. — Седем е много важно число за тях. Седемте елемента на Килима, седемте цвята…

— Разкажи им за седемте Чеи.

— Тъкмо дотам бях стигнал… Седемте Чеи. Те са нещо като… периоди от време. Само че не са еднакво дълги. Един път са дълги, друг път — къси. Само уайтите знаят колко продължава всяка от тях. Спомняш ли си колана? Седем квадрата; всеки представлява една Чея. Така че, Чеята на Солта, нали схващате, е време на хорско благоденствие и търговски разцвет, а пък през Чеята на Пясъчника се строят империи и стени… ей, да не би да обяснявам много бързо?

Генерал ли?! — мислеше си Снибрил. Точно тъй го нарече Писмир. Каза го, без да мисли. А генерал значи вожд на войниците. И… сега всичките са се втренчили в мен. Никой не обърна внимание!

— Хммм? — обади се той. Опита се да си спомни за какво говореше Бейн. — О… Та значи, тазвечершният празник означава, че сме в Бронзовата Чея, тъй ли?

— Значи, че тя настъпва — рече Писмир. — Това е време на войни и разруха.

Глърк се изкашля.

— И колко смята да продължава?

— Ще продължи, докато уайтите рекат. Не ме питай как познават. Ала довечера уайтите по целия Килим празнуват Празника на Бронза. Това е свързано по някакъв начин със спомените им.

— Абе, нещо не му хващам вяра на туй аз — рече Глърк. — Е, ами че то не си е за вярване. Да, ама туй не значи, че не е вярно.

— Ти май доста неща знаеш за тях — обади се Снибрил.

— Не знам — рече Писмир. — Що се отнася до уайтите, никой нищо не знае точно. Спомняш си разни приказки, виждаш разни неща, събираш оттук-оттам знания, парченце по парченце, ала никога нищо не знаеш със сигурност.

— Добре — рече Глърк и се изправи на капрата. — Значи отиваме. Тъй и тъй няма какво друго да правим. Берта идва, също и Гърт, и… чакай да видя… да бе, Дамион Кривостъпи. Ама че работа — значи, покани ли те уайт на вечеря, отиваш, и толкоз. И ходите все по седмина.

Те влязоха в малкия лагер на уайтите плахо, в сбита групичка.

Уайтите винаги пътуваха по седмина, по двайсет и един или по четирийсет и девет. Никой не знаеше какво става с онези уайти, които са в повече. Сигурно останалите ги убиват и ги изяждат — предположи Глърк, който таеше нещо като наследствена неприязън към уайтите, тия брадвокрадци. Писмир му нареди да си затваря чекмеджето.

Най-старият уайт в групата бе Господар. Тази наброяваше двайсет и един души. Писмир огледа фургона им и посочи големия казан за топене на лак, натоварен отгоре му. Уайтите се бяха усъвършенствали в топенето на лака, добиван в Лакоолм, огромната колона от червено дърво на север, известна като Кракнастола на Думийската империя. После обикаляха от село на село и го продаваха. От лак можеше да се отлее връх на копие, острие на нож, каквото си щеш.

Снибрил се зачуди колко ли време ще мине, докато някой пак забележи, че е натикал колана в торбата си? Ала той изобщо не смята да се предава — рече си наум. Ако видят колана, няма как да не си го поискат.

Бяха наклали седем огъня, близо един до друг, и край всеки от тях бяха насядали по трима уайти. Изглеждаха досущ еднакви. Че как ли се различават помежду си? — зачуди се Снибрил.

— О, забравих да ти кажа нещо — обади се Писмир, докато уайтите се суетяха около гърнетата с гозби. — Те имат страхотна памет. Мда. Всичко помнят. Точно затова им е толкоз трудно да разговарят с обикновените хора.

— Нищо не разбирам — вдигна рамене Снибрил.

— Изобщо да не се изненадваш, ако ти отговарят още преди да си ги питал. Понякога дори и те самите се объркват — продължи Писмир.

— Зарежи ги тях. Аз съм объркан.

— Помнят всичко, казвам ти. Всичко, което им се е случило и ще им се случи. Мозъците им… работят по Друг начин. Минало, бъдеще — за тях няма никаква разлика. Моля те, опитай се да схванеш какво ти казвам. Те помнят неща, които още не са станали.

Ченето на Снибрил увисна.

— Значи, можем да ги питаме… — подхвана той.

— Не! В никакъв случай! Е… ами благодаря — продължи Писмир с къде-къде по-нормален глас. — Изглежда ми, хм, вкусно.

Ядяха в мълчание. Дали пък не си казват нищо, защото вече знаят какво ще си кажат? — помисли си Снибрил. Не, тая работа не беше така — трябваше да кажат нещо, за да си спомнят, че са го казали… или…

— Аз съм Норал, Господар на Пещта — представи се Уайтът отляво.

— Казвам се…

— Да.

— Ние…

— Да.

— Имаме…

— Знам.

— Откъде?!

— Ще ми го разкажеш след вечерята.

— О… — Снибрил се опита да го проумее. Писмир бе излязъл прав. Беше почти невъзможно да поддържаш разговор с някого, който вече е чувал тоя разговор.

— Значи, наистина знаете всичко, което ще става? — Нищо друго не можа да измисли.

В дълбините на качулката се мярна следа от усмивка.

— Не всичко. Че може ли някой всичко да знае? Но че знам това-онова, знам.

Снибрил се озърна отчаяно. Бейн и Писмир бяха потънали в задълбочен разговор с уайтите и не му обръщаха капчица внимание.

— Ама… Ама… Да предположим, че знаеш кога ще умреш? Да предположим, че ще те нападне някой див звяр и…

— Да? — любезно кимна Норал.

— Ами не можеш ли просто да направиш тъй, че да те няма там?

— Да те няма на собствената ти смърт? — учуди се уайтът. — Ей, голям номер би било това!

— Ама не! Искам да кажа… Не можеш ли да избегнеш…

— Знам какво искаш да кажеш. Да, ама няма как… Трудно е да се обясни. Или пък е лесно да се обясни, ама е трудно да се разбере. Трябва да следваме Нишката. Единствената Нишка. Не бива да я късаме.

— Нищо никога ли не ви идва като изненада?

— Не знам. Какво е изненада?

— Можеш ли да ми кажеш какво ще стане с мен? С всички нас? Нали вече знаете какво става. Много ще ни е от полза да знаем бъдещето.

Черната качулка се обърна към него.

— Хич няма да ви е от полза. Страшно усложнява живота.

— Имаме нужда от помощ — трескаво зашепна Снибрил. — Какво е Фрей? Къде да отидем, за да сме в безопасност? Какво да правим? Не можете ли да ни кажете?

Уайтът се наведе към него.

— Можеш ли да пазиш тайна? — заговорнически прошепна той.

— Да! — кимна Снибрил.

— Ама наистина? Дори и всичко да би дал, за да я кажеш на другите? Дори и да се чувстваш все едно държиш жив въглен в шепа? Можеш ли наистина да пазиш тайна?

— Ъъъ… Мда.

— Е… — Уайтът отново се дръпна назад. — И ние също.

— Ама…

— Да ти е сладко.

— Ще ми се услади ли наистина?

— И още как! — Уайтът понечи да се извърне, ала после се обърна отново към него. — Задръж колана.

— О… Ти знаеш, че коланът е у мен?

— Вече знам.

Снибрил се поколеба.

— Ей… почакай! Казах го само защото ти…

— Най-добре ще е изобщо да не се мъчиш да разбираш — любезно му рече Норал.

Снибрил почна да лапа, ала въпросите не му даваха мира.

— Виж сега — рече Норал. — Всичко се случва. Също като нишка в Килима. Нищо не може да се промени. Дори и промените вече са… част от бъдещето. Повече не ти трябва да знаеш.

Странна вечеря беше. Никога не можеш да си сигурен дали онзи, с когото си говориш в момента, не се вслушва в онова, дето ще му го кажеш чак след десетина минути. Настроението се поразведри само когато един уайт връчи на Глърк една брадва. Беше брадвата на дядо му, макар и острието, и дръжката да бяха сменяни няколко пъти.

Докато пътешествениците се връщаха към каруците си, Бейн и Писмир през цялото време си мълчаха.

— На вас казаха ли ви нещо? — полюбопитства Снибрил.

— Не — отвърна Писмир. — Те на никого нищо не казват.

— Ама…

— Начинът, по който се държаха — обясни Бейн. — Там не могат да се сдържат.

— Хич не им харесва онова, дето не ни го казват — додаде Писмир.