Тери Пратчет
Страта (2)

Колко е богата Кин Арад, дъщеря на истинката Земя и автор на „Безспирно сътворение“? Компанията плащаше на своите служители в Дни, но тъй като те печелеха далеч повече от Ден за ден, често продаваха излишъка си от време за по-традиционна валута. Времевата й сметка в момента показваше, че разполага с още 368 години, 5 седмици и 2 дни на ръка, плюс 180 000 кредита — а кредитите в днешно време заслужават доверие.

За всеки случай кредитите бяха обезпечени с Дни. Галактиката беше претъпкана с редки елементи. Трансмутерът в сърцето на всяка машина за пластове и сложи-масичка можеше да ти произведе каквото и да е. Кое ли друго освен дълголетието би могло да обезпечи валутата? Кин можеше да си купува живот. Соломон дали би могъл да си купи? Ами Клорити? Или пък Хюс?^[1]

Кин Арад беше богата.

Бръмна алармено устройство. Слънцето на Кралството изпълваше предния екран като поръбен с огън черен диск; сензорите отдавна се бяха отвратили от сиянието му.

Кин изключи гласа на кораба, защото много мразеше броенето преди скока в Другадето. Все едно да чакаш смъртта. Ако компютърът беше прав, а той никога не грешеше, корабът щеше да скочи веднага щом достигне приемлива орбитална скорост с оглед на…

(няколко секунди миене на свят, кратка агония на отчаянието. Душеизоставяне — така го наричаха въз основа на почти никакви доказателства. Определено, нещо в човешкия ум отказваше да пътува със скорост, по-голяма от — това бе експериментално потвърдено — 0,7 светлинни години в секунда, така че дори след кратък прескок през Другадето се появяваше кух и черен период, преди мислите отново да се втуррррр)

…крайната цел. Кин удържа равновесие и погледна навън. Слънцето на Кунг беше хладно червено джудже. Статистиката твърдеше, че било малко. Лъжеше. На разстояние четири милиона мили от него то направо си беше гигант. Кунг буквално плуваше из горния слой на атмосферата му… и ето го и него, съвсем ясно се виждаше — черен диск. Кин се усмихна. Кунгите, които живееха под постоянна плътна облачна покривка, и без това си бяха достатъчно смахнати. Каква ли религия щяха да си измислят тия, ако можеха да виждат небето?

Три часа по-късно тя напусна кораба на няколко мили от Върха на Линията на Кунг.

Спътникът бе украсен в стил Кунг — преобладаваха сивото и пурпурнокафявото, с изненадващи щрихи в инфарктно червено. Митничари нямаше. Кунг посрещаше контрабандистите с отворени обятия. Контрабандистите бяха хора богати.

Реактивните двигатели на скафандъра й леко я прекараха през един въздушен шлюз, който се отвори автоматично.

Върхът на Линията! Космическият край на мономолекулярната жица, която свързваше всеки цивилизован свят с голямата галактика! Портата към звездите, където роботи се блъскаха в десетооки извънземни, шпиони щъкаха предпазливо, златобради търговци на чудати, крехки стоки продаваха странни прахове, дето караха хората да лудват и да приказват с Бога, а сакати момченца целеха народа със странни електронни инструменти за изтръгване на чувства. Върхът на Линията! Як ритник — и вече имате начално ускорение. Върхът на Линията! Прагът на Вселената!

Както и да е, такава поне беше първоначалната идея. Но това тук беше действителността, а точно в момента Кунг хич не ставаше за туризъм. Кунгите, които крачеха из опърпаните коридори на спътника, бяха безспорно живописни, но познати на всички. В един от коридорите имаше и еднокрак ехфт с метачна машина. Ако беше шпионин на Галактическата федерация, то беше майстор на маскировката.

На голямото табло в главната чакалня пишеше, че има още час до следващата совалка надолу. Кин откри един бар с изглед към отсека на совалките. Наричаше се „Издъненият барабан“.

— Защо? — попита тя кунга зад бара. Той впери в нея очи като чинийки — погледът му беше същият онзи ласкав поглед, какъвто имат всички бармани из Вселената.

— Няма как да го биеш, по никой начин — обясни той. — Какво ще обичате?

— Аз пък мислех, че кунгите нямат чувство за хумор.

— Ами то си е така — Баркунгът я огледа внимателно. — От Земята ли сте?

— Да — отвърна Кин.

— От коя точно? Имам един чичобрат на Истинската Зе…

— От съвсем истинската — тросна му се Кин. Той отново я огледа замислено, после бръкна под тезгяха и измъкна касета с филмче, която Кин тутакси разпозна, и сърцето й се сви.

— Викам си, познавам го това лице — заяви тържествуващо баркунгът. — Веднага щом влязохте, и си викам, ама много ми е познато това лице… Разбира се, холограмата на обложката е лоша, но все пак… Ха. Може ли да й сложите един гласов отпечатък, как мислите, госпожице Арад? — И той пусна ужасна усмивка.

Тя се усмихна храбро и пое филмовата версия на „Безспирно сътворение“ от влажните му четирипръсти ръце.

— Естествено, доколкото разбирам, не е за вас, а за племенника ви Сам — грубиянски измърмори тя. Кунгът като че се сепна.

— Нямам племенник Сам — рече той, — макар че го бях нарочил за синобрата ми Бртклтц. Вие как разбрахте?

— Магийка — въздъхна Кин.

Тя отнесе питието си до големия прозорец и зарея ленив поглед към влекачите, които маневрираха товарните совалки по товаро-разтоварителните жици. Дочуваше как зад гърба баркунгът развълнувано приказва с някого по интеркома. После някой застана до стола й. Тя надзърна през рамо. До нея стърчеше един кунг.

Погледнете кунга. Висок два метра и повече, а най-отгоре — червен гребен, направен от нещо като коса. Две очи като чаени чинийки изпълваха цялото му лице и в момента бяха три четвърти притворени заради светлината, която баркунгът беше усилил до последно в знак на почит към Кин. Тялото му беше като скелет, с културистки мускули, нанизани по него като маниста на тел, и буца между раменните лопатки за третия бял дроб. Костюмът му беше шедьовър на шивашкото изкуство. То и нямаше как иначе. Куингът беше четирирък.

Той се ухили. Усмивката на куинга представлява червен полумесец, от който като струните на арфа се точат струйки слуз.

— Казвам се Марко Фарфарер — представи се той — и ако това би ви помогнало да престанете да ме зяпате така, аз съм натурализиран човек. Вие само си мислите, че виждате кунг. Нека един прост нещастен случай на грешка при раждане не кара и вас да грешите.

— Моите извинения — отвърна Кин. — Заради втория чифт ръце…

— Точно така. — Той се наведе по-ниско и й прошепна с глас, напоен с дъха на блатата:

— Плосък свят?

После седна и двамата се вторачиха един в друг — търсеха някакъв знак, който да им подскаже нещо.

— Как разбрахте? — попита Кин.

— Магийка — отвърна той. — Познах ви, разбира се. Книгата ви много ми хареса. Знам, че Кин Арад работи за Компанията. Виждам я седнала на Върха на Линията на Кунг, място, където не бих очаквал да я видя. Изглежда ми нещо нервна. Спомням си, че преди около месец, когато бях на Ехфтния и не можех да излетя — бях едва третият най-добър пилот на дълги прескоци в района, — към мен се приближи един човек, който…

— Май познавам този човек — прекъсна го Кин.

— Той разполагаше с разни неща и ми направи разни предложения. На вас какво ви предложи?

Кин сви рамене.

— Наред с другото и невидимо наметало.

Куингът се облещи.

— На мене ми предложи малка кесийка от животинска кожа, която произвежда ей тия — измърмори той. Кин вдигна банкнотите, които той остави на масата. Имаше пачка от по 100 и 1000 Дни, ехфтнийско керамично блокче от 144 пджума, тънко руло от най-различни човешки валути, неколкостотин жетона на Звездната камара и една компютърна карта.

— Известна част от валутата размених при една сарафка в Ехфтния — обясни Марко — и тя я прие. Няма по-сигурно доказателство за това, че е истинска, ако някога си си имал имал работа с жителите на Ехфтния. Според мен картата е ключ за автобанка, която вероятно се намира на Ехфтния. Имаше и още, предимно ехфтнийски доларови блокчета. По онова време бях беден.

Кин побутна пджумовото блокче и то се изтърколи по масата. Тя го проследи с поглед.

— Значи, кесията ги произвела, казвате? — попита тя бавно.

— О, да. Не беше по-голяма от човешка длан. Гледах ги как излизат. Помислих този мъж за служител на Компанията. Искаше да купи моите услуги.

— Като пилот?

Куингът махна едва-едва с единия чифт ръце.

— Мога да управлявам всякакви кораби, грешка няма. Дори такива без записи-матрици. Най-добрият съм… тези какво искат?

Баркунгът се приближи до масата, като свенливо мъкнеше подире си грамаданска космата камбана, подскачаща на един крак… Отгоре връз туфата бе прикрепено гласово устройство.

— Това е Зелено-биещо-на-индигово. Ехфт е — поясни той старателно. — Той е началникът на санитарната служба на Върха на Линията.

— Много се радвам да се запозная с него — рече Кин. Ехфтът пъргаво изщрака, измъкна изпод… мантията си (кожата си?) прозрачна кутия и я размаха току пред очите на Кин. Тя чу как Марко изфуча.

— Voila! Regardez! — изскърца гласовото устройство. — Землян! Мутмут! Разумен! Въпрос!

Голямата черна птица в кутията вторачи мънистено око в Кин и продължи да си пощи перата.

— Появи се тук вчера — обясни баркунгът. — Казах му че това е птица, земно животно. Само че може да говори.

— Проверихме в „Справочник на разумните видове“, но там се споменава само едно птицеподобно, и то не е това.

— Прилича на възголемичък гарван. — Кин пое кутията. — Какъв е проблемът? — попита тя и се замисли. — Разбрах какъв е проблемът. Искате да знаете дали да го арестувате, или да го унищожите? Но как изобщо се е промъкнала птица тук?

— Загадка!

— Не знаем.

Нещо подтикна Кин да отвори кутията. Птицата подскочи, кацна на ръба и я погледна.

— Безобиден е — рече тя. — Сигурно е нечий любимец.

— Любимец ли?

— Умствен симбиот — провлечено поясни Марко. — Тия човеци са луди.

Ехфтът несигурно се затътри напред и пак тикна пипалото си под носа на Кин. Държеше дебела примка от сложна преплетена връв. Сърцето й се сви — това беше ехфтска „книга за пипане“.

— Когато му казах, че вие сте вие, то се смъкна чак до отсека си, за да вземе прехода на нашата книга — заяви със съсобственически тон баркунгът. — То иска вие да…

Но Кин вече се беше заловила да връзва персонализиран възел в началото на примката.

— Разбирате! Не! Мен! — изграчи устройството. — За! Пале! Мое! Сродник!

— Иска да каже, че…

— Разбрах — прекъсна го Кин с досада.

— Джало! — кресна гарванът.

— Вземете го с вас — рече баркунгът и натика „клетката“ в единия чифт ръце на Марко. — Тя може да си го храни, да го яде, да прави любов с него, да го учи да пее, каквото там правят човеците с лютивците си.

— Любимци — поправи го Марко и пое клетката. Като че друг избор и без това нямаше.

Ехфтът ги сподири с поглед до кея на совалката.

— Луди? — изтърси то.

— Сега човеците управляват Вселената — рече жално баркунгът. — Ама че са щури, ще ми се и аз да прихвана малко от тяхната щуротия. Забеляза ли как ходят човеците — все едно галактиката е тяхна.

Ехфът се замисли над това. Винаги му се бе налагало да се понапъне, за да проумее методите на придвижване, коите не включваха пипала.

— Не — рече най-накрая то.

 

 

На совалката имаше малко пътници. Последва миг на диййййй!, когато ракетите-прашки я запратиха вън от хангара и надолу по Линията.

— Поне ще имам разводач-туземец — обади се Кин и се усмихна, за да покаже че това е шега. Но този кунг май разбираше от хумор. Законен човек?

— Надявах се, че вие ще можете да ми помогнете там — Марко измъкна една кесия от пътната си чанта. — Никога не съм слизал там през целия си живот. Понякога карам товарни кораби, но само до Там Горе.

— Искате да кажете, стигали сте толкова близо и никога не сте слезли да видите света на вашия народ?

— На моя народ ли? Аз съм роден на Земята.

Той извади лула с цвят на кост, натъпка я от пунгията и я запали с вечна запалка. Кин набърчи нос.

— Какво, по дяволите, е това?

— Тютюн — обясни Марко. — „Къти Пиърлес VI“. Един човек ми го изпраща от Лондон. Лондон, Англия — разбирате ме.

— И това ви харесва?

Нещо щракна: въздушните филтри на каютата се бяха задействали. Марко извади лулата от устата си и я заразглежда замислено.

— Общо взето, не — призна си той. — Но от историческа гледна точка съм доволен. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Давайте.

— Вие да не би да си падате по кунги? Искам да кажа, в сексуален смисъл?

Кин се втренчи в грамадните сиви очища и петнистата кожа и напиращият отвътре рязък отговор й заседна в гърлото. Тя си припомни разни откъслечни слухове, които беше чувала. От фигурата на Марко, подобна на пръчка, се излъчваше мъжественост на талази. Мъжките кунги бяха почни неправдоподобно мъжествени. И очевидно сладострастието им достигаше болестни размери. Кунгите си се деляха рязко на мъжки и женски без всякакви там неуловими граници между абсолютно мъжкото и абсолютно женското в психиката, както е при човеците. За някои човешки жени кунгското мъжкарство беше истински магнит.

— Никога и за нищо на света — изрече тя с равен глас. — Наречете ме старомодна, ако щете.

— Слава богу — отдъхна си кунгът. — Надявам се, че не съм ви обидил.

— Нищо, ще ми мине. Какво, ъъъ, ви накара да ме попитате?

— О, ако почна да ви разказвам, направо няма да ми повярвате, Кин Арад. Млади човешки женски с фрефр-прически и както те си мислят, истински кунгски рокли и повърхностни, неинформирани познания за тленг-музиката. Когато свирех на пиано в един нощен клуб в Креспо по време на кризата с космическите полети, ми се налагаше нощем да си заключвам прозорците, а веднъж две млади… — Той се сепна, после продължи: — Естествено, разбирам, че вие сте жена-космополит. Но веднъж ми се наложи да фрасна с един стол жената на посланика но Нова Земя.

Гарванът се наежи в прозрачната си клетка. Кин го погледна.

— Какво ще правим, ако Джало се свърже с нас? — попита тя.

Марко извади лулата от устата си.

— Какво ще правим ли? Аз имам намерение да посетя този плосък свят. Че какво друго?

Когато совалката се нахака в терминала и от люковете на спирачките блъвна дим, приливът тъкмо се беше надигнал. Куингите бяха решили проблема с нивото на водата, като бяха построили терминалите на платформа, която се издигаше и спадаше нагоре-надолу по Линията, докато мигриращите океани шаваха около планетата.

Кин се вгледа в сивия дъжд. Покрай платформата се клатушкаха и други закотвени плетени сгради. По това време малцина куинги бяха излезли навън и гребяха с плетени лодки по подвижните улици като Големска регата.

Марко зашляпа във водата и се появи, помъкнал подире си дребен, шашардисан кунг.

— Това тук разправя, че го били наели да ни вземе. Не е много драматично, нали?

Подюркван от Марко, лоцкунгът го поведе през ятото лодки, привързани към платформата, към един човешки туристически спийдстер — четирите му гуми сега служеха и за въздушни възглавници. Кин се настани на задната седалка. Дъждът беше топъл, а тя вече беше подгизнала. Може би кунгската вода притежаваше някакви особени проникващи свойства.

Марко набута лоцкунга на предната седалка и взе да бърника из контролното табло. Въжето, с което спийдстерът бе привързан, изстена и се отдели от кея, а лодката запърпори напред между две крила от пръски.

Куингът караше, опрял безгрижно трите си ръце на седалката под най-различен ъгъл.

Четири ръце. Това се срещаше рядко. В гадното време преди Революцията куингите от висшата каста бяха използвали митогенетични техники, с които моделираха развиващите се ембриони. Четири ръце означаваха принадлежност към кастата на воините. Кин реши да подходи тактично.

— Как така… — попита тя. — Как така носите само специално ушити ризи?

Той въобще и не погледна назад.

— Семейна традиция. Моето семейство винаги е изпращало едно от мъжките деца при воините. Те са поработили и върху майка ми, но… спомняте ли си Повредата по Линия от петдесет и осма?

— Естествено. Земята беше отрязана от Вселената за цял месец. Някакъв опасен луд бе заложил бомби едновременно и на двата терминала.

— Точно така. Родителите ми тогава работеха в посолството в Ню Ставангер. Докато ремонтирали Линията, започнали родилните мъки на майка ми.

А куингите вярваха, че когато се ражда дете, в празното му все още съзнание се настанява онази душа, която най-наблизо е останала без тяло…

— Всъщност шандското културно аташе попречило на баща ми да се самоубие — двамата вечеряли заедно — продължи Марко с равен глас. — Смятал, че сам той може да успее първи да се добере до мен, разбирате ли? Обаче работата не станала. Така че нашите ме уредили с човешки документи и ми намерили дом при една възрастна двойка в Мексико, и после напуснали Земята. Край на разказа. А вие как така сте плешива?

Ръката на Кин се стрелна към перуката й.

— Ъъ… ами от възрастта. Косата не издържа.

Марко се взираше напрегнато в хоризонта.

— О — обади се той. — Чудех се… Винаги съм смятал, че подобни неща не бива да ни смущават, нали така?

Лодката пърпореше през полуудавени горички и флотилии от села, докато най-накрая заседна сред водораслите. Марко изруга и срита лоста за смяна на захранването.

— Отлив — поясни той. Коритото на лодката се измъкна над водата и те избръмчаха нататък през подгизналата растителност. Няколко окъснели риби, изоставени от водата, подскачаха тромаво подир дръпналото се море. На Кунг само амфибиите оцеляваха дълго.

В момента растителността и градиентът предполагаха, че областта рядко оставаше ненаводнена за повече от един на двайсет часа. Следвайки насоките на лоцкунга, те хванаха един път, който ги отведе до постоянно суха степ. Ако Кунг беше човешки свят, той щеше да бъде култивиран до последния сантиметър. Куингите го бяха зарязали див.

Лодката се блъсна в един ръб.

Пред тях се ширна кръгла долина с неизменното езеро на дъното, в чийто център се кандилкаше космически кораб.

— Това е Дженерал Мотърс Неутрино, ядрено-синтезов пръстенов мотор тип „земя-земя“, с Вретенова униспирачка, трийсет и четири каюти, всякакви екстри — обясни Марко и запали лула. — Вътрешносистемните чаркове обаче са голяма тесла. Веднъж карах един от тия. Били са построени, за да задоволят търсене, което така и не е възникнало.

Корабът приличаше на тлъста поничка.

— Оръжия има ли?

— Джало! — кресна гарванът.

— Не бих искал да се намирам от обратната страна на дюзите.

Лоцкунгът бе вперил ужасѐн поглед в лулата на Марко.

— Освен това разполага и с доста обширен арсенал. Кажи от какво най те е страх.

Щом пристъпиха през отворения люк на кораба, лоцкунгът се метна на МПС-то си и се юрна обратно.

— На мен ми се струва, че единствения път, по който можем да се махнем оттук, е нагоре — забеляза Кин. — Чудя се какво ли го уплаши?

— Аз — отвърна Марко и пристъпи безшумно навътре. После изшътка и приклекна в бойна поза.

Една сянка се прокрадваше към тях. Родовата памет подшушна на Кин да търчи да се покатери на някое дърво. Намеренията на Онова, което се промъкваше съм тях, можеха да са свързани само със забиване на нокти в меките тъкани и ръфане с кътници. Но родовата памет, както винаги, не беше в крак с времето. Кин се усмихна любезно.

Ушичките на шандата, застанала в коридора, не успяваха да докоснат тавана, което ще рече, че беше висока към три метра. Но бе заела оная прегъната в коленете кротичка поза, която шандите винаги заемаха вътре в конструкциите, построени от по-дребни раси — сякаш се ужасяваха, че случайно можеше да излапат някой техен представител.

Както си беше характерно за шандите, и тази тук беше колкото висока, толкова и широка, с рамене и ръце завършващи с мазолести стави, които можеха да изпълняват функциите на втори чифт крака. Имаше интелигентно мечешко лице, но лице на мечка с очи като бинокли, череп като купол и неколцина моржа сред прадедите си. Имаше чифт бивни — за шандските бивни се твърдеше, че първоначално те ги използвали, за да лющят молюски от коритата на замръзналите океани; сега бяха толкова безполезни, колкото и апендиксът на хората. Оформяха ги скулптурно така, че сочеха общественото положение на притежателката им. Муцуната й…

— Сбълшихте ли уече? — прошепна шандата с упрек.

В резбата по бивните й имаше нещо, общо взето, познато. Кин забучи показалци в ъглите на устата си, за да докара ефекта на бивни, и пробва на шански.

— Аз съм Относително/Почти-Суха-Та-Пресъхнала, а кунгът е… Дребен-Ама-Вреден — изплю тя. — Поздравявам те най-блажно и мазно, о, шандо от Долния Район Конвекси Делта Морейн, освен ако не бъркам изключително много.

— Поздравявам ви, че така сте усъвършенствали Речта — каза любезно шандата. — Моето име е дълго петдесет и шест срички, но вие можете да ме наричате Силвър. Ще видите ли плоския свят? Кунгът опасен ли е? Вижда ми се нещо нервен.

— Според мен това е, защото не разбира шандски. От друга страна, всички кунги изглеждат нервни. Сигурно това има нещо общо със светкавичните приливи. Ала този тук между другото е човек, но не настоявай за обяснения.

— За какво говорите? — подозрително попита Марко.

Междувременно, докато Силвър ги водеше към наблюдателната зала на кораба, те успяха да постигнат компромис. Кин и Марко говореха на Силвър на общезик, който шандата разбираше, но заради бивните не можеше да говори; Силвър говореше на шандски, който можеше да говори, но пък Марко не разбираше, а Кин после превеждаше на Марко на общезик. Посредством внимателния превод постепенно се изясни, че Силвер е социолог, сравнителен историк, лингвист и пастир на месодайни животни.

— Всичко това ли? — попита Марко.

— Познавах една шанда, която беше пиколо, биохимик и ловец на тюлени едновременно — обади се Кин.

— Пристигнах тук вчера — осведоми ги Силвър. — Работех на Предикуак и тогава този човек…

— Познаваме го — вметна Кин. — Какво ти е предложил?

— Не разбирам — опули се невинно Силвър.

— Каква примамка — обясни Кин. — За да отидеш с него на плоския свят.

— О, разбрах. Нищо. Трябваше ли?

Кин преведе. Марко се втренчи слисан в шандата, после изсумтя и се запъти нейде към дебрите на кораба.

— Името ви като че ми е познато — обърна се Силвър към Кин.

— Написала съм една книга, „Безспирно сътворение“.

Силвър се усмихна учтиво.

— О, така ли?

Марко бе изчезнал. Двете жени се заразхождаха из корпуса. С всяка крачка на Кин й ставаше все по-притеснено. Странен си беше този кораб.

Беше преправен на товарен кораб. Имаше четири каюти. Останалото беше резервоар за гориво.

Корабът беше проектиран за играчка на някой фрашкан с пари малоумник. Само богаташите и шпионите използваха кораби, които можеха да се преборят с гравитацията със собствените си двигатели.

Я се замислете: всеки свят който ставаше за нещо, си имаше Линия, а след като се изкачиш нагоре по Линията, ти трябваше само херметизирана кутия с реактивни двигатели за набиране на височина и матрица за Другаде, която да те откара до Върха на всяка друга Линия. Няколко специализирани занаяти и туристическата индустрия използваха кораби, които можеха да излетят на орбита от Земята при спешен случай. Но никому не беше нужен кораб, който да може да излита на орбита, да лети през планетна система и да скача през Другадето.

Този обаче можеше. Линията и Матрицата бяха накълцали пространството на прости паузи между еднаквите чакални на Върха на всяка Линия. Този кораб беше нещо друго.

Имаше си сложи-масичка — от големите модели, програмирана да произвежда какво ли не, от термидор с омари до дървени трици. Дори можеше да възпроизвежда и шандски белтъчини.

Имаше си лазарет, който не би опозорил и доста големичък град. Освен това имаше и фризер, нещо толкова необичайно, че Кин вдигна капака.

— Тука вътре има нещо — измърмори тя. Силвър надникна вътре и започна да ровичка из заскрежените пакети.

— Нищо особено — отбеляза тя. — Месо, риба, пилета, листа, подути гулии — човешка храна.

Кин посочи масата, която си бръмчеше изкусително под носа.

— Да ти е известно някоя от тези някога да се е повредила?

— Те не се повреждат — отговори Силвър. — Ако се повреждаха, вие, човеците хич нямаше да ни пуснете да припарим до Космоса.

— Тогава защо пилеят пространство и тежест, за да мъкнат този боклук? Ако се е нервирал, щеше да вземе шандска храна… уф. Разбира се. Все забравям колко е стар.

— Стар ли?

— Достатъчно стар, че да придиря на храната, произвеждана от машини. Това тук трябва да му е струвало цяло състояние.

— Моля те, обясни ми защо е „стар“ — настоя шандата.

Кин разказа на шандата за сондите „Терминус“. Щом свърши, усети, че гигантката я гледаше странно.

— Вие, хората, явно сте луди на тема Космос — рече тя.

Обърнаха се — Марко бе влязъл безшумно в стаята, разтреперан от гняв.

— Що за кораб е това? — вресна той. — В тукашния арсенал има достатъчно оръжие, че да пробием дупка в някоя планета!

— Има и леки оръжия — измърмори Кин. Марко се втренчи в нея и тя усети как мислите й запрепускаха бясно.

— Точно така. Но как позна?

— Няма какво да познавам, според мен видях достатъчно. Силвър, когато ти пристигна тук, имаше ли някаква вест от Джало?

— Кунгът, който докара с ферибота, ми рече, че трябвало да чакам. Защо?

Кин поклати трескаво глава.

— Марко, тук някъде трябва да има скафандри. Ако ги облечем, можеш ли да изпомпаш въздуха на кораба?

— Тук ли? Ще се спихне. Първо трябва да излети и тогава…

— Това тук е Клип-автомат калибър 0.0003. Ако сега всички ми скочите, има шанс да не ви улуча всичките, но кого ли да застрелям пръв?

Джало бе застанал на вратата, а автоматът безгрижно се полюшваше в едната му ръка. Кин се сети на какво е способен откос игли „Клип“ и реши ни да мърда, ни да шава. Погледна Силвър.

Шандата дори не поглеждаше Джало. Беше се втренчила в Марко.

Кунгът беше заел любопитна приклекнала позиция, изпружил ръце напред като древен стрелец с пистолет, и тихичко съскаше.

— Кажете му, че ако ме нападне, ще стрелям — извика Джало. — Кажете му го!

— Знаеш, че те разбира — студено отвърна Кин. Чу как Силвър каза на шандски:

— След минутка тук ще се разгори люта битка, Кин. Никой не може да заплаши кунг и да остане жив.

— Марко е натурализиран човек — отвърна Кин на общезик.

— Да, и аз се прецаках по същия начин — обади се Джало. — Де да бях знаел! Наредих на онзи детективски компютър на Истинска Земя да ми подбере трима души, които да отговарят на моите изисквания, и той ми посочи три имена. Това проклето желязо хич не си направи труда да ме уведоми, че двама от тях са ВЕМ.

Само Силвър, студентката по история, разбра термина. Тя изръмжа.

— Без съмнение той ти е споменал от кои планети произхождат тези лица — рече Кин.

— Жабището обаче е родено на Земята, а мечката — на кораб, летящ на орбита около Шанд — тросна се Джало. — В днешно време никой ли не си прави труда да споменава в данните си биологичен вид? Натурализиран човек! Леле божке! Не мърдай.

— Чудех се къде си — обади се Кин. — Трябваше да се оглеждам за петно размазан въздух… разбойнико.

Джало пусна крива усмивка.

— Тази дума е, хм, гадничка, но вярна. Също както и Компанията оплячкоса разбойнически машините за пластове и мономолекулярната техника за Линиите.

— Не е вярно. Компанията ги използва за общото благо.

— Чудесно, а пък облагите от това пътуване ще са за мое благо. Според мен те ми дължат нещичко. Познавах ЛеВин и останалите. Тренирах заедно с тях. Сега ще си взема възнаграждението. Ударих джакпота.

Нещо мъничко и черничко изскочи зад гърба му иззад ъгъла на коридора. Кин си спомни, че Марко, като човек по убеждения, се опитваше да направи гарвана свой домашен любимец. Така времето минаваше по-лесно.

— Ще имам нужда от помощ — рече Джало.

— Имаш си кесия, която се пълни сама — забеляза Кин. — Това на мен ми прилича на жив джакпот.

— Тцъ. С това, което имаме тук, ще можем да основем собствена Компания там, където отидем. — Той бръкна в един страничен джоб и извади навигационна ролка. — Всичко е тук.

— Биф пуедпофела дза пводълвим да гововим без тоя пифтоует да ни пуафи — произнесе с мъка Силвър. — Не е фубаво така.

Гарванът прехвръкна, кацна на рамото на Джало и кресна в ухото му…

…струя иглички звънна по тавана…

…Марко се стрелна толкова бързо, че преминаването му през пространството, отделящо го от Джало, си пролича само по това, че изведнъж се бе намерил до повалено тяло, стиснал „Клипа“ в ръка, а останалите три — издигнати във въздуха, за да смажат черепа на…

…той примига и се огледа, като че се събуждаше от сън.

Втренчи се в Джало и се наведе напред.

— Мъртъв е — рече той безпомощно. — А аз дори не съм ударил.

Кин коленичи до мъжа.

— Бил е мъртъв още преди да стигнеш до него.

Беше забелязала как, щом птицата изкряска, лицето на Джало побеля като сняг. Когато Марко го докопа, Джало вече се свличаше на пода.

Беше мъртъв достатъчно отскоро, че да си струва да пъхнат тялото му в медицинския саркофаг на кораба — по него моментално светнаха цяла редица червени лампички. Кин провери данните на таблото отдолу. Клетъчно разкъсване, разкъсване на орган, увреждане на мозъка — когато се върнеха отново в човешкия свят, на Джало щяха да му трябват цели шест месеца престой във ваната за възкръсване.

— Коронарна тромбоза? — предположи Силвър.

— Тежка — отвърна Кин. — Извадил е късмет.

Настана мълчание. Когато Кин се обърна, забеляза, че шандата я гледа смаяно.

— Коронарната тромбоза е лесна работа — обясни тя. — Тези неща ние ги поправяме. Нищо работа. Виж, ако Марко го беше докопал, надали щеше да остане нещо, което да сложим във ваната.

Силвър кимна.

— Кунгите са параноици. Но пък Марко се държи като човек.

— Само го виж как влиза в стая. Тая негова походка е бойна позиция. Кунгите не знаят що е страх.

— Прекрасно — рече любезно Силвър. — Полукунг, получовек. Е, аз пък знам що е страх и в момента го усещам.

— Да, разбирам, че…

(няколко секунди виене на свят и цяла вечност отчаяние).

Първото нещо, което Кин забеляза, след като зрението й се възвърна, беше прозорец на каюта и гледката отвън. Корабът като че бе обкръжен от мъгла, пълна с айсберги.

Смътно дочуваше алармен сигнал, но той рязко секна.

Забеляза размазани звезди и се усети, че се носи в безтегловност из каютата. Вцепенена, Силвър се рееше край онова, което преди бе таван.

Я да видим сега. Преди корабът плаваше върху езеро. Сега плаваше в Космоса. Това навън бе замръзнал въздух и известна част от същото езеро — което значеше, че долу на Кунг явно бушуваха бури, защото няколко кубични хектара въздух и вода изведнъж се устремиха към Космоса, повлечени в Другаде-полето на кораба…

В състояние на свободно падане природният гений на Кин се чувстваше посмачкан. Тя заплава, като се оттласкваше от стените, към командната зала, където Марко се бе прегърбил като паяк над главното командно табло, и кресна в ухото му.

Той я сграбчи във въздуха и я обърна с лице към големия екран в дъното на кабината.

Кин се облещи и зяпна.

След малко доведе и Силвър, която си промиваше леката рана на главата в болничната каюта, сипейки клетви на няколко езика, и също я застави да гледа.

Когато филмът свърши, те го превъртяха отначало.

— Сложих ролката на Джало в навигатора — каза най-накрая Марко. — Вътре беше и това.

— Пусни го пак — нареди Ким. — Искам да поогледам пак едно-две неща.

— Качеството на картината е изключително добро — отбеляза Марко.

— Нямало е как иначе. Записите са били предназначени за предаване през десетки парсеки…

— Мое ли да ви пфекъхна да фекунда — обади се Силвър. Тя посегна към бивните си и се захвана да ги върти. Кин наблюдава с ням ужас как ги отвинти и ги прибра в малко кожено калъфче. Беше виждала шанди без бивни на самия Шанд, но те бяха деца или осъждани престъпници.

— За да бъдеш добър лингвист, трябва да си готов на жертви — произнесе Силвър на безупречен общезик. — Да не си мислите, че съм се подложила на тази операция, без да изпитвам таен срам и душевни мъки? Както и да е — имам да ви казвам нещо. Марко Фарфарер, правя ли ви впечатление на мрачна и избухлива?

— Не. Защо?

— Защото, ако опитате само още веднъж да ми извъртите същия номер като преди време, ще ви убия.

— Аз пък си мислех, че е невъзможно — побърза да се намеси дипломатично Кин.

Марко погледна едната, после другата.

— Не е невъзможно, просто е много сложно и изключително незаконно — каза той внимателно. — Сбъркаш ли, свършваш в центъра на най-близкото слънце. Що се отнася до твоето изявление, Силвър… хм, взех си бележка.

И двамата кимнаха сериозно.

— Така — рече бодро Кин. — Чудесно. А сега пусни пак филма.

Или филмът си беше истински, или Джало беше невъзпят гений на специалните ефекти.

Можеше да са полярните области на Нова Земя или където и да е из Нещотърсачия. Не бяха Нджал или Милкгаард, защото в тези светове нямаше птици, а на един от кадрите се виждаше ято птици в далечината… докато Силвър не увеличи мащаба. Каквито и да бяха тези същества, птици не бяха. Не и с тия конски глави, черни люспи и черни крила като на прилепи. Но в човешката история съществуваше дума за тези същества и в ума на Кин се разгърна думата Дракон.

Последва морски пейзаж… и освен ако в размера на вълните нямаше нещо крайно нередно, змиеглавият звяр, който се виеше насреща им, трябваше да е цял километър дълъг.

Имаше далечни изгледи на неща, които можеше да са и градове. Имаше и няколко залеза, като поне един бе заснет от въздуха, и известен брой нощни снимки на звездажи.

— Я върни онзи залез, дето е заснет от въздуха — нареди Кин. — А сега ми кажете какво не е наред?

— Нещо му има на хоризонта — рече Марко.

Така си и беше. Извивката му беше странно сплескана. Имаше и още нещо, което не беше в ред, нещо, което Кин не забеляза веднага.

— Като не се брои това, този свят би могъл да бъде всеки човешки свят — отбеляза Силвър.

— Смешна работа — обади се Кин. — Джало ми говореше за плоска Земя, а не просто за плосък свят.

— Не се учудвам. Човеците са единствената раса, която се е замисляла над примитивната идея за плосък свят — рече Марко и пак превъртя филма на кадрите със звезди. — Ако не ми вярвате, я погледнете. Кунгите винаги са смятали, че живеят на вътрешната повърхност на сфера, а шандите винаги са разполагали с Големия Близнак, който да виси над тях и да ги учи на елементарна космология.

Кин изсумтя. По-късно намери време да провери това в корабната библиотека. Излезе вярно, но пък какво ли доказваше? Че хората са малко тъпички и много егоцентрични? Съществата от другите раси и без това си го знаеха.

— Ще установим каква точно е природата на плоския свят — рече Марко, — когато пристигнем там.

— Задръж — обади се Кин. — Я чакай. Какво искаш да кажеш с това „когато пристигнем там“?

Кунгът я изпепели с поглед.

— Вече съм нагласил програмата. Хленченето, което чуваш, е от акумулатора на матрицата — сега се зарежда.

— Къде сме в момента?

— На половин милион километра от Кунг.

— Значи можеш да кацнеш там и да ме оставиш. Аз няма да идвам!

— Че какви тогава са ти били плановете?

Кин се поколеба.

— О, ами например можехме да откараме Джало в клиниката за възкресения — каза тя най-накрая. — Можехме да почакаме и, ъъ, такова…

Млъкна. Съвсем неубедително й прозвуча — дори и на нея.

— Разбира се, корабът и времето са на наше разположение — рече Марко. — Нищо няма да му стане в саркофага.

— Ако се разколебаем, ще ни се наложи да даваме обяснения, а Компанията на първо място ще иска да разбере защо не си била откровена с нея.

Кин погледна Силвър — търсеше подкрепа, но шандата просто кимна тежко.

— Не ми се ще да пропускам тази възможност — рече тя.

— Виж — каза Кин. — Да пътуваме дотам заедно с Джало, ни се струваше добра идея, нали? Но сега понятие си нямаме с какво сме се захванали. Просто малко разумна предпазливост, това е.

— Толкоз с прословутото маймунско любопитство — рече Марко на Силвър. — Дотук с всичките тия приказки за манифеста на динамичната съдба, дето ги слушаме…

— Вие сте луди — и двамата!

Марко сви рамене — жестът беше особено ефектен с тия негови два чифта рамене — и надигна кокалестото си тяло от пилотското кресло.

— Добре — каза той. — Ти ни карай обратно.

Кин се пльосна на креслото и придърпа обвиващия екран към себе си. Погледна командното табло. Някои от скалите й изглеждаха смътно познати. Черното табло сигурно контролираше въздуха и температурата; останалото й беше пълна мъгла. Кин беше свикнала на кораби с големи мозъци.

— Не мога да го управлявам! — възкликна тя. — И ти го знаеш!

— Много се радвам, че си с нас в такъв случай — Марко погледна часовника си. — Вие двечките защо не дремнете?

 

 

Кин лежеше на койката си и мислеше. Мислеше си как възниква стереотипното отношение към другите раси. Кунгите бяха параноици, кръвожадни и суеверни. Шандите бяха спокойни, кръвожадни и понякога ядяха хора. Шандите и кунгите си мислеха, че хората са кръвожадни, твърдоглави и надути. Всеки възприемаше ехфтите като смешници и никой не знаеше какво мислят те по адрес на когото и да било.

Вярно беше наистина, че веднъж четирима кунги бяха нахлули на един кацнал земен кораб, в гадното минало, и бяха избили трийсет и пет души екипаж, преди и последният кунг да рухне под тежестта на игличките „Клип“. Беше вярно, че в известни, дипломатично забравени случаи шандите церемониално бяха похапвали хора. Е, и какво? Как би могъл да оцениш това, освен ако не мислиш като същество от друга раса?

Всички сме възприели някакви клишета, помисли си тя.

Това е единственият начин за съвместно съществуване. Трябва да считаме другите за човеци в друга кожа, макар че всичките сме изковани от различна гравитация върху различните наковални на непознати светове…

Надигна се в мрака и се ослуша. Корабът си тананикаше.

Тръгна гола по екваторния коридор. Нещо, което я гризеше отдавна, изведнъж се беше изяснило и тя трябваше да разбере…

Десет минути по-късно Кин влезе в командната зала, където Марко продължаваше да стои под екрана.

— Марко?

Той се наведе, бутна екрана нагоре и се ухили.

— Всичко върви чудесно. Какво е това, дето го държиш? Прилича на разтопена пластмасова статуетка.

— Това е кутията, в която беше гарванът. Биопластмаса. Топи се на температура над хиляда градуса. Намерих я в шлюза — изстреля Кин и шляпна нещото в скута му.

Марко заобръща безформената маса, после сви рамене.

— Е? Тези птици притежават ли разум?

— Без съмнение.

И двамата се втренчиха в стопената кутия.

— Може и да е дело на Джало — рече несигурно Марко. — Обаче едва ли — той се изненада, като видя птицата.

— Меко казано, да. Тази мистерия не ми харесва, Марко. Виждал ли си гарвана?

— Не съм го виждал, откакто Джало го видя. Хмммм. — Той протегна ръка и натисна копчето на алармената система.

Звънци и сирени огласиха кораба. След четирийсет секунди Силвър нахлу с гръм и трясък, цялата в сняг — снегът от ямата й за сън бе полепнал по козината й. Щом забеляза, че са вперили погледи в нея, тя би спирачки и изръмжа.

— Това някаква човешка шега ли е? — попита ги.

Те й обясниха какво се е случило.

— Странна работа — съгласи се тя. — Ще претърсим ли кораба?

Марко се разприказва надълго и нашироко за всякаквите малки дупчици из кораба. Добави подробности за това какво би могло да се случи, ако нещо дребно и пернато се намуши в някой жизненоважен канал или се натресе не на този кабел, на който трябва.

— Добре — рече Кин. — И сега какво смяташ да правиш?

— Вие двете се върнете в стаите си — рече Марко. — Херметизирайте ги и търсете птицата. Аз ще изпомпам въздуха от останалата част на кораба. Това си е стандартна процедура против вредни гризачи.

— Но така ще го убиеш — рече Кин.

— Нямам нищо против.

По-късно Марко, седнал, наблюдаваше как се натрупва енергия в ядрения двигател на кораба там, в центъра на тороидалното поле, и се чудеше какво ли е станало с тази птица. После прогони тази мисъл от главата си и вместо това се зачуди дали някоя от онези двете го е забелязала как скатава вълшебната кесийка след смъртта на Джало. Въпрос на благоразумие…

Силвър се въртеше в снежната дупка на замразената си кабина и се чудеше дали някой от другите двама я е видял как вади вълшебната кесия от укритието на Марко и я пъхва в свое собствено укритие. За да оцени стойността й по-късно…

Кин лежеше и гледаше мигащата червена лампичка, която означаваше вакуум в коридора пред каютата й. Изпитваше някакво смътно съчувствие към гарвана. После се зачуди дали някой от другите двама я е видял как измъква вълшебната кесия от мястото, където я скри Силвър, и я пуска в шахтата за боклук, докато прескачаха през Другадето. В момента кесията се търкаляше към края на Вселената, а от зейналото й гърло бълваха банкноти с Дни.

На четири противоположни точки в кораба се намираха камерите с въздух за спешни случаи, инсталирани в съответствие с разпоредбите на Търговския съвет. Това означаваше, че в случай на внезапна декомпресия човек може да се бутне в някоя камера, вместо да му се налага да си навлича скафандър. Идеята беше добра.

Голямата червена лампа над всяка от тях трябваше да блести толкова силно, че по-късно спасителите да се ориентират по нея. Сега нямаше кой да ги гледа, но една от тях светеше.

Вътре, вкопчил се с нокти в лоста за регулиране на налягането, гарванът бе притиснал човка към въздушния клапан и се чудеше дали ще оцелее.

 

 

Веднъж в миг на скука — а всяко дълго пътешествие е пълно с такива — Силвър помоли библиотеката на кораба да й осигури копие на „Безспирно сътворение“. Тя не можа, но пък намери следния откъс в „Литературен дайджсст на трите свята“ след 167 реда на тема „Приносът на книгата за преоткриването на производството на хартия“:

„Най-важното постижение на книгата е, че събра в едно няколко дузини нишки на изследвания на археологичния, палеонтологичния и астрономическия фронт и от тях изтъка Теорията. Сега е лесно да се каже, че Теорията е била съвсем ясна. Да, била е ясна, но в същото време толкова ясна, че чак прозрачна и невидима — освен за един дизайнер на планети, свикнал да мисли в духа на вторичното сътворение, и освен това — ненаситен читател.“ Теорията беше следната:

Някога са съществували Вретената: телепати, ама такива телепати, че не повече от хиляда от тях са можели да живеят по едно и също време на една и съща планета заради мисловното статично електричество. А ние, човеците, сме си мислели, че имаме проблем с пренаселеността! Те оставили след себе си библиотеки и научна апаратура, а вече било известно, че могат да променят планетите според вкуса си. Имали са нужда от пространство, за да мислят. Били са горди. Когато на Бери открили под половин миля гранит части от машина за пластове, останала от Колесарите, гордостта им се разклатила. Вретената не били — както сами си вярвали — първите господари на Сътворението. Колесарите ги били изпреварили с половин милиард години. И Вретената били толкова шокирани, че престанали да се възпроизвеждат.

Един кораб, натоварен тъкмо с каквото трябвало — с библиотечни записи, случайно се забил в земната Слънчева система, но толкова бавно, че могли да го спрат. Вътре в разпраната му от метеори черупка имало три мумии — екипажът. Екипаж от трима души.

Корабът бил широк над стотина мили. Повечето от които — празно пространство. Пространство за мислене…

Колесарите били силициеви полукълба, които са се движели на три естествени колела. Нищо не било оцеляло от тях освен черупките и колелата, но там под гранита намерили компресираните останки от техни градове. Започнали да откриват и други останки от тях.

Колесарите се били натъкнали на следи от по-стара раса — Палеотехите. За Палеотехите се твърдяло, че били създали звездите Тип II и техните планети. Един от специалитетите им бил да взривяват новооткрити звезди, превръщайки ги в тигели за тежки метали. Защо? Че защо не? Не било лесно да разбереш Палеотехите. (Но Кин Арад поне бе отговорила за свое собствено удовлетворение — на въпроса защо Палеотехите са създали звездите. „Защото са можели“ — гласеше нейният отговор.)

В една междузвездна бездна някакъв кораб, изскочил от Другадето и дошъл на поправка, бе открил Палеотех — мъртъв, поне в човешки смисъл (макар че Кин Арад бе изтъкнала, че Палеотехите вероятно са измервали времето по друг начин и че тази привидно безжизнена черупка би могла да кипи от живот, погледнато от ъгъла на бавното, мстагалактическо Време.) Представляваше тръба с тънки стени, дълга половин милион мили.

Легендите на Колесарите разказваха за излъскан, гладък свят, върху който Палеотехите били изписали историята си, която включваше и легендата за предците на Палеотехите, ХхТоните, които предяли гигантски звезди от галактическо вещество, и Римите, които произвеждали кислород в рамките на биологичните си процеси…

Ето каква беше теорията: расите възникват, променят се и умират. А после от останките им възникват други раси, променят Вселената така, че да им е удобна на тях, и умират. А от техните останки възникват други раси и възникват, и възникват, и възникват чак до пред-Тоталното нищо. И постоянно сътворяват. Такова нещо като естествена вселена никога не е съществувало.

(Кин веднъж бе чула един оратор да говори пренебрежително за Вретената, защото били манипулирали планетите. Тя се изправи и каза: „Е, и какво? Ако не бяха го правили, Земята все още щеше да си е вълмо от нажежени камъни и тежки облаци. Те са променили всичко това и са докарали голяма луна, но знаете ли кое е най-хубавото? Че са ни дали минало. Юркали са машините си за пластове, за да ни дадат вкаменелости на неща, които никога не са съществували: ихтиозаври, лилиеподобни, тебешир, древни морета. Може би не са се чувствали у дома си, ако нямат поне няколко стотици метра пластове с вкаменелости под краката си, както не са могли да се чувстват щастливи, ако в радиус от петдесет мили около тях има и друго Вретено. Но според мен са го направили, защото това е било тяхното изкуство. Не са знаели дали някой някога ще види тези неща, но са ги направили и туй то.“)

Кин намери миг на спокойствие, за да огледа склада за оръжия. Ако Марко кацнеше на някоя планета с нестабилно правителство, разполагаха с достатъчно въоръжение за цяла армия бунтовници. Имаше нещо, което приличаше на цяла ракетна установка, и няколко купчини по-дребни оръжия, които Джало явно бе изготвил според древни образци. Една лека картечница стреляше с остри дървени куршуми. Защо ли?

Корабът — така и не можаха да му измислят име — се втурна в реалното пространство. Ръцете на Марко увиснаха над контролното табло — чакаше преградния огън за „добре дошъл“.

Нищо не последва. В околностите на кораба нямаше кьорава звезда.

— Все още сме на ръба на изследвания Космос — обади се Марко. — Онзи син гигант там е Дагда Секундус. Намира се на около половин светлинна година оттук.

— Е, ето ни тук — ама къде сме? — попита Кин. Такава звезда не би могла да има планети, особено приятни и слънчеви планети.

— Компютърът търси — мрачно рече Марко. — Игла. Купа сено. Сигурно ще намерим някоя ледена топка, която се върти с орбитална скорост двайсетина възела.

— Междувременно можем и да хапнем нещо — предложи Силвър.

Всеки набра някакво ястие на сложи-масичката и тримата се отправиха обратно към командната зала.

— Ще ни трябва около час — обади се Кин. — Тази част от Космоса е проучена. Какво такова нещо можем да намерим, по дяволите, дето екипите за оглед са го пропуснали?

— Съмнявам се, че дори са и поглеждали тук — обади се Силвър. И в този миг им се догади — компютърът бе метнал кораба през няколко милиона мили, за да измери паралакса.

— Следвахме записа на курса на Джало — рече Марко. — Много ще ми е неприятно да ми се наложи да…

Компютърът звънна. Марко се метна в креслото за управление и занатиска копчетата под екраните.

На границата на увеличеното поле се мотаеше малко рунтаво полукълбенце. Зяпнаха го.

— Планетка някаква си — рече Кин.

— Ама доста ярко осветена за такова разстояние — съгласи се Марко. — Силно излъскан лед?

Силвър се прокашля извинително.

— Не съм астроном — рече тя, — но вие без съмнение грешите…

— Не е ли лед? — зачуди се Марко. — Може да е хелий IV, предполагам.

— Не ме разбра правилно — обясни шандата. — Без съмнение осветеното полукълбо трябва да е обърнато към звездите, нали?

Втренчиха се в полукълбото. Най-накрая Марко възкликна:

— Хиляди дяволи, тя е права!

Погледна екраните.

— На половин милиард мили оттук е — рече той. — Би трябвало да мога да подкарам по права линия. Уф…

Известно време ръцете му пърхаха над таблото като соколи.

После се отпуснаха.