Тери Пратчет
Само ти можеш да спасиш човечеството (8)

8. МИРНИ ПРЕГОВОРИ И ПРЕРЕКАНИЯ

Джони се събуди в космическия кораб.

Обикновено летеше зад флотилията, но този път тя го обкръжаваше. Цялото пространство около него гъмжеше от скрийуийски кораби.

Летяха обратно.

На екрана веднага се появи някой. Ако не бяха малко по-различните плочки и лекият оранжев оттенък на люспите, можеше да мине и за Капитанката.

— Човешки кораб! Човешки кораб!

— Ти кой си?

— Аз съм новият Капитан. Чуй моите нареждания…

— Какво стана със старата Капитанка?

— Арестувана е. Чуй моите нареждания…

— Арестувана ли? Защо?! Какво е направила?

— Нищо не е направила. Слушай. Имаш шестдесет секунди да се изтеглиш извън обсега на нашите оръдия. Даваме ти ги в знак на почит. После ще бъдеш обстрелван с изключителна сила.

— Ама чакай…

— Започвам да броя.

— Ама…

— Край на връзката. Умри, човешка гнъс!

Екранът угасна.

Джони се втренчи в него.

Тази физиономия никак не му изглеждаше дружелюбна. Гласът му звучеше така, сякаш се е учил да говори на човешки по книга — също като истинската Капитанка. Но в неговия случай е била някоя много гадна книга. Освен това звучеше като гласа на някой, който би броил до шестдесет по следния начин: „Едно, две, три, четири, пет, седем, осемнайсет, трийсет и пет, четирийсет и девет, петдесет и осем, петдесет и девет, шейсет, готов-неготов, огън, бий!“.

Корабът му подскочи напред и той се удари в облегалката. Това му беше хубавото на игровото пространство — можеше да правиш такива лупинги и маневри, които в реалното пространство биха превърнали човешкото тяло в тъничък розов слой, застлал кабината…

Флотилията се плъзна покрай него и се превърна в стълпотворение от точки далеч назад. Един-два лазерни лъча изпращяха, ала минаха доста встрани: като че ли се опитваха по-скоро да го уплашат, отколкото да го убият.

Скрийуийците се връщаха обратно. И навлизаха все по-дълбоко в игровото пространство. Защо? Скоро щяха да се появят и по екраните! Все ще са останали някакви играчи, които дебнат. Все някое хлапе ще си включи компютъра — и що да види? Извънземен до извънземния — и всичките се носят право към него! Дори и сега не бяха в безопасност. Да! Винаги има някой, който дебне…

А пред него блуждаеше зелена точка. Позна я по полета — летеше също като куче, което се промъква покрай пасище, пълно с овце.

Приближи се.

Сега си спомняше. В игровото пространство освен всичко друго и мислиш по-добре. В игровото пространство някак си като че ли беше повече той. „Кристъл или Кайли, такова някакво измислено име“ — беше казал Клатето. А Бигмак рече, че фамилията й е Дън…

Врътна копчето за свръзка.

— Кристъл? — пробва той. — Кайли? Катрин? Както те викат там?

Отначало се чуваше само фученето на звездите, а после:

— Кърсти по-точно.

— Не стреляй! — побърза да каже Джони.

— Ти кой си?

— Първо — не стреляй. Обещаваш ли? Адски мразя да умирам. Като умирам, мисля много трудно.

Другият кораб вече не беше точка. Ако възнамеряваше да стреля, той си беше жив умрял — ако един умрял може да бъде жив.

— Добре — бавно каза тя. — Без стрелба. Мирни преговори. А сега ми кажи кой си.

— Играч като тебе — рече Джони.

— Не, не си. Никой от другите играчи не разговаря с мене. Пък и без това си на тяхна страна. Наблюдавах те.

— Не… не съм точно на тяхна страна — смънка Джони.

— Е, на моя обаче не си — сопна се Кърсти. — Никой не е на моя страна!

— И на тебе ли опитаха да се предадат? Чух те, като каза на Пейтъл, че ти били изпратили съобщение.

Последва ново мълчание, изпълнено с шепота на вселената, а след това гласът се обади предпазливо:

— Ти да не си оня, дебелият, дето направо трябва да си слага сутиен, а?

— Не. Виж… — Джони припряно зачука по таблото.

— Тогава — онзи, черният, който прилича на счетоводител?

— Не. Виж…

— О, не… нали не си онзи, кльощавият, с големите кубинки и войнишката подстрижка…?!

— Не, аз съм оня, дето само се мотае наоколо, но не се набива много-много на очи — отчаяно обясни Джони.

— Кой? Аз друг не забелязах.

— Е, тъкмо това бях аз.

— И те са се предали на тебе?!

— Да! — Ракета №3 рече „зън!“ и се прицели в кораба й. А сега №4…

— Ама ти си голям мухльо!

Зън!

— Май че сега се казвало „смотаняк“. Ама както и да е, аз съм нещо повече от смотаняк.

Зън!

— И що така?

— Щото съм смотаняк с пет прицелени в тебе ракети.

— Каза, че няма да стреляш!

— Аз и не съм стрелял още.

— Каза, че това били мирни преговори!

— Това ти го каза. Ама както и да е, мирни преговори са, наистина. Само че аз малко… викам, та да ме чуеш.

Ако се съсредоточеше, май можеше да долови и музиката, която си беше пуснала.

— Ти наистина ли си прицелил ракетите в мене?

— Да.

— Направо съм шашната, че си се сетил.

— И аз така. Виж, аз не искам да стрелям по никого. Обаче имам нужда от помощ. Флотилията е обърнала назад. И стреляха по мене!

— Че на тях това им е работата. Те стрелят по нас, ние — по тях. Защо бяха спрели да стрелят? Хич не беше интересно!

— Бяха се предали.

— Не могат да се предадат. Това е игра!

— Е, те пък взеха, че се предадоха. Понякога играта се променя. Не зная, Кърсти!

— Ей, чуй какво, аз това име го мразя!

— Ама нали трябва да ти викам някак — оправда се Джони. — Ти как си викаш?

— Ако кажеш на някого, ще те убия…

— Ти май и без това имаше такова намерение.

— Нямам предвид просто да те убия. Искам да кажа, наистина ще те утрепя!

— Добре де, добре. Какво е името ти в играта?

— Сигърни.^[1] Ти се смееш!

— Не, не! Изобщо не се смея! Кихнах! Честно! Не, не, това е… много хубаво име. Много е… подходящо.

— Това и без туй е само сън. Аз го сънувам. И ти го сънуваш.

— Е, и какво? Това не омаловажава нещата.

Последва ново мълчание — чуваше се само пращенето на музиката, а след това:

— А-ха-ха! Докато ти си приказваше, мистър Умнико, аз пък прицелих моите ракети в тебе!

Джони сви рамене, макар че нямаше начин тя да види това.

— Голяма работа. И без това си мислех, че ще го направиш. И сега какво ще стане — ще се убием взаимно и после пак ще трябва да минаваме през всичкото това. Тъпо е. Не ти ли се ще да разбереш какво става по-нататък?

Пак онази, скърцащата музика.

— Чувам скърцаща музика — обади се Джони.

— Това е уокменът ми.

— Хитро. Де да се бях сетил и аз. Опитах се да сънувам фотоапарата си, ама от снимките нищо не излезе.

Нова скърцаща пауза.

После тя се обади като че ли след дълбок размисъл:

— Виж какво, няма как да се намираме в един и същи сън. Това е невъзможно.

— Можем и да разберем как става. Ти къде живееш?

Този път паузата беше доста дълга. Скрийуийската флотилия се появи на екрана на радара.

— По-добре да се поместим — обади се Джони. — Започнали са да стрелят. Нещо се е случило с Капитанката. Тъкмо тя искаше мир преди всичко. Виж, знам, че живееш на булевард „Тайн“ или на „Кресънт“, или там някъде…

— И как така излязохме почти съседи?

— Де да знам. Кофти късмет, предполагам. Виж какво, още малко и ще са наблизо…

— Няма проблеми. Ще стреляме по тях.

— Ще ни убият! Пък и…

— И? Умирането е страшно лесна работа.

— Знам. Живеенето — то е проблемът — рече Джони; и наистина го мислеше. — Не ми изглежда да си от ония, дето я карат по допирателната.

В далечината чуваше уокмена й.

— Та какво си си наумил?

Джони се поколеба. Не беше го измислил още. Новият Капитан като че ли не беше настроен за преговори.

— Знам ли… Просто не искам скрийуийците да бъдат убивани.

— Защо пък не?

„Защото когато умират, умират наистина.“

— Просто не искам, става ли?

Няколко изтребителя се бяха откъснали от флотилията и се носеха право насам.

— Ще се опитам да поговоря с тях още веднъж — реши той накрая. — Все някой ще се вслуша.

— Ама че тъпа идея!

— Не ме бива много по другите.

Джони обърна кораба си и натисна копчето „давай“. Няколко снаряда изфучаха покрай него и причиниха сума ти вреди на празното пространство.

А после той се втурна към флотилията с пълна газ.

По интеркома засвири музика.

— Идиот! Маневрирай бе, глупчо! Нищо чудно, че толкова често те улучват!

Той бясно разклати джойстика. Нещо се закачи за крилете на звездолета и избухна зад него.

— Айдеее… и изтребителите те погнаха! Уф! И себе си даже не можеш да опазиш!

Джони не откъсваше очи от флотилията — тя подскочи в небето, щом той зави рязко при опита си да избегне един снаряд.

— Можеше поне да се опиташ да ми помогнеш! — кресна той.

Бум! — разнесе се зад него.

— Че аз това правя.

— Стреляш по тях?!

— Ей, човек не може да ти угоди!

 

 

Капитанката отново се помъчи да отвори вратата. Вратата си беше все така заключена. А тя беше почти сигурна, че отвън в коридора я пази и стража. Скрийуийците бяха склонни да се подчиняват на заповеди, дори и тези заповеди да не им харесват. А Главният артилерийски офицер беше много необикновена личност.

Така става то — помисли си горчиво тя, — когато един мъж се издигне толкова високо. На тях и тяхното мислене не може да се разчита.

Отледа се из каютата. Никак не й се искаше да е вътре. Искаше й се да бъде вън. Само че беше вътре. И имаше нужда от нова идея.

Човеците като че ли ги биваше повече по идеите. Винаги й се беше струвало, че те се намират на ръба на пълната лудост, но това сякаш беше плюс за тях. Сигурно вътре в главите им беше много интересно — но не би й се искало да живее там за постоянно.

Какво ли е да мислиш като човек? Сигурно първо трябва да откачиш и след това да изскочиш от другата страна…

 

 

— Чуйте ме! Чуйте ме! Ако продължавате така, всичките ще ви избият! Връщате се обратно в игровото пространство! Хора като мене ще ви намерят! И ще ви избият до крак! Истина ви казвам!

И той умря.

 

 

Беше 6:3. Лежеше на леглото си с дрехите — ала пак му беше студено.

Парчета и късове от… предишния негов живот се носеха из главата му.

Сигърни!

Е, Йонеса би казал, че това обяснява всичко. А сега му се струваше, че цяла нощ е гледал как пред очите му убиват скрийуийци.

Беше гадно да се биеш с хората, като са по един, по двама. Но това бяха само разни смахнати или пък самотници, или такива, на които им е писнало да се мотаят навън. Клатето беше казал, че от играта са разпродадени хиляди копия. Дори и повечето хора да са ги върнали, все някой щеше да се опита да играе. И щом веднъж скрийуийците се появяха отново, новината щеше да плъзне…

А после, един ден, дълго след като вече отдавна никой не играе на тази игра, сред мъртвата пустош на игровото пространство щяха да се носят ли, носят развалините на техните кораби…

Е, той не можа да възпре това. Кърс… Сигърни беше права. Извънземните затова и служеха.

На всичкото отгоре беше вторник. Повечето часове днес бяха по математика. И след това — английски. По-добре по обяд да вземе и да драсне едно стихотворение. Общо взето, стихотворенията винаги минаваха.

Измъкна якето си изпод навеса, изчисти го, доколкото можа, и го провеси над печката. После преслуша хладилника.

Пак баща му беше пазарувал. Винаги се познаваше. Когато пазаруваше баща му, хладилникът се пълнеше с разни скъпи неща в буркани и странни чуждоземски зеленчуци. Този път беше кисело мляко „Виндалу“ и още — кервиз. Никой вкъщи не обичаше кервиз. Вечно изгниваше. А баща му никога не купуваше хляб и картофи. Той като че ли си мислеше, че тези работи просто си никнат в кухните като гъби (макар че гъби винаги купуваше, ако са от онези, специалните, скъпите изсушени гъби, дето приличаха на натрошена дървесна кора и ги беряха мъдри стари французи). Имаше и картонена кутия с мляко — разклати я и чу, че вътре нещо се плиска.

Джони изнамери една чаша в ужасната гадна пещера на миялната машина и я изплакна на чешмата. Черното кафе поне си беше нещо сигурно.

Всъщност времето, което прекарваше сутрин самичък, много му харесваше. Още беше твърде рано, за да е започнало всичко да върви накриво.

По телевизията продължаваха да дават война. Вече започваше да му лази по нервите. И да го тревожи. Наистина — тази война вече трябваше да е писнала на всички.

 

 

Бигмак беше дошъл на училище. Беше преспал у Йонеса. Мисис Йонес му беше изпрала дрехите — дори и онази фланелка с надписа „Блекбърийски скинове“ на гърба. Беше много по-чиста от всякога.

Усещаше, че Клатето и Йонеса го гледат с интерес. Както и още един-двама.

По-късно, в разгара на кроса — „крос“ означаваше, че всички ученици от училището трябва да прекосят целия двор и да се скатаят някъде, — Йонеса се обади:

— Бигмак разправя, че ти си го измъкнал от катастрофата. Вярно ли е?

— Кво? Че той дори не… — Джони млъкна.

Беше невероятно. Никога досега не беше мислил толкова трескаво. Сети се за стаята на Бигмак — с плакатите „Оръжията на света“ по стените и с пластмасовите модели на пушки, и с гирите, дето не можеше да ги вдигне. Бяха изхвърлили Бигмак от училищния клуб за ролеви игри, защото много се вживявал. Бигмак, който през цялото време, с всички сили се мъчеше да се прави на голям тъпчо; Бигмак, който решаваше задачите по математика само като им хвърли един поглед. Бигмак, който си играеше на… ами, на големия корав мъжага Бигмак.

Джони се озърна. Бигмак го гледаше. Беше направо невероятно — като се има предвид, че предците на Бигмак са били един вид маймуни — колко много приличаше изражението му на онова, което беше видял за първи път на лицето на Капитанката — чиито предци бяха един вид алигатори. И ето какво казваше то: „Помогни ми“.

— А бе, да ти кажа, не си спомням — махна той с ръка.

— Обаче майка ми се обадила в болницата и й казали, че момчетата били само две и били…

— Тъмно беше — прекъсна го Джони.

— Да, ама ако ти наистина…

— Най-добре ще е всеки да си трае, разбра ли ме? — скастри го Джони и кимна многозначително на Бигмак.

— Но тя каза, че си действал точно както трябва — рече Йонеса. — Освен това каза, че не се грижели добре за тебе.

— Йонес!

— Каза, че трябвало да идваш от време на време вкъщи да вечеряш…

— Благодаря — рече Джони. — Но тези дни си имам доста работа и…

— Каква точно работа? — заинтересува се Йонеса.

Джони взе да бърника из джоба си.

— Това на какво ти прилича? — попита той.

Йонеса го пое със сериозен вид.

— Снимка — каза той. — Прилича на телевизионен екран с точки по него.

— Да, нали? — въздъхна Джони.

Взе я и я набута надълбоко в джоба си.

— Йонес?

— Кво?

— Ако някой… нали разбираш… ако някой нещо започне да превърта…

— Иска да каже, да откача — обади се отзад Клатето.

— Не бе, просто да се пренапряга — обясни Джони. — Искам да кажа… той самият би ли се досетил? Ще усети ли какво става с него?

— Е, всеки си мисли, че е малко нещо луд — вдигна рамене Йонеса. — То си е и редно, щом си нормален.

— О, според мене, аз изобщо не съм луд — възрази Джони.

— Така ли?

— Ами…

— А-ха-ха! — разсмя се Клатето.

— Искам да кажа… Точно сега целият свят ми се вижда, като че ли се е смахнал нещо. Гледаш телевизия, нали? И как така — излиза, че добрите са тези, дето пускат хитри бомби право в комина на някакви си хорица? И ги трепят само защото ги управлявала някаква си откачалка?

— Ами тогава не трябва да се оставят на откачалката да ги управлява — намеси се Бигмак. Джони го погледна. Бигмак като че се сдуха малко. — Те са си виновни, дето го търпят! Поне брат ми така разправя — смънка той.

— Така ли? — обади се Джони.

Бигмак сви рамене.

— О, ами че да, точно така — включи се и Клатето. — И как ще стане тая работа? То от един прост министър-председател докато се отървеш… а министър-председателите поне не изкарват хората навън да стрелят по тях. Поне вече не го правят.

— Брат ми е тъпак — каза Бигмак. Каза го толкова тихичко под носа си, че Джони се зачуди дали някой друг го е чул.

— По телевизията един разправяше, че бомбардировчиците били толкова добри, защото са отраснали, играейки на компютърни игри — рече Клатето.

— Разбрахте ли? — въодушеви се Джони. — И аз тъкмо това разправях. Игрите приличат на истински. А истинските неща — на игри. И… и… и… в главата ми всичко това някак си се смесва.

— А — кимна разбиращо Йонеса. — Това не е лудост. Това е шаманизъм. Четох една книга…

— Какво е шаманизъм?

— Шаманите са били такива хора, които отчасти са живеели в света на сънищата, а отчасти — в реалния свят — обясни Йонеса. — Например знахарите, друидите и разни такива. Едно време са били много важни клечки. Водели са хората.

— Да ги водят ли? — учуди се Джони. — И накъде са ги водели?

— Абе, не знам точно. Обаче майка ми разправя, че били изчадия на сатаната.

— Да, но тя, майка ти, това го разправя за абсолютно всичко — възрази Клатето.

— Вярно е — кимна сериозно Йонеса. — Това й е хобито на нея.

— Тя разправяше, че и ролевите игри били творения на сатаната — напомни Клатето.

— Прав си.

— Страшно умно от негова страна — замисли се Клатето. — Искам да кажа, седи си той долу в пъкъла и си чертае диаграми на битките или каквото ще да е там. На бас, че сигурно псува всеки път, когато вземе да става напечено…

Шаманизъм — помисли си Джони. — Да. Аз бих могъл да бъда шаман. Водач. Все е по-добре, отколкото да бъдеш откачалка.

Пак имаха математика. Що се отнася до Джони, той смяташе, че бъдещето щеше да е къде-къде по-прекрасно, ако в него нямаше у + х?. Имаше си достатъчно задачи за решаване и без да му ги пробутват с цели страници.

Опитваше се да си избие от главата идеята да звънне някому по телефона.

После пък имаха час на класния. Обикновено човек можеше да пренебрегне часа на класния — тези часове минаваха в приказки за всичко, което хрумнеше на този или онзи заедно с приказките за СПИН-а. Всъщност, денят приключваше с математиката. Часът на класния служеше само за да те държат далече от улицата още три четвърти час.

Можеше да се опита да звънне. Трябва ти просто телефонен указател и малко мозък…

Джони се зазяпа в тавана. Учителят приказваше нещо за войната. Тези дни все за това приказваха. Слушаше с половин ухо. Бомбардировките не харесваха на никого. Едно от момичетата замалко да се разплаче…

Ами ако тя наистина е била там?! Или… Ами ако тя му каже, че никога не е и чувала за него?!

Бигмак спореше. Нещо много необичайно за него.

А после някой каза:

— Вие да не би да си мислите, че е лесно?! Вие да не би да си мислите, че пилотите просто си седят там, все едно че… все едно че си играят на някаква игра? Да не би да си мислите, че им е весело?! Голяма веселба, а? Че им е весело не само защото все още са живи, ами и… ами и защото е голям купон, а?! Когато всеки ден стрелят по тях на живот и смърт? Когато всеки миг и тях могат да ги взривят? Да не си мислите, че те изобщо не се замислят за какво е всичкото това?! Да не би да си мислите, че на тях им харесва?! Само че ние винаги превръщаме всичко в нещо, което не е точно истинско. Обръщаме го на игра — а то въобще не е игра. Ние наистина трябва да открием най-после кое е истинско, а кое — не!!!

Всички се бяха вторачили в него.

— Както и да е, поне аз така мисля — завърши Джони.