Тери Пратчет
Само ти можеш да спасиш човечеството (3)

3. „СЕРИЙНИ“ УБИЙЦИ

Този ден излъчваха повече новини от обикновеното. През половината време даваха танкове и карти на пустини, целите нашарени с червени и зелени стрелки, а в ъгъла на екрана се мъдреше снимката на някой журналист с прилепена до ухото телефонна слушалка, който приказваше с пращящ глас.

Когато Джони звънна на Клатето, в слушалката също се чуваше пращене.

— Извинете, може ли да се обади Кла… Стивън?

Мрън-мрън, щрак, туп, тътрене на крака.

— Да?

— Аз съм, Клати.

— Да, кажи.

— Напоследък поглеждал ли си „Само ти можеш да спасиш човечеството“?

— Не. Ей, виж какво, набарах един начин да…

— Можеш ли сега веднага да си я пуснеш?

Мълчание.

— Ти добре ли си?

— Кво?

— Звучиш, като че ли ти има нещичко.

— Виж какво, просто иди и си пусни играта, става ли, а?

Клатето му звънна чак след час. Джони чакаше на стълбите.

— Може ли да говоря с…?

— Аз съм.

— Извънземните ги няма, нали?

— Няма ги.

— Сигурно е нещо, вградено в играта. Нали знаеш, и това се прави. Нещо като бомба. Сигурно е програмирана така, че на определена дата всичките извънземни изчезват.

— И що така?

— За по-интересно, предполагам. Сигурно „Гоби софтуер“ сега ще започне да пуска реклами за това по вестниците. Ей, добре ли си? Гласът ти като че ли нещо прегракна.

— Нямам проблеми.

— Ще идваш ли утре до супера?

— Ъ-хъ.

— Хайде тогава, чао. Ще се видим там.

Джони се вторачи в мъртвата слушалка. Разбира се, имаше ги тези работи по компютрите. И по вестниците пишеше за тях. Вирусът „Петък, тринадесети“ или нещо такова. Нещо в програмата внимава за датата и когато дойде петък, тринадесети, се предполага, че ще спретне някоя гадост на компютрите из цялата страна.

Носеше се и мълвата за някакъв ЗОЛКХ — „Зловредно общество на лошите компютърни хакери“ — и Клатето цяла седмица беше идвал на училище със саморъчно стъкмени тъмни очила.

Джони се върна в стаята си и се загледа в монитора. На него чат-пат проблясваше по някоя звездичка.

Клатето веднъж беше написал една компютърна игра, която представляваше нещо такова и се наричаше „Пътуване до Алфа Кентавър“. Изглеждаше като екран с няколко точки по него. Защото, както обясни той, играта му се развивала в реалното време — за което никой никога не бил чувал, преди да се появят компютрите. По телевизията чул, че до Алфа Кентавър се пътува три хиляди години. И написал играта така, че ако някой си държи компютъра включен три хиляди години, накрая за награда в средата на екрана се появява мъничка точица, а после и надпис: „Добре дошли на Алфа Кентавър. А сега си вървете“.

Джони погледа още малко монитора. Един-два пъти побутна джойстика и смени курса. Все тая. Космосът си беше същият — откъдето и да го погледнеш.

— Хей? Има ли някой там? — прошепна той.

Преди да си легне, погледа малко телевизия. Пак даваха ракети и някой разправяше нещо за други ракети, с които щели да свалят първите ракети.

 

 

Флотилията се носеше из космоса във формата на гигантски конус, дълъг стотици километри.

Капитанката се огледа назад: десетки кораби-майки, стотици изтребители. И прииждаха все повече и повече, щом до тях стигнеше вестта, че са се предали.

Корабът на Избрания предвождаше флотилията. Не отговаряше на никакви повиквания.

Но никой не ги обстрелваше. Вече от часове не се беше мяркал вражески кораб. Може би — помисли си Капитанката — този път наистина ще стане. И врагът вече е далече…

Джони се събуди вътре в играта.

Спането в звездолета си беше мъчна работа.

Това кресло отначало му се бе сторило най-удобното нещо в цялата вселена, но направо да се смае човек колко неудобно беше станало само след няколко часа. Тоалетната пък представляваше твърде сложно преплитане на тръби и автоматично захлопващи се люкове и, както вече беше започнал да усеща, не беше чак дотам мирисоизолирана.

Ето това не можеха да ти дадат компютърните игри: миризмата на Космоса. Космосът си имаше собствен мирис — като подмишницата на машина. Не се измърсяваш, защото мръсотия тук няма, но пък над всичко е надвиснала някаква особена „кирлива“ чистота.

Радарът каза: „Пиууу!“

След мъничко видя и точицата на екрана. Не шаваше много-много и без съмнение не стреляше.

Заряза флотилията и тръгна на проучване.

Грамаден кораб си беше. Или поне едно време е бил грамаден. Доста голяма част от него беше стопена.

Носеше се в пространството — абсолютно мъртъв, със съвсем тихичко боботене. Беше зелен, формата му смътно напомняше триъгълник, ако не броим шестте крака — или може би ръце. Три от тях представляваха строшени чукани. Приличаше на мелез между паяк и октопод, проектиран от компютър и сглобен от стотици заварени едно за друго кубчета.

Грамадното туловище се извърна и той забеляза огромните прорези в него — краищата им бяха разтопени. Вътре като че ли се виждаха палуби.

Включи радиото.

— Капитане?

— Да?

— Виждате ли онова нещо там? Какво е то?

— Понякога и ние се натъкваме на тях. Според нас, те са принадлежали на някаква древна раса, вече измряла. Не знаем нито как са се наричали, нито откъде са дошли. Корабите им са много недодялани.

Мъртвият кораб бавно се извъртя. От другата му страна се виждаше дълго петно от изгаряне.

— Според мене, наричат се „Космически нашественици“ — обади се Джони.

— Вие ли ги наричате така?

— Да.

— Тъй си и мислех.

Джони се радваше, че в момента не вижда лицето на Капитанката.

Никой не знае нито откъде идват, нито дори как се наричат. И никой вече няма и да знае — мина му през ума.

Пиууу! — обади се радарът.

Към флотата с огромна скорост се носеше човешки кораб.

Този път той не се колеба нито миг.

Работата беше там, че скрийуийците всъщност не ги биваше много в битките. След първите няколко игри вече беше съвсем лесно да ги победиш. Като че ли не му хващаха цаката на боя. Не знаеха нито как да се промъкват и да връхлитат изневиделица, нито как да отблъскват ударите.

Като си помислиш — те всичките си бяха такива. Джони беше играл сума ти игри, в чиито заглавия имаше думичките „космос“, „космически“ и „битка“ и всичките извънземни бяха такива, че като поиграеш една седмица, после ги биеш от лесно по-лесно.

Този играч не би се справил с истински човек.

Имаш шест ракети. Джони беше изстрелял вече две — още когато врагът бе не по-голям от точица. После просто задържа пръста си върху бутона за стрелба, докато изстреля каквото можа.

Разпръсна се облак от отломки… и това беше всичко.

В края на краищата, никой не беше умрял. Който и да беше, той просто щеше да започне играта отначало.

Струваше му се, че всичко е наистина, но пък нали това беше сън…

Когато човек сънува, винаги му се струва, че всичко е наистина.

Насочи вниманието си към нещото до контролното кресло. То имаше дюзичка, от която в картонена чашка изтичаше нещо като много рядък зеленчуков бульон, и процеп, от който изскачаха много големи найлонови пликове с мънички подобия на сандвичи в тях. Налагаше се пликовете да са големи, за да побират и целия асортимент от добавки, които съдържали всичко, абсолютно необходимо, за да поддържат един звезден воин здрав. Здрав — да, но не и щастлив…

И залък не беше успял да хапне, когато нещо тресна кораба. Червен блясък изпълни кабината; алармените системи ревнаха.

Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види кораба, който завиваше назад, за да връхлети отново.

Дори не беше погледнал радара.

Пиеше си чая, да му се не види!

Извъртя кораба. Мултивитаминният сандвич отхвръкна и се заби някъде между жиците.

Връщаше се. Джони започна бясно да натиска разни копчета.

Дръж се…

Кое беше най-лошото, дето би могло да му се случи?

Да се събуди у дома в леглото.

Успокои се. Извъртя кораба. Започна да се движи на зигзаг. Удари го нова ракета. Нападащият кораб премина с рев покрай него и Джони го обстреля. С всичко.

И пак — облак от отломки.

Никакъв проблем.

Но сигурно онзи беше изстрелял ракета тъкмо преди той да го улучи. Нов червен проблясък. Светлините угаснаха. Корабът подскочи.

Главата му се удари в облегалката, отметна се и се фрасна в контролното табло.

Отвори очи.

Точно така. И се събуждаше в стаята си.

Една светлинка му намигна.

Нещо бибипкаше.

Сигурно беше будилникът. Така свършват сънищата…

Вдигна глава. Мигащата светлинка придоби продълговата форма. Опита се да я фокусира.

Беше някакъв надпис.

Но там не пишеше: „6:3“.

Пишеше: „изтичане на въздух“. А освен настоятелното бибипкане се чуваше и някакво ужасно съскане.

Не, не — помисли си той. — Това не е истина. Не може да го бъде.

Надигна се. Навсякъде светкаха червени лампички. Бързо натисна няколко копчета, но това нямаше никакъв ефект — освен дето светнаха още няколко червени лампички.

Не разбираше много-много от контролни табла на звездолети — знаеше кое копче се натиска за „бързо“, кое — за „бавно“, за „наляво“ и за „огън“; но сега по таблото светкаха цели редици от лампички, подсказвайки, че куп неща, от които той бъкел не разбира, са се повредили. Втренчи се в някакъв червен надпис: „второстепенни помпи: отказват“. И „второстепенни помпи“ не знаеше какво е, но му се искаше, ох, как му се искаше да не бяха отказвали.

Главата го болеше. Протегна ръка и пипна челото си — по пръстите му полепна истинска кръв. И разбра, че ще умре. Съвсем наистина.

Не — помисли си. — Моля ви! Аз съм Джон Максуел. Моля ви! Аз съм на дванайсет години! И не умирам в звездоле…

Бибипкането се усили.

Вгледа се пак в светещия надпис.

6:3.

Тъкмо навреме — помисли си той и загуби съзнание…

И се събуди.

Пак седеше пред компютъра. Компютърът не беше включен.

Направо замръзваше от студ.

Главата го болеше, но нещо смътно му подсказваше, че кръв няма. Беше най-обикновено главоболие.

Отново се вторачи в черния, празен екран и се зачуди какво ли е да си скрийуийец.

Сигурно беше същото като онова, преди малко, само дето не се събуждаш. Постоянно има „изтичане на въздух“ или „тревога ¤ тревога ¤ тревога“, постоянно нещо ти бибипка, а след това — най-вероятно пронизващ космически студ и после — нищо.

Закуси.

Ако си купиш пакетче „Снапифлейкс“ със захарна глазура, във всяко ще намериш безплатно извънземно от поредната серия. Това им беше новият номер. Или пък беше стар номер, който се опитваха да пробутат отново.

Извънземното, което се приземи в неговата купичка, беше оранжево, с три очи и с четири ръце. И във всяка стискаше лазерен патлак.

Баща му още не беше станал. Майка му гледаше телевизия на малкото телевизорче в кухнята — там огромен мъжага, маскиран като пустиня, сочеше разни червени и сини стрелкички по някаква карта.

Помъкна се към супера „Нийл Армстронг“.

Взе със себе си и пластмасовия извънземен. Ето така се атакува планета! Цели серии извънземни — по едно във всяка кутийка! Изчакай, докато се намърдат във всеки кухненски шкаф по цялата страна, дай сигнала и прааас!

„Серийни“ убийци!

Може пък някъде, на някоя друга планета, с всеки пакет „Снапикристали“ с амониева глазура да получаваш и безплатно човече. „Ей, зоркове! Съберете цялата серия!“ И като си ги представиш само ситните пластмасови човечета… Естествено, всички до едно — с патлаци! Излезеш на улицата, поразходиш се и виждаш — всеки понесъл патлак, много ясно.

Погледна през прозореца на автобуса.

Ами че така си и беше. Никой не би си направил труда да набута пластмасови извънземни в пластмасовите кутии със закуска, ако въпросните извънземни се занимават, такова де, с най-обикновени, ежедневни работи. С Космикзипо-лазерниФ градинарски ножици в ръце! Возейки се в автобус „МегасмъртФ“! Висейки около супера „Звездният нахалник“!

Бедата с всички извънземни, които бе виждал, беше следната: те или искат да те изядат, или — да ти пускат музика, докато станеш по-добър човек. Никога не се натъкваш на такива, дето искат от тебе нещо съвсем обикновено, например, да им дадеш косачката назаем.

Клатето, Йонеса и Бигмак се опитваха да кибичат до фонтана със скулптурите, но всъщност по-скоро се мотаеха около него. Йонеса беше облечен със същите сиви панталони, с които ходеше и на училище. Не можеш да кибичиш по сиви панталони. Клатето пък още се влачеше с онези слънчеви очила, само дето не бяха слънчеви, защото той тъй и тъй трябваше да носи очила — бяха от ония, фалшивите слънчеви очила за туристи. Освен това не съвпадаха по размер с очилата отдолу и бяха протрили червени белези върху носа му. И беше облечен с анорак. Клатето сигурно беше единственият човек в цялата вселена, който все още носеше анорак. А пък Бигмак, в добавка към камуфлажните си гащи и фланелката с Терминатор отпред и с изписан с химикалка надпис „Блекбърийските скинове“ отзад, се беше окичил и с колан, направен изцяло от гилзи на патрони. Изглеждаше много тъпо.

— Йо, пичове! — поздрави Джони.

— От цяла вечност киснем тука! — отвърна му Йонеса.

— Пропуснах си спирката и трябваше да се връщам пеша — обясни Джони. — Нещо се бях замислил. Кво става?

— Какво искаш да кажеш: „Кво точно става?“ или „Ей, пич, ко стаа, бе?“ — обади се Клатето.

— Кво точно става? — поясни Джони.

— Искам да се отбия до „Джей и Джей софтуер“ — отговори Клатето. — Може да са получили „Космически салфетки за кафе“. В „Бръммм!“ имаше рецензия и там пишеше, че защитата им била наистина непробиваема.

— А споменаваше ли се дали играта струва нещо? — поинтересува се Бигмак.

— На кого му пука?

— Някой ден ще те хванат — рече Йонеса.

— И като те хванат, веднага ти предлагат работа в „Силиконовата долина“ — да проектираш антипиратски програми — ухили се Клатето. Очите му светнаха зад двата чифта дебели стъкла. Клатето си мислеше, че Калифорния е онова място, където отиват добрите хора, след като умрат.

— Не позна. Просто се вкарваш в беля и те съдят — възрази му Йонеса. — И ченгетата ти прибират всичките компютри. Във вестника го пишеше.

Влачеха се безцелно към компютърния магазин.

— Веднъж гледах един филм… Та там се разправяше за едни компютърни игри и ако наистина си добър, извънземните пристигаха да те приберат и после трябваше да управляваш космически кораб и да изтрепеш цяла флотилия лоши извънземни — обади се Бигмак.

— И изтрепа ли ги? Искам да кажа, изтрепаха ли лошите извънземни във филма?

Бигмак изгледа Джони, сякаш беше нещо мръднал.

— Много ясно. Че как иначе! Щеше ли да има смисъл?

— „Само ти можеш да спасиш човечеството“ — рече Джони.

— Кво?!

— Играта бе — намеси се Клатето.

— Но по обложките на игрите винаги пише нещо такова! — обясни Джони. „Освен ако не ги взимаш от Клатето — добави той наум. — Тогава получаваш само гола дискета.“

— Ъ-хъ. Мммда. Вярно бе. Че що не?

— Искам да кажа, не пише: „Само тебе ще те напъхат в една Машина, дето струва милиарди лири и в която има повече копчета, отколкото някога си виждал, и хиляда обучени вражески пилоти ще те разпертушинят на парченца, защото всъщност ти не знаеш как се управлява“.

Минаха покрай сладоледаджийницата на мистър Зипи.

— Като че ли не става — обади се Клатето. — Хич не виждам някога да започнат да продават игра, която да се казва „Надупчен на решето“.

— Още ли си имаш неприятности вкъщи? — поинтересува се Йонеса.

— Затишие — отговори Джони.

— Понякога това е по-зле от буря.

— Така си е.

— То не е чак толкова зле вашите да са разведени — включи се и Клатето. — Само дето биваш разкарван по повече музеи, отколкото е здравословно.

— Извънземните още ли ги няма? — попита Йонеса.

— Ъ-ъ. В играта поне ги няма.

— Още ли ги сънуваш? — попита Клатето.

— Нещо такова.

Някаква лелка, която раздаваше листовки за „Големи икономии — двойно боядисване“, в отчаянието си пробута една на Йонеса. Той я пое със сериозен вид, благодари, сгъна я на две и я пусна в джоба си. Йонеса винаги правеше така. „Не се знае кога ще ти потрябва“ — така разправяше. Някой ден можеше да му се прище да тегли една двойна боя на операционната и тогава щеше да е в добра позиция — ще може да сравнява предложенията и да избира.

— Някой гледал ли е снощи войната по телевизията? — обади се Бигмак. — Отиде, та се не видя, а?

— Къде е отишло? — попита Йонеса.

— Разказахме им играта, а?

— Коя игра? — попита Клатето.

— И сега тъщата ще им разкатаем! А? — пак се пробва Бигмак. Все още се опитваше да поразбуди някакъв патриотизъм в тях.

— Оф… То това изобщо не е като истинска война — рече Клатето. — Все едно гледаш филм по телевизията.

— Ух, ама как ми се ще да съм войник! — мечтателно отрони Бигмак. — Бум! — застреля той двойнобоядисващата лелка. Тя дори и не забеляза. Бигмак имаше навика да стреля с въображаеми пушки. Някои хора куфеят с въображаеми китари, Бигмак пък си стреляше с въображаеми патлаци.

— Годинка-две още — рече той — и — опааа!

— Вземи напиши едно писмо на Норман Бурята^[1] — посъветва го Клатето. — Помоли го да задържи войната, докато ти можеш да заминеш там.

— Тоя добре се справя за човек на име Норман — обади се Йонеса. — Искам да кажа… Норман? Не звучи много надеждно, а? Звучи като Брус или Родни, нещо такова.

— Трябва да се казва Норман — намеси се Клатето, — иначе нямаше да е „Бурята“. „Брус Бурята“ например хич не се връзва. Аре.

В събота сутринта „Джей и Джей софтуер“ беше винаги претъпкан. На два-три компютъра винаги вървяха игри и около тях винаги се трупаше тълпа. Никой не знаеше кои са тези Джей и Джей, тъй като собственикът на магазина се казваше мистър Пейтъл и имаше ястребов поглед. Винаги следеше много внимателно Клатето — и то съвсем оправдано: Клатето разпространяваше повече игри от него и от никого не взимаше пари за тази работа.

Четиримата се разпръснаха. Бигмак не си падаше много по игрите, а Йонеса отиде да хвърли едно око на видеокасетите. Клатето пък изнамери някакъв тип, който разбираше от всякакви завързани компютърджийски работи повече и от него.

Джони се шляеше покрай рафтовете с игри.

Чудя се дали и скрийуийците се занимават с такива неща — помисли си той. — Или пък хората на Юпитер или кой го знае къде. Дали ходят в магазина да си купят играта „Застреляй човека“. Или пък имат филми, в които някой се мотка из космоса и тероризира космическите кораби…

Долови някакъв тънък гласец. Идваше откъм щанда.

В „Джей и Джей софтуер“ момичета не се навъртаха често. Един път много, много отдавна майката на Джони беше решила да се откъсне за малко от майчинството и да се опита да изиграе една игра. И то съвсем простичка — стреляш по астероиди, летящи чинии и прочие. Срам и позор. Направо за чудене си беше, че летящите чинии си правят труда да отвръщат на изстрелите й. По-скоро трябваше да се паркират в редичка, всичките извънземни да се покажат на прозорците и да започнат да дюдюкат. На жените им липсваше подход.

Някакво момиче се оплакваше на мистър Пейтъл от играта, която си била купила. Всички знаеха, че така не биваше да се прави — дори и ако като отвориш кутията, намериш вътре само миши лайнца. Мистър Пейтъл беше на мнение, че разкъсал ли е веднъж целофана, и Папата не може да върне игра, пък ако ще да е довлякъл със себе си и Господ за свидетел. Поради факта, че и преди си беше имал работа с хора като Клатето.

Момчетата ги гледаха с изумление и ужас.

Тя тропаше с пръст по провинилата се кутия.

— И кой е този, дето иска да гледа само звезди и нищо друго?! — викаше тя. — Да ви кажа, виждала съм звезди и преди. На кутията пише, че се биеш с дузини извънземни кораби — най-различни! И един не се появи!

Мистър Пейтъл смънка нещо. Джони не беше достатъчно близо, за да чуе какво. Но гласът на момичето беше някак си пронизващ — също като отвертка. Когато говореше с думи, изписани само с главни букви, човек можеше да чуе и буквите.

— О, не, не. Не ми излизайте с този номер. Как да разбера става ли, не става ли, без да го пробвам? Така е според Закона за продажбата на стоки (от 1983 година).

Притихналите в страхопочитание зяпачи се смаяха още повече — в погледа на мистър Пейтъл се промъкна лек уплах. Досега не му се беше случвало да срещне човек, който, като говори, да се чуват и скобите.

Пак смънка нещо.

— Да я копирам ли?! Че защо да я копирам? Нали съм си я купила. На кутията пише, че срещаш невероятни извънземни раси. Е, аз пък срещнах само някакво си корабче, на екрана се изписа някакво тъпо съобщение и после и то офейка! Не бих нарекла това „невероятни извънземни раси“.

Съобщение…

Избягал…

Джони се промъкна по-наблизо.

Мистър Пейтъл пак смънка нещо, после се извърна към рафтовете. Целият магазин наблюдаваше стъписано. В ръката си той държеше нова игра. Всъщност, готвеше се да смени старата. Все едно Чингиз хан да реши вместо да нападне поредния град, да си остане вкъщи и да гледа мач.

След това протегна ръка напред, кимна на момичето и тържествено се отправи към единия от компютрите на магазина — онзи, чиято клавиатура беше покрита с толкова много отпечатъци от пръсти, че буквите вече не си личаха.

Всички наблюдаваха в мълчание как той зареди върнатото от момичето копие. Музиката засвири. Заглавието се раздипли върху екрана — също като това на „Междузвездни войни“. Обичайните истории: „Могъщата флота на Скрий Уий е нападнала Федерацията (за която и Федерация да ставаше дума) и само ти…“

А после — космос. Компютърен космос — един такъв черен — и чат-пат преминава по някоя звездичка.

— При първата мисия трябва да се появят шест кораба — обади се някой зад Джони.

Мистър Пейтъл му се озъби. След това предпазливо натисна един клавиш.

— Току-що изстреляхте едно торпедо в нищото, мистър Пейтъл — обади се Клатето.

Най-накрая мистър Пейтъл се предаде и размаха ръце във въздуха.

— Как ги намирате онези работи, дето стреляте по тях? — попита той.

— Те ви намират — обади се някой. — Досега да сте умрели.

— Видяхте ли?! — извика момичето. — Космос и нищо друго! Часове наред я държах включена — напразно! Космос и толкова!

— Може би не си постоянствала. Вие, хлапетата, не знаете какво означава думата „постоянство“ — възрази мистър Пейтъл.

Клатето хвърли поглед на Джони над главата на магазинера и вдигна вежди.

— Това означава упорито да се опитваш да направиш нещо — услужливо се обади Джони.

— О, да, прав си. Е, завчера аз си прекарах цялата вечер в упорито опитване и пак нищо не намерих.

Мистър Пейтъл разопакова внимателно новото копие. Целият магазин го гледаше как пъха дискетата във флопито.

— Е, да видим сега как изглежда играта, преди да я е разбъзикал мистър Клати — рече той.

Заглавието се раздипли на екрана. После потече историйката, каквато си я знаеха. И инструкциите.

И космосът.

— Ей сегичка ще видим… — процеди мистър Пейтъл.

Пак космос.

— Тази ми я докараха едва вчера!

Още космос — и още, и още — колкото си щеш. Той, космосът, си е такъв.

Мистър Пейтъл вдигна обложката, огледа я внимателно… Но нали всички го бяха видели как маха целофана…

Отишли са си — помисли си Джони. — Дори и от новите игри.

Всички до един са си отишли.

Целият магазин се хилеше. Но Клатето и Йонеса се бяха втренчили в него.