Тери Пратчет
Само ти можеш да спасиш човечеството (2)

2. ВЪВЕДИ КОМАНДА ЗА НАЧАЛО НА ИГРАТА

Не бива да казваш на родителите си: „Ей, вижте кво, много ми трябва компютър, за да мога да си играя на «Мегастероиди»!“

Не, казваш им: „Много ми трябва компютър — за училище“.

Компютърът е необходимост за образованието.

Както и да е — Помирителният период си има и добра страна. Ако по цял ден висиш в стаята си и, общо взето, си кротуваш, не щеш ли, появяват се и разни неща като компютри. И всеки в къщата се чувства по-добре.

Пък и компютърът понякога наистина върши работа за училище. Джони тъкмо на него беше писал „Какво е да бъдеш такъв или онакъв селянин?“ и после беше разпечатвал съчиненията на принтера, макар че след това се налагаше да ги преписва на ръка, защото въпреки че в училище учеха „Работа с клавиатура“ и „Нови технологии“, ако за да направи нещо, човек поработеше с клавиатурата и приложеше нови технологии, неминуемо се вкарваше в беля.

Смешна работа, но компютърът не ставаше много-много за задачите по математика. Алгебрата открай време се опъваше на Джони — там не можеше да минеш с размишления от сорта на „Какво е да бъдеш хикс на квадрат?“. Но за тази работа се беше разбрал с Бигмак — погледнеше ли тема за съчинение, Бигмак го обземаше същото чувство, каквото обземаше и Джони, щом се изправеше лице в лице с квадратно уравнение. Както и да е, това не беше от чак толкова голямо значение. Ако си кротуваш, родителското тяло, общо взето, е толкова благодарно, задето не си причина полицията да посещава училището и не тормозиш учителите, че те оставя на мира.

Но компютърът ставаше най-вече за игри. А ако пуснеш и звука на максимална мощност, не ти се налага да слушаш как вашите си крещят.

В кораба-майка на Скрий Уий цареше суматоха. Във въздуха все още не се беше разсеял димът от последната бомбардировка. Фигури с размазани очертания щъкаха напред-назад и се опитваха да позакърпят това или онова поне дотолкова, че да издържи на цялото пътуване.

Капитанката се беше отпуснала в креслото си в огромната, сенчеста командна зала. Имаше жълто под очите — сигурен белег за недоспиване. Толкова много неща трябваше да се свършат… Половината изтребители бяха повредени, пък и големите кораби не бяха в цветущо състояние. А за всички оцелели, които взимаха на борд, почти нямаше място — да не говорим пък за храна.

Тя вдигна очи. Пред нея стоеше Главният артилерийски офицер.

— Това не беше умен ход от наша страна — рече той.

— Но беше единственото, което ми оставаше — уморено отговори Капитанката.

— Не! Трябва да продължим борбата!

— И да изгинем до крак — засече го Капитанката. — Бием се, после умираме. Така стоят нещата.

— Умираме, но славно!

— Ти току-що каза една много важна дума — рече Капитанката. — И тя не е „славно“.

Главният артилерийски офицер стана резедав от яд.

— Той нападна стотици наши кораби!

— И след това престана да ги напада.

— Никой друг обаче не е престанал! — възрази Главният артилерийски офицер. — Те са хора! На тях не можеш да им имаш вяра. Те стрелят по всичко!

Капитанката отпусна муцуна на лапата си.

— Той не е такъв — най-накрая каза тя. — Изслуша ни. Поговори с нас. Никой друг не го е правил. Може би той е Избавителят.

Главният артилерийски офицер облегна двете си горни предни лапи на бюрото и се вторачи в нея.

— Е… — проточи той. — Говорих с останалите офицери. Аз в легенди не вярвам. Когато всички осъзнаят цялата чудовищност на онова, което си извършила, ти ще бъдеш освободена от поста си!

Тя извърна към него уморени очи.

— Добре — отвърна му. — Само че точно сега аз съм капитан. И аз отговарям за всичко. Разбра ли? Имаш ли поне най-бегла представа какво означава това? А сега… се разкарай!

Това никак не му хареса, но не можеше да не се подчини.

Мога да заповядам да го застрелят — помисли си тя. — Добра идея. Сума ти неприятности ще си спестя за по-нататък. Това ще е №235 в списъка на нещата, които трябва да се свършат…

Извърна се и продължи да се взира в звездите навън — те светеха върху големия екран, изпълващ цялата стена.

Вражеският кораб продължаваше да виси там.

Що за личност е той? — помисли си тя. — Макар и да са толкова презрени създания, те са толкова малобройни… Но постоянно се връщат! Каква ли е тяхната тайна?

Но за едно можешe да бъде сигурна. Няма никакво съмнение — те изпращат само най-добрите и най-храбрите срещу нас.

 

 

Предимството на Помирителния период беше, че нямаше нищо нередно в това, да бъркаш в хладилника. Като че ли вече нямаше определено време за закуска, обяд и вечеря. Нито пък някой си правеше труда да готви.

Джони си направи спагети и стопли една консерва боб. От всекидневната не се чуваше нито звук, макар че телевизорът работеше.

После той се прибра в стаята си и също погледа телевизия. Бяха му дали стария телевизор, когато си купиха новия. Не беше много голям, пък и се налагаше да ставаш всеки път, когато искаш да смениш канала. Но сега течеше Помирителният период и…

По новините вървеше някакъв филм — бомбардираха някакъв град с ядрени ракети. Доста си го биваше.

После Джони си легна.

Не се изненада чак толкова, когато се събуди пред контролното табло на боен звездолет.

С „Капитан Зум“ беше същото. Не можеш да си го избиеш от главата. След като си играл съсредоточено цяла вечер, после цяла нощ изкачваш стълби и мяташ лазерни светкавици.

Но пък сънят си беше доста хубав — въпреки всичко. Усещаше седалката под себе си. А в кабината миришеше на нагорещено масло, прегряла пластмаса и некъпани хора.

Приличаше доста на онази, която всяка вечер виждаше на екрана, само дето наоколо беше покрито с тъничък слой мазнина и мръсотия. Но иначе всичко си беше тук — екранът на радара, контролното табло, което управляваше оръжията, джойстика…

Ей, ама това беше много по-готино от компютъра!

Шумове изпълваха кабината — вентилатори щракаха и бръмчаха, устройства жужаха и бучаха…

И графиката беше по-хубава. В сънищата графиката винаги е значително по-хубава.

Флотата на Скрий Уий висеше във въз… в космоса точно пред очите му.

Уха!

Макар че май е редно сънищата да са малко по-вълнуващи. В сънищата те преследват. Случват ти се разни работи. Да седиш в командната зала на боен звездолет, целия набучен с оръдия, си беше много гот, но все трябваше да се случи нещо…

Зачуди се дали пък да не изстреля ракета ли, що ли… Не, задръж, ами че те се предадоха. Пък и онова за безопасното отстъпление…

Ръцете му се плъзнаха по клавишите. Те бяха малко по-различни от клавиатурата на компютъра, но ей това тук…

— Приемаш ли сигнала?

Физиономията на Капитанката се появи на комуникационния екран.

— Да? — обади се Джони.

— Готови сме.

— Готови ли? За какво?

— Води ни — каза Капитанката. Гласът излизаше от една решетка до екрана. „Сигурно нещо превежда — помисли си Джони. — Не е редно да си мисля, че гигантските тритони говорят на английски.“

— Накъде? — попита той. — Къде отиваме?

— Към Земята.

— Към Земята ли? Я задръж! Че нали аз тук живея! Човек може да се вкара в голяма беда, ако поведе огромна извънземна флотилия към планетата, на която живее!

Решетката се разжужа и разбръмча. После Капитанката се обади:

— Поднасяме извиненията си. Преводът е буквален. Ние наричаме планетата, на която живеем, „Земя“. Когато аз говоря на скрийуийски, твоят компютър намира думата, която означава същото на твоя език. На скрийуийски думата „Земя“ всъщност се произнася като… — разнесе се звук, като че някой си измъкваше крака от мокро кравешко лайно. — Сега ще ти покажа нашия дом.

На навигационния екран изведнъж се очерта червен кръг.

Това Джони го знаеше. Просто нагласяш върху него зелен кръг, компютърът започва да прави „бжинг-бжинг-бжинг-бжинг!“ и готово — определил си курса.

Показаха ми къде живеят. — Мисълта му потъна някъде. — Те ми вярват.

Дръпна напред със звездолета си и цялата извънземна флотилия се проточи зад него. Закриваха звездите.

Кабината тихичко си жужеше и бръмчеше.

Е, поне не изглеждаше чак толкова мъчно…

Пред него се появи зелена точка. Тя започна да нараства и скоро прие очертанията на боен звездолет — същия като неговия.

Но беше малко трудно да го различиш на фона на небето. Защото го закриваха лазерни светкавици.

Докато идваше насам, бойният звездолет стреляше. И хвърчеше толкова бързо, че почти догонваше снарядите си.

Джони дръпна рязко джойстика, корабът му се метна встрани и… вражеският звездолет премина с рев покрай него и насочи дула към скрийуийските кораби. Към цялото небе, пълно със скрийуийски кораби, които се бяха предали. На него.

Но разни хора някъде там, навън, продължаваха да играят играта.

— Не! Чуйте ме! Те вече не се бият!

Бойният звездолет описа широк завой и се насочи право към флагманския кораб. Джони видя как онзи изстреля ракета. Някой някъде, наведен над клавиатурата си, беше изстрелял ракета.

— Чуйте ме! Трябва да спрете!

Не ме слуша — помисли си той. — Никой не слуша врага. Врагът е за това, да стреляш по него. Тъкмо затова е и враг. Враговете за това служат.

Зави и тръгна след звездолета, който беше забавил ход и обсипваше флагманския кораб с изстрели.

…а флагманският кораб не му отговаряше.

Джони се взираше в тях с ням ужас.

 

Корабът се люшкаше под пороя от изстрели. Главният артилерийски офицер пропълзя по клатещия се под и се примъкна до капитанското кресло.

— Глупачка такава! Глупачка! Казвах ти, че това ще стане! Настоявам да им отвърнем с огън!

Капитанката се беше втренчила в кораба на Избрания. Не беше и помръднал.

— Не — възрази тя. — Трябва да му дадем шанс. Не бива да стреляме по техните кораби.

— Шанс ли?! Ами ние — какъв шанс имаме ние? Ще издам заповед да…

Капитанката беше много бърза. Когато ръката й спря да се движи, тя стискаше пистолет, чието дуло почти опираше о главата на Главния артилерийски офицер. Всъщност, това беше просто церемониално оръжие, нищо повече — в бой скрийуийците обикновено разчитаха единствено на ноктите си. Но формата му много явно подсказваше, че от дупката в предния му край изскачат разни неща със съвсем ясно определена цел: да прехвърчат бързо през въздуха и да трепят хора.

— Не — каза тя.

Лицето на Главния артилерийски офицер посиня — сигурен знак за обзелия го ужас. Но му беше останал достатъчно кураж, за да добави:

— Няма да посмееш да стреляш! Не ти стиска!

 

 

Това е само игра — помисли си Джони. — В онзи кораб няма истински човек. Просто някой играе на тази игра. Всичко това е само игра. Просто някъде на някакъв екран стават разни неща.

Не.

Искам да кажа — да.

Но…

…в същото това време…

…всичко това се случва и тук…

Корабът му подскочи напред.

Беше лесно. Толкова лесно беше. Просто подреждаш кръгчетата на екрана в редица — бжинг-бжинг-бжинг! — и след това натискаш копчето „огън“, докато не изпразниш всичките оръдия на кораба. Беше го правил сума ти пъти досега.

Нашественикът дори не го беше забелязал. Изстрелваше ракета след ракета, а после ги гледаше как попиляват кораби на екрана. Графиката сигурно беше много впечатляваща.

Това е то — каза си Джони. — Просто екран, на който стават разни неща. Не е истинско… Няма ръце и крака, които хвърчат сред разпръснатите отломки. Нищо и никаква игричка.

Ракетите се приближаваха.

Цялата кабина избухна в ослепително бяло.

Само за миг усети как го обгръща студеният космос, пълен с разни неща…

Етажерка. Стол. Легло.

Седеше пред компютъра. Екранът беше празен. Стискаше джойстика толкова здраво, че се наложи да се съсредоточи, за да отпусне хватката.

Часовникът до леглото показваше 6:3, защото беше повреден. Но това означаваше, че след час-час и нещо трябва да става.

Седна, уви се в одеялото си и пак се вторачи в телевизора. Будилникът спря да звъни.

Ракети и куршуми отново засипваха някакъв град. Доста приличаха на снощните. Сигурно пак ги излъчваха, по желание на зрителите.

Догади му се.

* * *

Йонеса може да помогне — реши Джони.

Обикновено висяха заедно с Клатето и Бигмак до порутения зид зад училищната библиотека. Не бяха точно банда. Ако вземете едно голямо пликче пуканки и го разтърсите, всичките дребосъци се събират в един и същи край.

На Йонеса му викаха „Йо-нес“, защото никога не казваше „йо“ за здрасти. Вече беше престанал да протестира срещу този прякор. Поне беше по-добре от „Съдбоносния“, който бе последният му прякор, и от „Гаечен ключ“, който пък беше предишният. Джони беше официалният генератор на прякори.

Йонеса твърдеше, че и „съдбоносен“ никога не е казвал. Беше изтъкнал, че Джони е бял и никога не казва „И кво? И кво? И кво?“ или пък „Задник!“.

Джони не навлезе в подробности. Просто им разказа съня, но не спомена за съобщенията на екрана. Йонеса го изслуша най-внимателно. Йонеса всичко изслушваше най-внимателно. Това притесняваше учителите — начинът, по който той изслушваше най-внимателно всичко, което кажеха. Вечно подозираха, че се опитва да ги излови в нещо.

— Това, което имаме тук, е проекция на един психологически конфликт — каза той. — Това е. Искаш ли сиренка?

— Какво е това?

— Просто хрупкаво тестено изделие с добавка на сирене…

— Искам да кажа — другото, дето го каза.

Йонеса подаде пакетчето на Бигмак.

— Ами… вашите се развеждат, нали така? Добре известен факт.

— Може и така да стане. Сега са в помирителен период.

— Доообре. И ти нищо не можеш да направиш.

— Не бива да си го мисля — вметна Джони.

— …И това определено те засяга — завърши Йонеса.

— Предполагам — предпазливо каза Джони. — Сигурно честичко ще ми се налага да си готвя самичък.

— Ха така. Та значи, ти проектираш своите… такова… потиснати емоции върху компютърната игра. Такива неща стават непрекъснато — обясняваше Йонеса. Майка му беше медицинска сестра и той искаше да стане лекар, като порасне. — Не можеш да решиш истинските си проблеми, затова ги превръщаш в проблеми, които можеш да разрешиш. Като например… ако всичко това ставаше преди тридесетина години, ти сигурно щеше да сънуваш, че се бориш с дракони или нещо такова. Това се нарича „проектирана фантазия“.

— Да спасиш стотици разумни тритони… Не ми се вижда много лесен за разрешаване проблем — възрази Джони.

— Де да знам — ухили се Бигмак. — Та-та-прас! И няма вече проблем. — Бигмак носеше през цялото време кубинки и камуфлажни панталони. Изобщо не ги сваляше. Можеше да го познаеш от сто километра по камуфлажните гащи.

— Работата е там — обясни Йонеса, — че не е наистина. Истинското си е истинско. Но онова, което става на екрана, не е.

— Разбих „Звездните трепачи“ — обади се Клатето. — Ако искате, мога да ви я дам. Всички разправят, че новата версия била много по-готина.

— Неее — проточи Джони. — Мисля си да продължа още малко с тази игра. Да видя дали ще мога да издрапам до двайсет и първо ниво.

— Ако стигнеш до двайсет и първо и им попилееш цялата флотилия, на екрана ти се появява специален номер и ако пишеш до „Гоби софтуер“, ти пращат пет лири награда — обясни Клатето. — Пишеше го в „Компютърен седмичник“.

Джони се сети за Капитанката.

— Цели пет лири? — обади се той. — Леле мале!

Следобед имаха спортен полуден. Само Бигмак се включи в играта. Преди изобщо не си падаше по тези работи, но сега бяха добавили в програмата и хокей.

— Дават ти стик да удряш хората — както го бе обяснил той.

Йонеса не се занимаваше със спортни игри поради интелектуална несъвместимост. Клатето не се занимаваше със спорт, защото учителят по физическо го беше помолил да не се занимава. Джони не се занимаваше, защото си имаше постоянна извинителна бележка, пък и без това на никого не му пукаше — така че той се прибра рано и прекара целия следобед в четене на инструкцията.

Новинарската емисия беше удължена, което означаваше, че „Тайфата“ щяха да я дават по-късно. На екрана същите онези ракети, които беше гледал предната вечер, се сипеха върху същия град, само дето сега имаше повече журналисти в ризи с пясъчен цвят и с много джобове, които развълнувано дрънкаха за същите тези ракети.

Чу как на долния етаж майка му започна да се оплаква от „Тайфата“ и по високия тон на гласовете позна, че Помирението се отлагаше.

Имаше да пише домашно по история — за Христофор Колумб. Погледна в енциклопедията и преписа към четиристотин думи — обикновено този номер минаваше. После нарисува Христофор Колумб и го оцвети.

След малко осъзна, че отлага включването на компютъра. Щом вместо да играеш игри, първо сядаш да си пишеш домашните — помисли си той, — значи наистина нещо си се сбъркал.

Е, нямаше да го заболи, ако се опиташе да изиграе един „Пакман“ или нещо такова. Бедата беше там, че призраците сигурно пак щяха да увиснат в средата на екрана и категорично да откажат да изпълзят навън и да бъдат изядени. Не смяташе, че би могъл да се справи. И без това си имаше достатъчно грижи.

Като капак на всичко баща му се качи при него с цел да се държи бащински. Случваше се веднъж на две седмици. И май нямаше начин да спре. Налагаше се да се примириш с двадесетминутен разпит за това, как се справяш в училище и мислил ли си наистина какъв точно искаш да станеш, като пораснеш.

Онова, което се изискваше от тебе, беше да не го насърчаваш — ала по възможно най-учтивия начин.

Баща му приседна на ръба на леглото и се огледа из стаята, като че ли никога преди не я беше виждал. След дежурните въпроси за учители, които вече цяла година не преподаваха на Джони, баща му известно време само седя и гледа в нищото, а после се обади:

— Нещата напоследък доста се объркаха. Предполагам, че си забелязал.

— Не съм.

— Объркаха се. Никак не е време за започване на нов бизнес.

— Да.

— Всичко нормално ли е?

— Да.

— За нищо ли не искаш да си поговорим?

— Не, май че не.

Баща му пак се огледа из стаята. После отново заговори:

— Помниш ли, миналата година, като ходихме във Фалмут за една седмица? Цялото семейство?

— Да.

— Хареса ти, нали?

Тогава Джони беше изгорял на слънцето, беше си изкълчил глезена на някакви скали и трябваше да става в осем и половина всяка божа сутрин, макар че ужким беше във ваканция. А пък единственият телевизор в хотела се намираше пред някаква бабишкера, която беше захапала дистанционното и изобщо не го пускаше.

— Да.

— Пак трябва да отидем.

Баща му се беше втренчил в него.

— Да — отговори Джони. — Би било хубаво.

— Как се справяш с „Космически нашественици“?

— Моля?!

— С „Космически нашественици“. На компютъра.

Джони се обърна и погледна угасналия екран.

— Какво е това „Космически нашественици“?

— Че не се ли казват вече така? „Космически нашественици“? Едно време ги имаше по кръчмите и по разни други места… Ох, то беше преди ти да се родиш. Цели колони от едни такива бодливи, зелени, триъгълни, шестокраки извънземни, които прииждаха ли, прииждаха на екрана, а пък ние стреляхме по тях и ги трепехме.

Джони се позамисли.

— И какво ставаше, като ги натръшкаш всичките?

— О, идваха още. — Баща му се изправи. — Сега сигурно всичко е много по-сложно, предполагам.

— Да.

— Написа си вече домашните, нали?

— Да.

— По какво бяха?

— По история. Трябваше да пиша за Христофор Колумб.

— Хммм… Можеш да включиш и това, че когато е потеглял, той не е тръгвал да открива Америка. Всъщност бил тръгнал да търси Азия и открил Америка по случайност.

— Да. Пише го в енциклопедията.

— Радвам се, че я използваш.

— Да. Много е интересна.

— Ами хубаво. Хубаво тогава. Е, аз отивам пак да погледна онези сметки…

— Добре.

— Ако има нещо, за което искаш да си поговорим, нали знаеш…

— Добре.

Джони изчака, докато чуе как вратата на всекидневната се затваря. Зачуди се дали пък не трябваше да попита баща си къде се е дянала инструкцията за миялната машина.

Включи компютъра.

След малко се появи надписът „Само ти можеш да спасиш човечеството“. Изгледа мрачно въведението и после хвана джойстика.

Извънземните ги нямаше никакви.

Отначало си помисли, че нещо се е объркал. Рестартира играта.

Извънземните пак ги нямаше никакви. Виждаше се само черен космос, тук-там поръсен с блещукащи звездички.

Хвърча насам-натам, докато горивото му свърши.

Ни помен от Скрий Уий. Никакви точки на екрана на радара. Никаква игра.

Бяха си отишли.