Тери Пратчет
Само ти можеш да спасиш човечеството (6)

6. ПИЛЕШКИ ХАПКИ В КОСМОСА

Събуди се. Познатият мирис на звездолета погъделичка ноздрите му. Хвърли поглед към компютърното табло. Вече започваше да му свиква.

Така-а-а. Значи, пак се беше върнал в истинския живот. Когато се връщаше в… Когато се връщаше в… трябваше да си поприказва с лекарите за този странен, повтарящ се сън — че е дванайсетгодишно момче и живее в…

Не! — помисли си той. — Аз съм си аз — не съм пилот от някаква компютърна игра! Ако започна да си мисля такива работи, наистина ще умра! Трябва да внимавам!

После забеляза другите кораби на екрана. Все още беше твърде далече от флотилията, разбира се. Но зад него още три кораба се бяха подредили в спретната редичка и го следваха. Бяха по-големи и по-широки от неговия и, доколкото е възможно това в космоса, по-скоро се подмятаха, отколкото летяха.

Натисна копчето за свръзка. На екрана цъфна бузесто лице.

— Клати?!

— Джони?

— Какво търсиш ти в главата ми?

Екранният Клати се огледа.

— Е, ами според тази, мъничката табела, завинтена на контролната джаджа, аз пилотирам Лек танкер, клас трети. У-ха! Вътре в главата ти обикновено такова ли е?

— Не съм много сигурен — отговори Джони.

До главния комуникационен екран имаше друго копче, на което пишеше: „Едновременна свръзка“. Имаше чувството, че знае за какво служи.

Така и стана — щом го натисна, физиономията на Клатето се дръпна в горния ляв ъгъл на екрана. В отсрещния ъгъл цъфна лицето на Йонеса, а над него — собствената му физиономия. Другият ъгъл остана празен.

Джони натисна едно копче.

— Бигмак? Йонес?

Физиономията на Бигмак се появи в празния ъгъл. Като че ли си бършеше устата.

— Проверяваш товара ли? — попита саркастично Джони.

— Пълен е с хамбургери! — обяви Бигмак с тона на монах, току-що пристигнал в рая и открил, че тук са позволени всички плътски грехове. — Цели камари с хамбургери! Милиони, ти казвам! С картофки. И една кофа с пилешки хапки — тук така пише.

— Тука на таблото пише — обади се Йонеса, — че карам много „Готови за консумация царевични и пшенични продукти“. Да ходя ли да погледна що за продукти са?

— Добре — кимна Джони. — Това значи, че ти караш танкера с млякото, Клати.

— О, да. Върхът на справедливостта! За Бигмак — хъмбургери, за Клатето — тъпото мляко! — изхленчи Клатето.

Физиономията на Йонеса се появи отново на екрана.

— Предимно хрупки за закуска — информира ги той. — В кутии с размери като за Гигантска-Джамбо-Мега-цивилизация.

— Тогава по-добре Бигмак да престрои кораба между тебе и Клатето — нареди припряно Джони. — Не можем да рискуваме сблъсък.

— Прас, тряс, ба-ба-ба-бам. Буум! — обади се Бигмак.

— Ще помним ли всичко това, когато се събудим? — попита Клатето.

— Как да го помним? — възрази Йонеса. — Ние не го сънуваме!

— Добре, добре. Хммм. Значи, ще си го спомним, когато той се събуди?

— Не мисля. Според мене, ние тук сме просто проекции на неговото подсъзнание — обясни Йонеса. — Той просто ни сънува.

— Искаш да кажеш, че не сме истински?! — възкликна Бигмак.

— Не съм сигурен дали и аз съм истински — обади се Джони.

— Струва ми се, че всичко е истинско — каза Клатето. — И мирише на истинско.

— И вкусът му е като на истинско — допълни Бигмак.

— Изглежда истинско — завърши Йонеса, — но той просто си представя, че сме тук. Всъщност, ние не сме ние, а такива, каквито той си ни представя.

Не ме питай мене — помисли си Джони. — Ти винаги си бил най-добрият в тези работи.

— И току-що изчислих, да ви кажа — продължи Йонеса, — че ако изрежем и изпратим капаците на всичките кутии тук, можем да спечелим шест хиляди комплекта тенджери, разбрахте ли ме? И двайсет хиляди албума с футболни стикери и петдесет и седем хиляди шанса да спечелим стилен „Форд сиера“ с пет врати!

Четирите кораба се влачеха след далечната флотилия. Корабът на Джони лесно можеше да се откъсне напред, затова той описваше широки кръгове около танкерите и наблюдаваше екрана на радара.

От танкера на Клатето чат-пат се чуваше пращене и пукане. Опитваше се да разглоби компютъра — да провери дали вътре в него няма разни нововъведения, които Джони би могъл да си спомни, като се събуди.

На екрана се появиха кораби: голямата точка на флотилията, а по краищата — зелените точки на играчите. Сети се за нещо.

— Йонес?

— Ъ?

— Тия, вашите кораби, имат ли някакви оръжия?

— Ъъъ… Как трябва да изглеждат?

— На джойстика трябва да има червено копче.

— На моя няма.

— Ами ти, Клати? Бигмак?

— Тцъ.

— Кое е джойстикът? — попита Бигмак.

— Онова, дето караш с него.

— Избърши горчицата от него и погледни — обади се Йонеса.

— Няма никой — съобщи Бигмак.

Невъоръжени — помисли си Джони. — И бавни. Един удар с ракетка — и хоп! — Клати се е насадил посред най-голямото сирене във вселената. Какво става с хората, когато ги сънувам? Защо всичко върви все накриво?!

— Ще дръпна напред да видя какво става — обади се той и натисна копчето. Бързо.

Трима играчи атакуваха скрийуийската флотилия. Скоро останаха двама — Джони беше държал на мушката си единия през цялото време, докато идваше насам. Зави през облака дим на мястото на експлозията и се засили толкова бързо към следващия нападател, че направо подбутваше отзад собствената си ракета.

Врагът се беше насочил към капитанския кораб; играчът явно не поглеждаше радара си. Нов взрив — вече зад Джони; беше се насочил към третия играч.

Осъзна, че прави всичко насъзнателно. Очите и ръцете му вършеха всичката работа — той просто наблюдаваше отвътре.

Третият играч беше забелязал танкерите. Забеляза и него, зави и успя да изстреля насреща му няколко снаряда.

О, не. Умът на Джони бръмчеше като машина — преценяваше скорост, разстояние…

Усети, че корабът подскочи, но успя да го стабилизира. После нагласи мерника.

Натисна копчето с палец и го задържа, докато бибипкането не му съобщи, че е изгърмял каквото е имал за гърмене.

След малко червената мъгла се разнесе. Откри, че в мозъка му отново са започнали да се прокрадват мисли. Движеха се бавно, сякаш не знаеха точно къде се намират — като хора, сновящи из руините на бомбардиран град, които се промъкват през развалините и се опитват да различат познатите стари силуети…

Усещаше метален вкус в устата си. Лакетът го болеше — сигурно го беше фраснал някъде при завоя.

Нищо чудно, че си измисляме правила — помисли си той. — Според Капитанката е странно, но не и според нас. Просто си знаем какво ще представляваме, ако нямаме правила…

До комуникационния екран святкаше лампичка. Някой искаше да разговаря с него. Щракна копчето.

На екрана се появи лицето на Капитанката.

— А, Джони! Страхотна техника!

— Да. Но аз трябваше да…

— Разбира се. Виждам, че си довел и приятели.

— Нали каза, че имате нужда от храна.

— Даже още по-голяма. Последната атака беше ужасна.

— Вие изобщо ли не стреляте?

— Не. Предадохме се — напомням ти го. Освен това не трябва да спираме. Поне някои от нас ще стигнат до границата.

— Граница ли? — учуди се Джони. — Мислех си, че отивате на някаква планета…

— Първо трябва да прекосим границата. Отвъд границата вече нищо не ни застрашава. Дори и ти можеш да дойдеш с нас. Ако се бием, всички ще измрем. Ако бягаме, някои от нас ще оживеят.

— Май хората не могат да мислят по този начин — заключи Джони. Погледна през илюминатора. Танкерите се приближаваха.

— Вие сте бозайници. Бързи. Топлокръвни. Ние сме амфибии. Студенокръвни. Бавни. Логични. Някои от нас ще преминат отвъд. Ние се плодим бързо. За нас всичко това има смисъл. За мене има.

Образът на Капитанката се измести в ъгъла на екрана. В другите три се появиха Клатето, Бигмак и Йонеса.

— Страхотна стрелба — похвали го Бигмак. — Като отида войник…

— На екрана ми има жаба — оплака се Клатето.

— Това е… Тя е техният капитан — обясни Джони.

— Жена началник? — удиви се Йонеса.

— Нищо чудно, че извънземните все губят — заключи Клатето. — Да бяхте видели колата на майка ми…

— Хммм, такова… Тя май ви чува. Стига сексизъм! — скара им се Джони.

Капитанката се усмихна.

— Приканвам другарите ти да разтоварят така очаквания си товар.

Най-накрая разбраха как ставаше. Цялата средна част на танкера се отделяше. Малки скрийуийски корабчета — седалка, моторче и похлупак за пилота — изтикаха товара в търбусите на по-големите кораби. Без тази си част танкерите представляваха само кабина, мотор и голяма празна мрежа от греди.

Джони гледаше как резервоарът на Йонесовия кораб леко се изнизва през люка на капитанския кораб.

— Ъ-ъ, такова… ако… ако като ги изсипвате от пакетите, такова, намерите, такова, ако в купичката ви падне нещо пластмасово… — рече той. — Е… това е просто шегичка. Не е нарочно.

— Благодаря.

— Ако запазите капаците на кутиите, може да спечелите и „Форд сиера“ — обади се Йонеса. Гласът му леко трепереше — опитваше се да говори като някой, който всеки ден си приказва с извънземни. — И ще публикуват снимката ви в „Домашен журнал“.

— Би ни било много от полза. Някои от коридорите в този кораб са ужасно дълги.

— Я стига тъпотии! — сряза ги Бигмак. — На него… на нея никога няма да й дадат голямата награда!

— Така ли? Значи, ще трябва да се задоволим с шестте хиляди комплекта тенджери — рече Капитанката.

— Как ще се върнем? — попита Клатето.

— Как дойдохте тук?

Клатето се намръщи.

— Как наистина дойдохме тук? Преди минутка бях… бях… и сега — ето ме тук. Ето ни всичките тук.

— Като стана въпрос за това, откъде се взеха тия хамбургери и млякото? — попита Бигмак.

— Всичко е наред — успокои ги Йонеса. — Нали вече ви казах! Ние всъщност не сме тук. Ние сме просто проекции на неговата тревога. Четох го в някаква книга.

— Страхотно успокоение — рече Клатето. — Струва си да го знае човек, когато се намира в открития космос, на милиарди километри от дома. Та… как ще се връщаме?

— Де да знам — вдигна рамене Джони. — Аз, общо взето, го правя чрез умиране.

— Няма ли някакъв друг начин? — обади се Йонеса след дълга, замислена пауза.

— За мене май не. Това тук е игровото пространство. И за да се измъкнеш от него, трябва да умреш — обясни Джони. — Но вие сигурно можете просто да се върнете обратно с корабите. Не съм съвсем сигурен, че с вас може да се случи нещо лошо. Вие не играете… наум, искам да кажа.

— Ами… — подхвана Клатето.

— Но на ваше място бих тръгнал веднага — посъветва ги Джони. — Преди да са се домъкнали и още играчи.

— Бихме останали да ти помагаме — рече Клатето, — но тези машини нямат оръжия, нали разбираш.

Като че ли беше разтревожен.

— Да бе. Колко тъпо, че не се сетих — любезно рече Джони.

— Йонеса може да е прав и ти просто да си ни въобразяваш — каза Клатето, — но дори и на въображаемите хора не им се умира, предполагам.

— Прав си.

— Ще идваш ли утре на училище?

— Може и да дойда.

— Добре. Ами… чао тогава.

— Аре.

— Дръж се, а, Джони? — тревожно се обади Йонеса.

— Ще се опитам.

— Да, сбъркай ги тия извънземни! — викна Бигмак и танкерите завиха обратно.

Джони все още ги чуваше как си говорят, докато се отдалечават.

— Обърка се, Бигмак. Джони е от извънземните!

— Кво? Значи, те са на наша страна?

— Не, те са си на тяхна страна. И Джони — и той е на тяхна страна.

— Ами ние на чия страна сме тогава?

— На негова.

— О-о. Схванах. Ъ-ъ… Йонес?

— Кво?

— Кой тогава е на наша страна?

— Ами той, предполагам.

— Че има ли тогава някой на другата страна?

Корабите се превърнаха в точки на екрана на радара, а после изчезнаха зад ръба му.

Накъде — Джони и представа си нямаше.

Сигурно съм поискал да бъдат тук или пък съм ги сънувал, знам ли. Но не трябва да го правя пак. Може би те всъщност не са тук, но не искам да гледам как приятелите ми умират. Не искам да гледам как никой умира.

Поне аз съм си на моя страна.

Огледа небето.

След малко Капитанката се обади:

— Ти няма ли да тръгваш?

— Още не.

— Искаш да кажеш, ще чакаш да умреш…

Джони сви рамене.

— Това е единственият начин да се измъкна оттук… Бий се, докато умреш. Така е във всички игри. Просто се надяваш, че следващия път ще стигнеш малко по-далече.

На екрана все още не се появяваха други нападатели. Флотилията изглеждаше неподвижна, но всъщност беше набрала доста голяма скорост. С всяка секунда навлизаше все по-надълбоко в игровото пространство. Всяка секунда означаваше, че все по-малко и по-малко играчи биха имали търпението и решителността да продължат да я търсят.

Наля си от гнусната питателна супичка.

— Джони?

— Да?

— Аз май доста те поразстроих преди време, когато ти заявих, че хората били кръвожадна и опасна раса…

— Е… Да. Малко.

— В такъв случай… бих искала да ти кажа… че съм ти благодарна.

— Не разбирам.

— Задето си на наша страна.

— Да, ама аз не съм кръвожаден!

— Значи, сигурно преди малко някой друг е пилотирал кораба ти, така ли излиза?

— Не. Трудно ми е да ти го обясня — рече Джони. Първо на първо, трябваше да успее някак си да го обясни сам на себе си.

— Да мина ли на някоя по-приятна тема за разговор?

— Не си длъжна — отговори Джони. — Искам да кажа, нали си началник. Сигурно си имаш работа.

— О, корабите си се управляват сами — усмихна се Капитанката. — Летят си, докато не се треснат о нещо. Няма какво толкова да се прави. Грижи за ранените и така нататък. Рядко имам шанса да си поговоря с човек. Та… що е това „сексизъм“?

— Кво?

— Ти я каза тази дума.

— О, това ли… Това означава просто, че трябва да се отнасяш с хората като с хора и такова… да не си мислиш, че момичетата не могат да се справят с това и онова. Говорихме за това в училище. Има сума ти неща, дето повечето момичета не ги могат, но трябва да се преструваме, че ги могат, и така все повече от тях ще ги могат. Ами това е.

— Предполагам, че има и разни неща, които момчетата не могат?

— О… Амче да… Само че това са женски работи — отвърна Джони. — Както и да е, разни момичета стават например инженерки и всякакви такива, значи, ако искат, могат всичко да си вършат както трябва.

— Да надскочат ограниченията на пола си. И дори да задминат другия пол. Да. При нас е горе-долу същото. Някои индивиди проявяват достоен за благоговение стремеж да успеят, да направят кариера в област, която традиционно се смята за неподходяща за техния пол…

— Като тебе например — вметна Джони.

— Говорех ти за Главния артилерийски офицер.

— Но той е мъж! Искам да кажа, мъжки екземпляр…

— Тъкмо де. По традиция воините на Скрий Уий са жени. Жените имат по-голяма склонност към битки. Предците ни са се били, за да защищават вировете, в които се развъждли… Мъжете не се бият. Но в неговия случай…

На екрана на радара се появи точка.

Джони остави чашата си и се вгледа внимателно в нея.

Обикновено играчите се втурваха право към флотата. Но не и този. Рееше се точно до ръба на екрана и си стоеше все там — летеше със скоростта на скрийуийските кораби.

След малко от същата посока се зададе и втора точка и започна да се приближава.

Този поне като че ли си беше поредният играч.

Някъде дълбоко в мислите на Джони се мотаеше едно гадничко уравнение. Ставаше въпрос за ракетите. В „Само ти можеш да спасиш човечеството“ се полагаха по шест ракети на ниво. Изстреляш ли ги веднъж — това е. Така че колкото по-дълго останеш жив, толкова по-малко ти оставаха, за да се биеш. Но всички атакуващи играчи имаха по шест ракети. А той вече имаше само четири. Свършеха ли му — толкова. Една добре прицелена ракета — и край с него. При тези обстоятелства загубата си беше сякаш вградена в цялата работа.

Нападателят се приближаваше. Но погледът на Джони постоянно се плъзгаше към точката до ръба. Тя сякаш дебнеше — като акула, която се влачи подир издишащ надуваем дюшек.

Включи свръзката.

— Нападателю! Нападателю! Спри веднага!

Те не могат да говорят — помисли си Джони. — Те са просто играчи, не са вътре в играта. Нито могат да говорят, нито да слушат.

Откри, че механично е прицелил една ракета в приближаващата се точка. Но това не можеше да е единственият начин. Рано или късно се налагаше да проговориш, макар и само заради това, че вече няма какво да мяташ по противника.

Нападателят изстреля ракета. Тя мина покрай Джони и се изгуби в открития космос.

Не са истински — мина му през ум. — Трябва да си мислиш, че не са истински! Иначе няма как.

— Нападателю! Това е последният ти шанс! Виж какво, сериозно ти говоря!!!

Натисна копчето. Корабът се разтресе леко и ракетата изскочи. Нападателят действаше бързо. Както и ракетата. Срещнаха се и се превърнаха в разширяващ се червен облак. Той обви кораба на Джони като пушек.

Някой някъде мигаше на парцали срещу екрана си и сигурно сипеше ругатни. Поне така се надяваше Джони.

Онази точка все още се рееше на ръба на екрана. Дразнеше го — все едно да те сърби, където не можеш да се почешеш. Не, така не се играеше. Забелязваш извънземен и стреляш по него — нали всъщност това беше цялата игра!!!

Този, дето само се спотайваше в далечината и дебнеше, го изнервяше. Държеше се така, както би се държал някой, който хммм…

…приема всичко насериозно.

 

 

Капитанката седеше на бюрото си, вперила поглед в големия екран. Дъвчеше. Каквото ще да е, все беше по-добро от онези водорасли — дори и… (тя погледна опаковката), дори и Захаросани царевични пръчици в студен говежди лактат, хрупкави и сладки, но с някакви странни твърди неща в…

Бръкна с нокът в уста, взе да чопли между зъбите си и най-накрая го напипа.

Измъкна го и го погледна.

Беше зелено и имаше четири ръце. Повечето от които държаха по някакво оръжие.

Зачуди се за кой ли път какви бяха тези работи. Главният медик беше предположил, че всъщност това са някакви зловредни гризачи, нападащи хранителните запаси. Сред екипажа пък се бе разпространила версията, че тези неща имат някаква връзка с религията. Може би бяха принесени в жертва на боговете на храната?

Внимателно го постави на бюрото си. При подходящо осветление, реши тя, това нещо прилича малко на Главния артилерийски офицер.

После отвори мъничката клетка до купичката и пусна птичките.

Сред далечните предци на скрийуийците имаше и такива, които много приличаха на алигатори и някои от навиците им се бяха предавали по наследство. Капитанката отвори уста докрай — което накара горната и долната й челюст да се разчекнат така, че да се просълзи човек.

Птичките скокнаха вътре и се захванаха да чистят зъбите й. Една от тях си намери мъничка отломка от пластмасов лазерен пистолет.

 

 

Онзи кораб се беше размърдал. Все още се държеше на далечно разстояние и описваше широки кръгове около флотилията. Беше станал свидетел на още едно нападение: Джони се бе отървал от натрапника с една ракета и няколко изстрела, макар че мигащата червена лампичка на таблото му съобщаваше, че нещо някъде е престанало да работи. Сигурно пак второстепенните помпи.

— Джони?

Беше Капитанката.

— Да? Следиш ли го?

— Да. Обикаля между нас и границата. В момента е точно на пътя ни.

— Не можете ли някак си да го заобиколите?

— Флотилията наброява повече от триста кораба. Трудничко ще е.

— Като че ли чака нещо… Ще… ще рискувам да хвърля едно око.

Остави кораба си да задмине флотилията и се устреми към далечната точка.

Тя не направи никакъв опит да се дръпне от пътя му.

Беше космически кораб — съвсем същият като неговия. Всъщност, в известен смисъл… това си и беше неговият кораб. В края на краищата, в цялата игра имаше само един звездолет — онзи, който пилотираш ти, за да спасиш човечеството. Всеки летеше все с него… — в известен смисъл.

Беше увиснал сред звездите, безжизнен като Космически нашественик. Джони се приближи — вече виждаше добре кабината и дори силуета на някаква глава вътре. С шлем. Всеки носеше шлем — така беше нарисувано на обложката. В звездолет се носи шлем. Нямаше представа защо. Сигурно художниците си мислеха, че има голяма вероятност да се изсулиш от креслото си при завоите.

Опита се пак да влезе във връзка.

— Хей? Чуваш ли ме?

Не се чу нищо освен съскането на вселената в микрофона.

— Аз пък си мисля, че ме чуваш. Имам такова усещане.

Мъничкото мехурче на шлема се обърна към него. През опушеното стъкло се виждаше не по-добре, отколкото през чифт слънчеви очила, когато се взираш през стъклата от външната им страна, но той знаеше, че го наблюдават втренчено.

— Какво чакаш? — попита Джони. — Виж какво, знам, че ме чуваш! Не ми се ще да се наложи да…

Другият кораб ревна и оживя. Втурна се към прииждащата флота, насочил към нея две копия от синя светлина.

Джони изруга тихичко и срита мотора си. Нямаше надежда да настигне нападателя. Онзи имаше предимство още на старта, а и боен звездолет на пълна газ си беше боен звездолет на пълна газ.

Беше извън обхвата на оръжията му. Втурна се след него.

Виждаше напред някои от големите кораби от флотилията, които тромаво се дърпаха встрани. Бавно се разпръсваха, като внимаваха да не се блъснат един в друг. Наблюдавана отпред, гледката приличаше на разтварящо се цвете.

Нападателят се втурна с рев навътре във флотилията. После се преобърна леко и изтреля шест ракети една след друга. След миг два малки скрийуийски изстребителя избухнаха, а един от по-големите кораби се завъртя около оста си: беше го улучил.

Нападателят вече се беше насочил към поредния изтребител. Налагаше се Джони да признае — правеше го красиво. Никога досега не беше осъзнавал колко лоши пилоти са другите играчи. Пилотираха като хора, които живеят на земята: ляво-дясно, нагоре-надолу — дървена работа. Всъщност — като някой, който движи нещо по екран.

Но този нападател се носеше и извърташе като лястовичка в полет. И при всяко извръщане на прицела на оръдията му заставаше по някой скрийуийски кораб. Дори и да му отговаряха с огън, нямаше да го улучат освен по случайност. Корабът му описваше пируети.

Лицето на Капитанката се появи на екрана.

— Трябва да го спреш!!!

— Опитвам се! Опитвам се! Да не би да си мислиш, че само си седя и го гледам?!

Нападателят зави. На Джони не му беше хрумвало, че е възможно звездолет да се приплъзва, но този тъкмо това и правеше. Спря само за миг, двигателите му забавиха ход и се втурна обратно нататък, откъдето беше дошъл.

И застана тъкмо на мерника му.

— Ей, спри! — кресна той. Ракетата му беше готова. Защо ли си правеше труда да крещи? Играчите не чуваха, те само гледаха играта на екрана…

— Кой си ти?

Гласът беше много чист и много човешки. Капитанката говореше така, сякаш се беше научила да говори по учебник, но този глас бе глас на някой, който приказваше горе-долу от едногодишната си възраст.

— Чуваш ме!

— Махни се от пътя ми, тъпако!

Двамата пилоти се взираха един в друг — през разстоянието помежду им, което много, много бързо се топеше.

И преди съм го чувал — помисли си Джони. — Този глас. Чуваш цялата пунктуация…

Не се сблъскаха… — не точно. Когато двата кораба се отъркаха странично, се разнесе скърцащ звук. Раздраха се перки, раздраха се резервоари, а после и двата отхвръкнаха встрани, лъкатушейки като пияни.

Контролното табло пред Джони се превърна в маса от червени светлинки. Кабината се пропукваше…

— Идиот! — кресна радиото.

— Всичко е наред! — побърза да извика Джони. — Просто се събуждаш и…

Корабът му избухна.