Тери Пратчет
Само ти можеш да спасиш човечеството (12)

12. СЪВСЕМ КАТО ИСТИНСКО

Спуснаха се на бегом по рампата и хукнаха по коридора.

— Да имаш часовник? — попита Джони.

— Да. Остават повече от шест минути.

— Трябваше да се сетя!!! — запъхтя се Джони. — На никого не му дават много време да избяга! На Джеймс Бонд никога не му остава време да пийне едно кафе и да си лъсне обувките, преди да обезвреди бомбата с часовниковия механизъм! Пак си играем на игрички!

— Спокойно!

— Да ми падне котка тук, как ще я изритам!

Коридорите бяха по-тъмни. От тавана капеше вода. От спуканите тръби парата продължаваше да бълва със свистене.

Стигнаха до кръстовище.

— Накъде?

Кърсти посочи:

— Натам.

— Сигурна ли си?

— И още как!

Изчезнаха в мрака.

След около тридесет секунди изскочиха от него.

— О, да, естествено.

— Всъщност, те всичките са еднакви. Трябва да е насам!

Този коридор наистина извеждаше в широкия коридор, в чийто край беше вратата на командната зала.

Вратата беше отворена. Виждаха големия екран, който трепкаше в синьо и бяло.

Кърсти стисна пушката.

— Добреее — рече тя. — Обаче този път няма да се бъркаш! Никакви приказки, разбра ли?

— Разбрах.

— Давай.

— Как?

— Влизаш пръв. И когато той ти скочи, аз ще му видя сметката.

— О, значи аз съм стръвта, така ли?

Кърсти погледна часовника си.

— Имаш четири минути и половина да измислиш нещо по-добро — каза тя. — Ох, извинявай. Четири минути и двайсет и пет секунди. Ей, вече станаха двайсет секунди…

— Само се надявам, че наистина си толкова добра!

Кърсти потупа оръжието.

— Шампионката на областта — нали си спомняш? Вярвай ми!

Джони тръгна към отворената врата. Когато я приближи, се опита да извърти очи и наляво, и надясно.

— Четири минути и петнайсет секунди — обади се гласът й от далеч, далеч зад него.

На прага спря.

— Ти как така не си шампионката на страната? — попита той.

— Всъщност, точно в деня на състезанието бях получила хранително отравяне.

— О… А-ха.

Той пристъпи прага.

Зъбатата смърт го пропусна. Рискува да се озърне и наляво, и надясно. После преглътна, след това погледна и нагоре.

— Няма никой…

— Добре. Следвам те плътно.

Границата на екрана вече беше много по-голяма.

Летим много бързо — помисли си той. — Остават още цели четири минути, даже и повече, а вече е изпълнила небето. — Думата „грамаданска“ беше твърде слаба.

— Огледах цялата стая — обади се той. — Тук няма никого.

— Там имаше контролно табло, нали? — подхвърли Кърсти. — Задръж… Сега съм на вратата. Да. Сигурно е зад таблото. Давай. Ако изскочи, аз съм готова.

Аз обаче не съм — помисли си той. Запромъква се напред и надникна зад таблото.

— Няма ни… Чакай, чакай.

— Какво?

— Май е Капитанката…

— Живо ли е?

— Жива ли е?! Тя е „тя“, а не „то“! И ти го знаеш. Не мога да ти кажа… Тя просто… лежи там. Ще погледна.

— Има ли смисъл?

— Само ще погледна, става ли?!

— Внимавай тогава. Застани така, че да мога да те следя.

Той се придвижи напред, втренчен в сенките по ъглите на огромната кабина.

Беше Капитанката — и беше все още жива. Или поне части от онова, което вероятно беше гръдния й кош, се издигаха и спускаха. Той коленичи до нея.

— Капитане? — прошепна.

Тя отвори едното си око.

— Избрани?

— Какво стана?

— Той… изчакваше. Докато… се сбогувах с вас… пропълзял вътре и… ме удари…

— А сега къде е?!

— Трябва… да вървите. Нямате… много време. Фло… тилията…

— Ранена си. Ей сега ще извикам Къ… Сигърни.

Лапата й се вкопчи в ръката му.

— Чуй ме! Той… ще взриви… кораба! Горивото… електроцентралата… той…

Джони се изправи.

— Добре ли е? — викна Кърсти.

— Не знам!

Тя стоеше на вратата и светлината очертаваше силуета й.

Зад нея се промъкваше сянка. Джони видя как разпери ръце…

Беше доста по-голямо от повечето скрийуийци. И не приличаше на смешен алигатор — да, в него все още имаше нещо алигаторско, но вече приличаше и на насекомо, и на какво ли още не… — на същества, които никога не бяха съществували — освен в сънищата…

— Зад тебе е! — изкрещя Джони, сведе глава и се втурна.

Кърсти се извърна.

На сънищата да нямаш вяра. Ако живееш вътре в тях, те те сграбчват и започват да те подмятат насам-натам…

Видя как Кърсти се обърна и погледна нагоре — и все по-нагоре — към Главния артилерийски офицер. Скрийуийецът отвори уста. Зъбите му бяха станали още повече — редица след редица и всички до един — остри и лъскави…

Нейният сън — помисли си Джони. — Нищо чудно, че вечно води борба…

— Застреляй го! Застреляй го!

Тя продължаваше да го гледа втренчено. И като че ли не искаше да помръдне.

— Имаш пушка! — кресна той.

Тя приличаше на статуя.

— Застреляй го!

— …о-о…

Кърсти леко поклати глава, а после, сякаш изведнъж се беше събудила, вдигна пушката.

— Добре! — каза тя. — А сега…

Скрийуийецът изобщо не й обърна внимание. Той вдигна рязко глава и се втренчи в Джони. Почти нямаше очи. Като че ли се беше втренчил в него със зъбите си.

— А-ха, Избраният — изръмжа той и бутна Кърсти. Тя дори не беше забелязала как замахва. В единия миг се прицелваше в него, а в следващия — летеше във въздуха и се заби в някаква купчина на няколко метра по-нататък.

Пушката изтропа на пода и се хлъзна към Джони.

— Избрани! — изсъска скрийуийецът. — Ама че глупост! Ние сме онова, което сме! Ти си позор и за своята, и за моята раса! И за тебе, и за нея… За тебе няма връщане назад…

Кърсти се опитваше да се изправи на крака. Лицето й беше изкривено от гняв.

Джони се наведе и грабна пушката.

Скрийуийецът внезапно размаха две от ръцете си. Джони трепна.

Чу как Кърсти вика отдалече:

— Бързо! Хвърли го на мене! На мене!

Пришълецът се ухили.

Джони отстъпи крачка назад. Пришълецът се беше вторачил в него и не обръщаше внимание на нищо.

— На мене, идиот такъв! — кресна Кърсти.

— Ти? — изръмжа пришълецът на Джони. — Да ме застреляш, мене? Не можеш. Такава слабост! Също като твоята Капитанка! Тя беше позор за скрийуийците — вечно слаба! Тъкмо затова и искате мир! Силните никога не искат мир!

Джони вдигна пушката.

Извънземният бавно пристъпи напред. Зъбите му като че изпълниха вселената. Ръцете му сякаш бяха по-дълги, ноктите — по-остри…

— Не можеш! — изръмжа той. — Наблюдавах те. Другите човеци поне можеха да се бият! Ние умирахме достойно! Но ти… само приказваш, приказваш… Би направил всичко, само не и да се биеш! Би направил всичко, но не и да се изправиш лице в лице с истината! Кой, ти ли ще спасиш човечеството? Ха!

Джони отново отстъпи назад и усети, че гърбът му опира в контролното табло. Нямаше вече накъде да отстъпва.

— Предаваш ли се? — извика той.

— Никога!

Джони улови някакво движение с бялото на очите си. Кърсти се готвеше да скочи върху пришълеца. Но онзи не беше като стражите. Тя не би…

Той стреля.

Къса, остра експлозия.

Скрийуийецът погледна шокиран внезапно появилото се върху гащиризона му синьо петно, а после — и Джони. Почти се беше стъписал.

— Ти ме застреля… Най-хладнокръвно…

— Не. Аз съм топлокръвен.

Извънземният се катурна напред. Сега пак беше по-дребен и повече приличаше на скрийуийец.

— Нямаше как — каза Джони.

— Ти го застреля… — произнесе някой зад него. Огледа се. Капитанката се беше изправила на крака.

— Да.

— Нямаше как. Но не вярвах, че ще можеш…

Джони погледна пушката. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Видя доста зор, докато убеди дланите си да се отпуснат.

— И аз.

Приближи се до Кърсти, която се беше втренчила в нещото на пода.

— У-ха! — възкликна тя, но съвсем тихичко.

— Да — кимна той.

— Ти…

— Да, да, застрелях го. Застрелях го. Искаше ми се да не ми се налага, но нямаше как. Той беше жив, а сега не е.

Отекнаха още аларми, червени лампички засвяткаха по цялото контролно табло. Границата беше изпълнила цялото небе на екрана.

— Ще тръгваме ли? Колко време ни остава?

Тя погледна часовника си със замъглен поглед.

— Минута и половина.

Той беше поразен. Чувстваше се така, сякаш е вътре в собствената си глава и се наблюдава. Изобщо не усещаше паника. Онзи, който наблюдаваше, не знаеше какво да прави, но другият вътре като че ли знаеше всичко. Беше… също като на сън.

— Можеш ли да тичаш? — Тя кимна. — Ама наистина бързо? Ох, какво говоря! Сигурно си печелила медали и за това! Давай!

Дръпна я навън от залата и я повлече по тъмния коридор. Кърсти като че ли вече се разсейваше — стените не блещукаха толкова. Дори не се виждаха нитове и болтове.

Стигнаха до капсулата. Джони заподскача от крак на крак и най-накрая намери копчето за спускане на рампата. Сякаш мина цяла вечност, докато се спусне.

— Колко…?

— Петдесет секунди…

Беж по рампата и хоп! — на седалките.

Копчетата не бяха много. Джони ги заразглежда.

— Какво правиш? — обади се Кърсти.

— Същото като тебе преди малко. Търся онова, на което пише „Вратите отворени“.

Екранът светна.

— Джони? Отваря се оттук — рече му Капитанката.

Джони хвърли поглед на Кърсти.

— Това не го знаехме! — възкликна той.

— Рампата прибрана ли е?

— Да.

— Вратите се отварят.

Чу се „дрън!“, а после — „ссс…“ — въздухът се втурна навън през разширяващата се пролука. Блещукащите, нереални звезди от играта им махаха.

Ръката на Джони увисна над най-голямото червено копче на таблото.

— Джони?

— Да, капитане?

— Благодаря ти. Не беше длъжен да ни помагаш.

— Че кой, ако не аз?

— Хе! Да. А сега… сбогом. Никога вече няма да се видим…

— Сбогом.

Джони погледна Кърсти.

— Колко?

— Десет секунди!

— Давай.

И той натисна копчето.

„Бууум!“ — нещо избухна зад тях. Стените проблеснаха и изведнъж ги обкръжи небе.

Джони се облегна назад. Усещаше главата си съвсем, съвсем празна… Само едно нещо се повтаряше постоянно — като на филм.

Отново и отново споменът натискаше спусъка. Отново и отново извънземното се строполяваше на земята. Повторение. Поразителна точност. Също като истинско.

Кърсти го сръга.

— Можем ли да го караме това нещо?

— Ъ-ъ…? Кво? — Той хвърли разсеян поглед към таблото. — Ами, хващаш тоя джойстик…

— Тогава завий. Искам да ги видя как минават през Границата.

— И аз. Ей сега.

Капсулата зави леко сред дълбоката бездна на игровото пространство право към Границата.

Скрийуийската флотилия се втурна напред. Щом стигнеше до Границата, всеки кораб проблясваше и изчезваше.

— Мислиш ли, че наистина ще пристигнат на някаква планета?

— Мисля, че те мислят така.

— Мислиш ли, че някога ще се върнат?

— Няма да е скоро.

— Ъ-ъ… Виж… Когато погледнах нагоре и видях онова нещо… искам да кажа, изглеждаше толкова истинско. И си помислих: ама то е живо, живо е и как така аз…

— Да — кимна Джони.

— А после то умря и… и на мене никак не ми беше до ликуване…

— Да.

— Когато е наистина, никак не е лесно. Защото хората умират… и всичко свършва наистина.

— Да. Ясно. И пак, и пак… Знаеш ли какво?

— Какво?

— Моят приятел Йонеса смята, че подобни сънища били начин да се справиш с реалния живот.

— Е?

— Според мене е обратното.

— Йонеса е чернокожият, нали?

— Да. Викаме му Йонеса, щото не е „готин“.

— Да си антиготин всъщност също е много готино.

— Така ли? Не го знаех. А гот ли е още да се казва „жестокота“?

— Джони! Никога не е било гот да се казва „жестокота“!

— Ами „жмът“?

— „Жмът“ е гот.

— Ама аз току-що си го измислих.

Капсулата се носеше напред.

— Е, това не значи, че не може да е гот.

— Вярно.

Фалшивите звезди блещукаха.

— Джони?

— Да?

— Ти как така толкова добре се разбираш с хората? Как така всички си приказват с тебе?

— Де да знам. Сигурно защото ги слушам какво приказват… Да си тъпичък също помага.

— Джони?

— Тук съм.

— Ти какво искаше да кажеш… Нали се сещаш — там? Като каза, че навсякъде ми се привиждали пришълци?

— Ъ-ъ-ъ… Не си спомням.

— Сигурно си искал да кажеш нещо!

— Не съм сигурен дали изобщо съществуват пришълци. Съществуват просто такива като нас, но най-различни. Ала знам кое е важното. Важното е да си съвсем сигурен какво правиш. Важното е да не забравяш, че това не е игра. Нищо не е игра. Дори игрите.

Корабът се превърна в точка на фона на нощта.

— А как ще се върнем вкъщи? За да се върна, все трябваше да умирам…

— Ако победиш, няма как да се измъкнеш.

— Тука има едно зелено копче…

— Струва си да пробваме, а?

— Давай.

 

 

Когато Джони се събуди, в стаята струеше светлина. Лежеше в нечие чуждо легло. Огледа се с полупритворени очи.

Стаята беше като всички стаи за гости. Малко старомодната лампа, която не пасваше никъде другаде. Етажерката с книгите, които никой не чете много-много. Липсата на дреболии, като не броим пепелника до леглото.

Имаше и часовник, но някъде далече в миналото стрелките бяха спрели да си починат и макар че сигурно бяха сверили всички други часовници в къщата, за този изобщо не се бяха сетили и сега той си стоеше там и неуморно, ден и нощ сочеше осем без двадесет. Но липсата на звуци на долния етаж предполагаше, че все още е ранно утро.

Той се уви в одеялото, наслаждавайки се на откраднатото време между съня и събуждането.

И сега… какво? Трябваше да поговори с Кърсти, която си мечтаеше да бъде Сигърни и забравяше, че се опитва да е и някой, който действа. И имаше подозрението, че скоро ще се види и с родителите си. Сигурно щеше да му се наложи да изслуша какво ли не от тях, но поне щеше да е някаква промяна.

Да, Помирителният период продължаваше. И училището продължаваше. Всъщност, май всичко си беше същото. Никой нищо не беше оправил с магическа пръчица.

Но флотилията беше отлетяла! В сравнение с това всичко друго беше… Е, не че беше лесно. Но повече приличаше на стълба, отколкото на отвесна стена.

Може би никога няма да спечелиш — но поне можеш да се опиташ. Че кой, ако не ти?

Обърна се на другата страна и пак заспа.

Границата висеше в небето.

Огромни бели букви, високи хиляди километри.

Те изписваха:

G A M E

O V E R

Флотилията премина с рев. Танкери, бойни кораби, изтребители… се издигнаха във вихър, а сенките им пробягваха по буквите. Кораб след кораб, те преминаваха отвъд… завинаги.

NEW GAME

(YES/NO)?