Тери Пратчет
Само ти можеш да спасиш човечеството (10)

10. В КОСМОСА ТЪЙ И ТЪЙ НИКОЙ НЕ ТЕ СЛУША

…и се събуди.

Лежеше върху нещо твърдо. Някаква мрежа висеше пред очите му. Вторачи се в нея.

Освен това подът леко вибрираше, а някъде отдалече се носеше тътен.

Очевидно пак се намираше в игровото пространство, но със сигурност — не и в звездолета…

Мрежата се размърда.

Над ръба й се появи лицето на Капитанката — с главата надолу.

— Джони?

— Къде съм?

— Ами под леглото ми, както излиза.

Той се претърколи встрани и се измъкна изпод хамака.

— В твоя кораб ли съм?

— О, да.

— У-ха! Стана! Знаех си аз!

Изправи се и се огледа из каютата. Не че имаше нещо интересно за гледане. Освен леглото, което се намираше под нещо като кварцова лампа, имаше само бюро и още едно нещо, което вероятно служеше за стол на такива, дето имат по четири крака на гърба си и дълга опашка.

Върху бюрото бяха подредени половин дузина пластмасови извънземни. Освен това имаше и клетка с двойка дългоклюнести птички. Бяха кацнали една до друга на пръчката, втренчили в Джони почти интелигентни погледи.

Да, Сигърни беше права. Той наистина мислеше по-добре в игровото пространство. Всички решения изглеждаха къде-къде по-ясни.

Добре. Значи, беше вече на борда. По-скоро се беше надявал да се намира извън каютата, в която беше заключена Капитанката, но… все беше някакво начало.

Загледа се в стената. Там имаше решетки.

— Какво е това? — посочи той.

— Оттук влиза въздухът.

Джони подръпна решетката. На пръв поглед като че ли не можеше да се махне. Ако това станеше възможно, дупката си беше достатъчно широка, за да успее Капитанката да се провре през нея. Въздушни канали! Че какво друго да се очаква?

— Трябва да махнем това, преди да е станало нещо ужасно — рече той.

— Затворени сме тук — отговори Капитанката. — Какво още по-ужасно да ни се случи?

— Ти чувала ли си името… Сигърни? — предпазливо попита Джони.

— Не съм. Но това име много ми харесва — отвърна Капитанката. — Коя е тази Сигърни?

— Е, ако и на нея успее да й се присъни, че е тук, на кораба, ще си имаме големи неприятности. Трябва да я видиш какви плакати си е окачила по стената.

— Какви?

— Ъ-ъ-ъ… С извънземни.

— Значи, тя се интересува много отблизо от извънземни раси? — зарадва се Капитанката.

— Ъ-ъ-ъ… мда. — Самата мисъл за появата на Сигърни го караше да дърпа все по-настоятелно решетката. — Хммм… Вътре има нещо… и то ми пречи да си провра ръката…

Капитанката го наблюдаваше с интерес.

— Нещо като болтове — изсумтя Джони.

— Много поучително — обади се Капитанката, надничайки през рамото му.

— Не мога да я хвана!

— Искаш да ги отвинтиш ли?

— Да!

Капитанката се затътри до масата и отвори вратата на клетката. И двете птичета изскочиха навън и кацнаха на ръката й. Капитанката им каза нещо на скрийуийски; птичките запърхаха покрай главата на Джони, промъкнаха се през решетката и се изгубиха. След секунда-две се чу „скръц-скръц“ — болтовете се отвинтваха.

— Какви са тези птичета? — попита той.

— Чикчирикчета — отговори Капитанката. — Птици за уста. Разбираш ли? — тя отвори уста и разкри няколко реда жълти зъби. — За хигиена.

— Живи четки за зъби?

— Открай време ги използваме. Те са… традиция. Много са интелигентни. Обучават ги специално за това, разбираш ли? Много са умнички. Разбират по малко скрийуийски.

Скърцането продължаваше. После се чу „дрън!“ и един болт изпадна през решетката.

Панелът рухна навътре в стаята.

Джони погледна в дупката.

— Добреее — колебливо проточи той. — Ти нали знаеш накъде върви този канал?

— Не. Вентилационните шахти опасват целия кораб. Ти ли ще водиш?

— Ъ-ъ…

— Ще се радвам, ако ти водиш — каза Капитанката.

Джони се качи на леглото и се промъкна в дупката. След малко каналът го изведе в по-широка шахта.

— Целия кораб ли, казваш? — попита той.

— Да.

Джони спря за миг. Тесните и тъмни пространства открай време не му харесваха.

— О… Добре — рече той.

 

 

Майката на Кърсти затвори телефона.

— Никой не вдига — обяви тя.

— Той май спомена, че баща му работел до късно, а майка му понякога оставала след работа — обясни Кърсти. — Както и да е, докторката каза, че, общо взето, бил добре, нали? Бил просто изтощен — така каза. Тя какво му даде?

— Някакво приспивателно. Каза, че не спял достатъчно. Едно дванайсетгодишно момче има нужда от много сън.

— Той наистина има нужда — кимна Кърсти.

— А ти каза, че не се хранел добре. Но откъде го познаваш?

— Ъ-ъ… — подхвана Кърсти, след това се усмихна. — Ами оттук-оттам…

Майката на Кърсти изглеждаше доста разтревожена.

— Сигурна ли си, че не е… нещо тука… в главата — и тя завъртя пръст до слепоочието си.

— Съвсем си е наред — викна Кърсти от стълбите. — За тука не знам, обаче в главата му всичко си е на мястото.

Тя отвори вратата на гостната и погледна вътре. Джони спеше дълбоко, облечен в пижамата на брат й. Изглеждаше много малък. Да се смаеш направо колко мънички ти изглеждат дванайсетгодишните, когато си на тринайсет.

После тя се прибра в стаята си, съблече се и се пъхна между чаршафите.

Раничко беше. Но тази вечер си беше доста напрегната.

Той се оказа от онези, които вечно губят. То си му личеше. Обличаше се като такъв. От онези, дето само се моткат. От онези, дето най-често казват „ъ-ъ-ъ…“ и преминават през живота, като се мъчат да останат незабелязани.

Тя не беше от тях. Откакто се помнеше, я караше така, сякаш над планетата постоянно е увиснала дебела червена стрелка, която сочи точно къде се намира тя.

Но, от друга страна — той така упорито се беше опитвал… Хващаше се на бас, че е плакал, когато Извънземното от филма на Спилбърг е умирало.

Облегна се на лакет и се загледа в плакатите.

Опитите не бяха важното.

Победата — ето кое беше важното. Че иначе защо да се опитваш?

 

 

— Заклещила си се?! Ама ти си извънземно! — сопна се Джони. — Извънземните не се заклещват във въздушните шлюзове! Това всеки го знае!

Той се дръпна заднешком в един страничен тунел и се обърна.

— Извинявай. Аз май че съм от сбърканите извънземни — отговори му Капитанката. — Назад мога да се върна, ала съм вазпрепятствана да се придвижвам напред.

— Добре. Давай обратно към второто кръстовище, което минахме. И без това не знаем къде сме.

— Не — отвърна Капитанката. — Аз поне знам. Тука си пише: "възел Л К Ж ".

— А знаеш ли къде е това?

— Не.

— Веднъж гледах един филм и там един пришълец се промъкваше по въздушните канали на един космически кораб и си излизаше, където си поиска! — каза с упрек Джони.

— Имал е карта, без съмнение — отвърна Капитанката.

Джони изпълзя зад един ъгъл и откри там…

…решетка.

От другата й страна като че ли не мърдаше нищо. Отвинти болтовете и решетката издрънча на пода.

Отвън имаше коридор. Скочи на пода, обърна се и помогна на Капитанката да се измъкне от дупката. Скрийуийците може и да бяха потомци на крокодили, но крокодилите предпочитат да се изтягат по песъчливи брегове. За промъкване през тесни дупки не ги бива много.

Кожата й беше суха и студена, като коприна.

Наоколо не се навъртаха никакви скрийуийци.

— Сигурно са във военния отсек — предположи Джони.

— Ние винаги сме във военния отсек — навъсено рече Капитанката и отупа прахта от люспите си. — Това е коридор О. А сега трябва да стигнем до мостика, нали?

— Те няма ли просто пак да те затворят? — попита Джони.

— Според мене, няма. Неподчинението на разполагащата с всички правомощия власт не ни се удава лесно. Главният артилерийски офицер е много… убедителен. Но щом ме видят, че пак съм на свобода, те ще се предадат. Или поне повечето ще се предадат — додаде тя. — Но сигурно с Главния артилерийски офицер ще видя доста зор. Той все сънува величие и слава.

Тя се затътри по голия коридор, като се държеше близо до стената. Джони се мъкнеше подире й.

— Това, сънищата, са измамно нещо — рече той.

— Да.

— Но когато играчите започнат пак да стрелят, те ще се пробудят, нали? И скоро ще прозрат накъде ги води той?

— Ние имаме една такава пословица… — каза Капитанката. — „СкийджийшийджуийДЖИЙйий.“ Което ще рече… — тя се замисли за миг. — „Когато яздиш джий — шестокрако питомно ездитно животно, способно да изпълнява прости нареждания, но традиционно известно с лошия си нрав, — то е по-лесно да останеш на гърба му, отколкото да скочиш от него; следователно, по-добре е да се довериш на джий, отколкото да рискуваш да те нападне ДЖИЙйий с яките ритници, което лесно би надбягало един скрийуийец, хукнал пеш.“ Е, разбира се, на нашия език звучи малко като че ли ти се карам.

Бяха стигнали до един ъгъл. Капитанката надникна зад него и веднага се шмугна обратно.

— Пред вратата на каютата ми има стража — рече тя. — Въоръжена е.

— Не можеш ли да поговориш с нея?

— Тя действа по заповед. Боя се, че ще ми се позволи да кажа само „Ааааа!“ — рече Капитанката. — Но ти си свободен да опиташ. А и нямаме друг избор.

О, да… само ти умираш по сто пъти — рече си Джони и пристъпи в коридора.

Стражата се обърна да го погледне и леко повдигна безформеното нещо, на което въпреки всичко сякаш съвсем ясно беше изписано „пушка“. Ала го гледаше съвсем стъписано.

Тя досега никога не е виждала човек! — помисли си той.

Разпери широко ръце — надяваше се, по най-невинен начин — и се усмихна.

Което само идва да покаже, че никога не бива да приемаме, че нещо се разбира от само себе си, защото, както по-късно му обясни Капитанката, когато скрийуийката се готви да влезе в бой, тя прави две неща: разтваря широко предния си чифт ръце (за да сграбчва и мачка) и оголва зъби (готова да хапе).

Стражата вдигна пушката.

После от другата страна на вратата се разнесе гръмовно хлопане.

Стражата допусна една много просто грешка. Трябваше да не обръща внимание на думкането — колкото и гръмовно и отчаяно да беше то — и да се съсредоточи върху Джони. Но тя се опита хем да го държи на прицел, хем да натисне един панел до вратата. В края на краищата, там вътре беше само Капитанката, нали? А пък Капитанката си беше Капитанка, макар и под арест. Можеше да ги следи и двамата…

Вратата се пооткрехна. Един крак се подаде навън, метна се нагоре и тресна стражата точно под муцуната. Зъбите й изтракаха. Кръстоса поглед.

— Хаййй! — викна някой.

Стражата залитна назад. През вратата изхвърча Кърсти и започна да сипе отсечени удари по ръцете на скрийуийката. Тя изтърва пушката. Кърсти я грабна с един замах. Стражата отвори уста да я ухапе, разпери ръце, за да я сграбчи и намачка, и след това кръстоса поглед, защото изведнъж се намери със завряно дуло между зъбите си.

— Не… гълтай — нареди й Кърсти с троснат глас.

Надвисна внезапна, много тежка тишина. Стражата нито мърдаше, нито шаваше.

— Това е една приятелка — рече Джони.

— О, да — кимна Капитанката. — Сигърни, нали! Една от вашите воини. А на мене приятелка ли ми е?

— В момента да — отговори Сигърни, без да помръдне глава.

Около челото си беше вързала един шнур, който беше измъкнала от хамака на Капитанката. Диво пламъче проблясваше в очите й. На Джони изведнъж му стана много мъчно за стражата.

— Знаеш ли… много се радвам, че е и моя приятелка — рече Капитанката.

— Ии ии огг ии? — попита стражата. Ръцете й трепереха. Скрийуийците не се потят, но тази май би се изпотила на драго сърце.

— По-добре ще е да я вържем и да я затворим в каютата — предложи Джони.

— Ийс! — обади се стражата.

— Мога просто да стрелям — мечтателно каза Сигърни.

— Не! — извикаха в един глас Джони и Капитанката.

— Ийп! — додаде стражата.

— Добре де, добре — отпусна се Сигърни.

Стражата се оклюма.

— Извинявай, че се забавих — рече Сигърни. — Малко трудно заспах.

Капитанката каза нещо на скрийуийски, обърната към стражата. Онази кимна по странно човешки начин и послушно затропка към каютата. Вътре тя също толкова послушно клекна и се остави да й вържат ръцета и краката с още няколко шнура от койката.

— Предполагам, че имаш и черен пояс по карате — рече Джони.

— Само червен — отговори Сигърни. — Обаче се занимавам с карате съвсем отскоро — побърза да поясни тя. — Хе! Ти само този възел ли знаеш?

— Ходих веднъж на карате с Бигмак — той се опита да пренебрегне последното й подмятане.

— И какво стана?

— Заплетох си крака в крачола.

— И ти си Избраният?! Хе! Можеха да изберат мене…

— Опитали са се. Обаче аз съм бил онзи, който ги е изслушал — тихо рече Джони.

Сигърни вдигна пушката и я гушна.

— Е, ето ме тук — каза тя. — И смятам да им разкажа играта.

— Коя игра? — откликна уморено той. Всъщност, мразеше този лаф. И той беше игра. Опитваше се да те подлъже да повярваш, че истински куршуми не пронизват истински хора…

Сигърни подсмръкна презрително.

— Смотаняк.

Върнаха се в коридора.

— Между другото… — обади се Джони, — какво ми стана?

— Просто припадна. Както си стоеше, и се просна на пода. До нас живее една лекарка. Майка ми я доведе. Рядък проблясък на мисъл от нейна страна. Та докторката каза, че ти просто си бил много изтощен и по вида ти си личало, че не се храниш, както трябва.

— Вярно е — обади се Капитанката. — Не ти ли го казах и аз? Твърде много захар и въглехидрати, недостатъчно пресни витамини. И повечко трябва да излизаш навън.

— Ахъ, да — съгласи се Джони.

Този коридор беше малко по-различен. Преди се виждаше само сив метал и би могло да ти е интересно само ако наистина си падаш по нитове и болтове. Този обаче беше по-мрачен и по-лъкатушещ; стените блещукаха и по тях пълзеше заплаха. Или поне нещо пълзеше.

И Капитанката изглеждаше по-различна. Не че се беше променила с нещо, но зъбите и ноктите й някак си много повече се набиваха на очи. Само преди няколко минути тя беше интелигентна личност, която по случайност е осмокрак крокодил; а сега беше осмокрак крокодил, който по случайност е и интелигентен.

Когато двама души споделяха един и същи сън, игровото пространство се променяше.

— Чакай малко, там има… — започна той.

— Трай — сряза го Сигърни.

— Но ти…

…го сънуваш погрешно — довърши Джони наум.

Ама това наистина е откачена работа — рече си той. Там, у дома, Кърсти се подвизаваше като мис Акъл. А тука: „Глей си кефа! Трай!“

Капитанката щъпукаше припряно по коридора. Сега отнякъде се просмукваше пара и подът беше мъглив и влажен.

Вътре в корабите на скрийуийците нямаше кой знае какво за гледане. Можеха да седнат и да измислят по-подробно вътрешността, преди да я сънуват, мина му през ума. Можеше да сложат повече каюти и разни големи екрани и всякакви такива интересни работи; сега като че ли тук имаше само виещи се коридори, неприятни като пещери.

Обаче доста големички пещери. И ставаха все по-широки. Тайнствени отклонения водеха във всевъзможни посоки.

Сигърни се промъкваше напред, прилепила гръб о стената, и се извръщаше бързо всеки път, когато изминеха поредния пасаж. Замръзна на място.

— Идва още един! — прошепна тя. — Бута нещо! Назад!

Сръга ги с лакти да се притиснат до стената. Джони чуваше: „кръц-кръц“ — стържеха нокти по пода, „трака-трак“ — трополеше нещо.

— Щом се приближи, мой е. И като му скоча…

Джони надникна иззад ъгъла.

— Кърсти?

Нула внимание.

— Сигърни? — пробва той.

— Да?

— Скачай — щом искаш… Но недей да натискаш спусъка, става ли?

— Ама то е пришълец!

— Е, хубаво, нека си е пришълец. Не е задължително да ги изпозастреляш всичките.

Тракането се приближи. Чуваше се и слабо поскърцване.

Сигърни стисна развълнувано пушката и изскочи.

— Стой! Ти си… о… ъ-ъ-ъ…

Беше едно много дребничко скрийуийче. Повечето от люспите му бяха сиви. Корубата му се беше почти изтъркала. Опашката му се влачеше отзад. Когато отвори уста, вътре имаше само три зъба, които се гушеха един в друг нейде в дъното.

То примигна като бухал над количката, която тикаше. На всичкото отгоре Кърсти се беше прицелила доста над главата му.

Последва неловка пауза.

— Горе-долу по това време — обади се отзад Капитанката — екипажът има навика да похапва.

Джони се наведе напред, кимна на дребничкото, старо извънземно и вдигна капака на количката. Вътре имаше няколко купи с нещо зелено, в което бълбукаха мехурчета. Той внимателно отпусна капака.

— Ти май без малко да застреляш лелката, дето разнася чая — обърна се той към Кърсти.

— Ама аз откъде да знам?! — опъна се тя. — Можеше да е кой ли не! Това е извънземен кораб! Какво правят тука… лелки, дето разнасят чай?

Капитанката каза нещо на скрийуийски на старото извънземно и то бавно се затътри надолу по коридора. Едното колело на количката пак си скърцаше.

Кърсти беше бясна.

— Кви са тия работи?! — просъска тя.

— Хайде — подкани я Джони. — Давай да ходим в командната зала и да приключваме.

— Откъде да знам, че е лелка?! Това ти си го сънувал!

— Добре де, така е.

— Тя няма право да се мотае тук!

— Предполагам, че дори и на извънземните следобед им се пийва чайче…

— Аз не това исках да кажа! Те са извънземни! Пришълци! Което означава: лиги и ноктести лапи! А не… да пращат някого да им носи кафе и понички с мармалад!

— Е, каквото е, това е! — сви рамене Джони.

Тя се обърна към него.

— Защо ти просто приемаш всичко?! Защо поне веднъж не се опиташ да го промениш?

— Ами защото всичко вече си е достатъчно зле — отговори Джони.

Тя скочи напред и надникна иззад ъгъла. Пред една кръгла врата бяха застанали две скрийуийки. Въоръжени, наистина.

— Сега доволен ли си? — озъби му се тя. — Никакви датски маслени бисквитки, никакви такива работи! А сега може ли най-накрая да стрелям по нещо?

— Не! Колко пъти трябва да ти казвам! Дай им шанс да се предадат!

— Ох, само ми усложняваш живота!

Тя вдигна дулото и пристъпи напред.

Също и Капитанката. Тя изсъска нещо на скрийуийски. Стражите отместиха поглед от нея към Кърсти, която беше присвила очи над дулото. Едната изсъска нещо.

— Тя казва, че Главният артилерийски офицер им бил наредил да застрелят всеки, който се приближи до вратата — рече Капитанката.

— Ако мръднат, ще стрелям! — отговори Кърсти. — Сериозно говоря!

Капитанката пак каза нещо на скрийуийски. Стражите се вторачиха в Джони. После отпуснаха оръжия.

В него се надигна подозрение.

— Какво им каза? — попита той.

— Казах им кои сте — отвърна Капитанката.

— Казала си им, че съм Избраният?

Едната от стражите се мъчеше да коленичи. Много странно е да наблюдаваш как същество с четири задни крака се мъчи да направи нещо подобно.

Кърсти ококори очи.

— По-добре е, отколкото да стрелят по тебе — обади се Капитанката. — По мене са стреляли доста. Знам какво приказвам.

— Кажи й да стане — нареди Джони. — Ами сега? Кой е вътре?

— Повечето от офицерите — отговори Капитанката. — Стражата ми съобщи, че вътре… спорели. И стреляли.

— Е, така по? бива! — възкликна Кърсти.

Погледнаха вратата.

— Добре — рече Джони. — Хайде…

Капитанката махна на стражата да се дръпне и докосна една пластинка до вратата.