Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Endymion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 60гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон(2012)
Източник
sfbg.us

Издание:

Ендимион. Американска, I издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

Формат: 20 см.

Страници: 384

Цена: 420.00 лв.

История

  1. —Корекция
  2. —Оправяне на кавички (Мандор)
  3. —Добавяне
  4. —Корекция

58

От другата страна беше ден. Висяхме над потока и бавно се движехме напред. Инфотермът ни бе показал как да използваме контролерите, докато той управляваше останалите системи на кораба и не ни позволяваше да допускаме глупави грешки. С Енея се спогледахме и вдигнахме совалката над върховете на дърветата. Освен ако дяволската жена не можеше да минава през телепортали, бяхме спасени.

Чувствах се странно да минаваме през последния телепортатор без сала, но той така или иначе нямаше да ни е от полза тук. Река Тетида се беше превърнала в малко поточе между дълбоки гористи брегове — водата не можеше да е по-дълбока от педя. Дърветата бяха странни, но в същото време познати, листата бяха яркожълти и блестящо червени и бреговете на потока бяха застлани с цели килими от тях.

Небето бе приятно синьо — не толкова тъмносиньо, колкото на Хиперион, но по-тъмно от повечето земеподобни планети, които бяхме видели по време на пътуването си. Слънцето беше голямо и ярко, но не прекалено силно. Лъчите му минаваха през противовятърния щит и падаха в скутовете ни.

— Как ли е там навън — казах аз.

Инфотермът… корабът… каквото и да бе той сега, сигурно си помисли, че говоря на него. Централният монитор премигна и по него започнаха да текат данни.

Атмосфера: 0.77 N2

0.21 O2

0.009 Ar

0.0003 CO2

променлива H2O (–0.01)

Повърхностно налягане: 0.986 бара

Магнитно поле: 0.318 гауса.

Маса: 5.976 х 1024 кг

Скорост за излизане от орбита: 11.2 км/сек

Повърхностна гравитация: 980 км/сек

Ъгъл на наклон на магнитна ос: 11.5 градуса

Двуполюсен момент: 7.9 х 1025 гаус/см3

— Странно — рече корабът. — Невероятно съвпадение.

— Какво? — попитах аз, макар вече да знаех.

— Данните за тази планета почти съвършено съвпадат с база данните ми за Старата Земя — отвърна корабът. — Много необичайно е който и да е свят да прилича толкова на…

— Млъкни! — изкрещя Енея и посочи навън през противовятърния щит. — Приземи се! Моля те, веднага.

Щях да се разбия в дърветата, ако корабът не бе поел управлението. Приземихме се без сътресение. Енея набираше комбинацията на херметичната камера, докато аз все още гледах през противовятърния щит към плоския покрив на къщата зад дърветата.

Тя изтърча по стълбата преди да успея да говоря с нея. Спрях, за да погледна автохирурга, с удоволствие забелязах, че няколко от лампичките вече светят в зелено, и казах на кораба:

— Наблюдавай го. Дръж всичко готово за бързо отлитане.

— Ще бъде изпълнено, господин Ендимион.

 

 

Приближихме се към къщата, като вървяхме срещу течението на потока. Трудно ми е да я опиша, но ще опитам.

Самата къща беше построена над водопадче, което се спускаше от три-четири метра в малък вир. По повърхността на водата плаваха жълти листа. Най-характерните особености на къщата бяха тънкият покрив и правоъгълните тераси, които като че ли висяха над потока и водопада, сякаш противно на гравитацията. Изглежда, къщата бе построена от камък и стъкло, бетон и малко стомана. Отляво на плочите на терасата се издигаше триетажна каменна стена със стъклен прозорец, който обхващаше почти цялата й височина. Металната му рамка беше боядисана в нежнооранжев цвят.

— Свободно носещи греди — рече Енея.

— Какво?

— Така архитектът нарича онези надвиснали тераси — поясни тя. — Свободно носещи греди. Те са продължение на варовиковите первази, които са били тук милиони години.

Спрях и я погледнах. Спускателният кораб се бе скрил зад дърветата.

— Това е твоята къща — казах аз. — Онази, която си сънувала преди да се родиш.

— Да. — Устните й леко трепереха. — Сега дори знам името й, Рол. „Водопадът“.

Кимнах и подуших въздуха. Миришеше на гниещи листа, живи растения, богата почва, вода и още някакъв особен аромат. Беше много различен от въздуха на Хиперион, но някак си миришеше на дом.

— Старата Земя — прошепнах аз. — Възможно ли е?

— Просто… Земята — рече Енея и докосна ръката ми. — Да влезем.

Пресякохме потока по малък мост над къщата, приближихме се по хрущящата под краката ни чакълена алея и влязохме през терасата и тесния коридор. Беше все едно да си влезеш вкъщи.

Спряхме в голямата дневна и извикахме, но никой не се обади.

В огнището пращеше буен огън, въпреки топлия и слънчев есенен ден. Отново извиках, но ми отговори само тежката тишина.

— Значи сме на Земята — казах аз и се огледах. — Но къде са всички? Къде е твоят архитект?

Момичето поклати глава.

— Не знам. Скоро би трябвало да разберем.

— Колко време ще останем тук, детенце? — Мислех си, че ще се запасим с храна, оръжие и друга екипировка, ще изчакаме А. Бетик да се възстанови и пак ще поемем на път.

— Няколко години — отвърна Енея. — Не повече от шест-седем, струва ми се.

— Години?

— Трябва да уча при този човек, Рол. Трябва да науча нещо.

— За архитектурата ли?

— Да, и за самата себе си.

— А какво ще правя аз, докато ти… учиш за себе си?

Вместо да се пошегува, Енея сериозно кимна.

— Зная. Не изглежда справедливо. Но и ти ще трябва да свършиш някои неща, докато аз… раста.

Чаках.

— Земята трябва да се проучи — продължи тя. — Майка ми и баща ми са идвали тук. Именно мама е предположила, че… лъвовете, тигрите и мечките — силите, които са откраднали Земята преди Техноцентърът да успее да я унищожи… мама е предположила, че те провеждат тук експерименти.

— Експерименти ли? — попитах аз. — Какви експерименти?

— Експерименти върху гения, най-вече — каза Енея. — Макар че навярно по-точно ще е да се каже експерименти върху човечността.

— Обясни ми.

Енея махна с ръка към къщата около нас.

— Тази сграда е била завършена през 1937 година.

— След Христа ли? — попитах аз.

— Да. Сигурна съм, че е била унищожена по време на северноамериканските класови бунтове през двайсет и първия век, ако не и по-рано. Който и да е пренесъл Земята тук, той някак си я е възстановил. Точно както е възстановил Рим от деветнайсети век за баща ми.

— Рим ли? — Усетих се, че повтарям всичко, което казва детето.

— Рим, където Джон Кийтс е прекарал последните си дни — каза Енея. — Но това е друга история.

— Да — съгласих се аз. — Знам я от „Песните“ на чичо ти Мартин. Тогава също не я разбрах.

Енея направи онзи жест с ръце, с който вече бях свикнал.

— И аз не я разбирам, Рол. Но който и да е пренесъл Земята тук, връща назад хората, както и стари градове и сгради. Те създават… динамика.

— Чрез възкресяване ли? — подозрително попитах аз.

— Не… по-скоро… е, баща ми беше киборг. Личността му живееше в ИИ матрица, а тялото му бе човешко.

— Но ти не си киборг.

Енея поклати глава.

— Знаеш, че не съм. Но ти… ти ще трябва да вършиш други неща, докато аз… ходя на училище.

— Като например?

— Освен да проучиш цялата Земя и да разбереш точно какво се готвят да правят тук тези… същества… ще трябва да заминеш преди мен и да докараш нашия кораб.

— Нашия кораб ли? Искаш да кажеш да пътувам с телепортатор, докато стигна до кораба на Консула?

— Да.

— И да го докарам тук?

Тя поклати глава.

— Това би отнело няколко века. Ще се уговорим да се срещнем някъде в бившата Мрежа.

Потърках бузата си и усетих драскащата си брада.

— Нещо друго? Някоя друга малка десетгодишна одисея, та да се намирам на работа?

— Само пътуването до Периферията, за да се срещнеш с прокудените — отвърна тя. — Но аз ще дойда с теб.

— Добре — казах аз. — Надявам се, че това са всички приключения, които ни очакват. Не съм толкова млад, колкото едно време, нали разбираш.

Опитвах се да се шегувам, но очите на Енея бяха дълбоки и сериозни. Тя хвана ръката ми и каза:

— Не разбираш ли, Рол. Това е само началото.

Инфотермът изцвъртя.

— Какво има? — попитах аз, загрижен за А. Бетик.

— Току-що получих координатите по общия канал — разнесе се гласът на инфотерма/кораб. Звучеше озадачено.

— Някакъв глас или видеопредаване? — попитах аз.

— Не, просто пътни координати и оптимална височина. План за полет.

— Докъде?

— Точка на този континент около три хиляди километра на югозапад от сегашната ни позиция — отвърна корабът.

Погледнах Енея. Тя поклати глава.

— Нямаш ли някакво предчувствие?

— Имам — отвърна тя. — Но само предчувствие. Хайде да се оставим да бъдем изненадани.

Малката й ръка все още беше в моята. Не я пуснах, докато се връщахме през жълтите листа и утринните лъчи към очакващия ни кораб.