Дан Симънс
Ендимион (57)

57

Трябваха ни цели два часа, за да изминем този километър и половина. Магмените хълмове бяха много тежки за преход, а и А. Бетик тежеше. Беше много тъмно — облаци бяха скрили звездите — и ми се струва, че нямаше изобщо да успеем да стигнем, ако Енея не бе намерила лазерното фенерче в тревата, когато се приготвяхме да тръгнем.

— Как се е оказало там, по дяволите? — попитах аз. Последното, което си спомнях, беше, че се готвех да задействам малкия лазер срещу очите на онази дяволска жена. „Е — помислих си, — да върви по дяволите.“ Изглежда, бе ден за мистерии. Когато тръгвахме, зад нас остана една последна мистерия — неподвижната фигура на Шрайка, все още замръзнал на мястото, където се беше появил. Не се опита да ни последва.

Намерихме спускателния кораб точно там, където ни казаха. Енея започна да се качва по металната стълба, но аз я хванах за изпокъсаните панталони и я накарах да слезе долу.

— Не искам да идваш на кораба, детенце — казах аз. — Имаме само тяхната дума, че не могат да го задействат дистанционно. Ако се качиш и те го вдигнат, ще те хванат.

Тя се облегна на стълбата. Никога не я бях виждал толкова изтощена.

— Вярвам им — рече тя. — Те казаха…

— Да, но те не могат да те заловят, ако не влезеш вътре. Остани тук, докато пренеса А. Бетик горе и видя дали има автохирург.

Докато се качвах по стълбата, стомахът ми се сви от неочаквана мисъл. Ами ако металната врата над мен се окажеше заключена и ключовете бяха в джоба на дяволската жена?

До вратата имаше осветен дисков плот.

— Шест-девет-девет-две — каза гласът на капрал Кий от инфотерма.

Набрах кода и външният херметичен шлюз се отвори. Внесох А. Бетик и автохирургът се захвана за работа. Данните на мониторите не бяха обещаващи, но надежда имаше. Известно време наблюдавах екрана, после се върнах до отворената херметична камера.

— Можеш да застанеш на стълбата, детенце. Ако корабът се опита да излети, скачай.

Енея се качи на стълбата и изключи лазерното фенерче. Останахме на светлината на автохирурга и на лампите на пулта.

— И после? — попита Енея. — Скачам долу и корабът отнася теб и А. Бетик. Какво ще правя тогава аз?

— Ще тръгнеш към следващия телепортал — отвърнах.

Инфотермът се обади:

— Не ви обвинявам, че ни подозирате. — Говореше с гласа на отец-капитан де Соя.

Седнах на откритата площадка, заслушах се в шумоленето на вятъра сред отчупените клони, с които беше покрита голямата колкото самолет совалка, и казах:

— Защо е тази промяна в отношението и програмата ви, отец-капитане? Дошли сте да хванете Енея. Защо променихте решението си? — Спомних си преследването в системата на Парвати и неговата заповед да стрелят по нас на Ренесанс Вектор.

Вместо да отговори, де Соя каза:

— Хокинговото ви килимче е при мен, Рол Ендимион.

— Нима? — уморено попитах аз. Опитах се да си спомня къде го бях видял за последно. Когато отлиташе към платформата на Mare Infinitum. — Вселената е малка — казах аз, сякаш това нямаше никакво значение. Вътрешно бих дал всичко, та килимчето да е при мен. Енея се държеше за стълбата и слушаше. От време на време и двамата поглеждахме вътре, за да се уверим, че автохирургът не се е отказал.

— Така е — каза гласът на отец-капитан де Соя. — Знаете ли, започнах малко да разбирам какво мислите, приятели. Навярно някой ден вие ще разберете какво мисля аз.

— Навярно — отвърнах аз. Тогава не знаех, но един ден това щеше да е самата истина.

Гласът му стана делови, почти рязък.

— Ние смятаме, че капрал Немес е блокирала автопилота с някаква приоритетна програма, но няма да се опитаме да ви убеждаваме в това. Чувствайте се свободни да използвате совалката, за да продължите пътуването си без страх, че ще се опитаме да заловим Енея.

— Как да направим това? — попитах аз. Изгарянията започваха да ме болят. След минута щях да събера сили, за да прегледам шкафчетата над автохирурга и да видя дали на кораба няма медицински пакет. Бях сигурен, че има.

— Ние ще напуснем системата — рече отец-капитан де Соя.

— Как можем да сме сигурни в това?

Инфотермът се засмя.

— Излизането на който и да е кораб с ядрен двигател от гравитационния кладенец на планетата е съвсем очевидно — отвърна де Соя. — Нашият телескоп показва, че в момента над вас има само разкъсани облаци. Ще ни видите.

— Ще ви видим, че излизате от ниска орбита — настоявах аз. — Как можем да разберем, че се прехвърляте извън системата?

Енея дръпна китката ми надолу и заговори в инфотерма:

— Отче? Къде отивате?

— Връщаме се на Пацем — отвърна де Соя. — Имаме един от трите най-бързи кораба във вселената и заедно с моя приятел капрал мислено сме си представяли, че ще се насочим към… другаде, но когато опира до това, и двамата сме войници. От мирската армия и от армията на Христа. Ще се върнем на Пацем и ще отговорим на въпросите… ще се изправим пред онова, пред което трябва да се изправим.

Светата инквизиция беше хвърлила студената си сянка дори на Хиперион. Потръпнах — не само от студения вятър, който духаше откъм пепелявата купчина на Световното дърво.

— Освен това — продължи де Соя, — тук имаме още един другар, който не беше възкресен успешно. Трябва да се върнем на Пацем за лекарска помощ.

Погледнах към бръмчащия автохирург и за първи път през този безкраен ден повярвах, че свещеникът над нас не ни е враг.

Над пращенето на инфотерма отново се разнесе смях.

— Ако имаме късмет, ще ни екзекутират и после ще ни отлъчат. Ако нямаме, ще обърнат реда на наказанията.

Видях, че Енея не се усмихва.

— Отец-капитан де Соя… капрал Кий… слезте тук и елате с нас. Пратете кораба обратно с приятеля ви и минете заедно с нас през следващия портал.

Мълчанието се проточи дълго и аз почти се уплаших, че връзката е прекъснала. После се разнесе тихият глас на де Соя.

— Изкушаваш ме, моя малка приятелко. И двамата ни изкушаваш. Някой ден бих искал да пътувам с телепортатор и дори нещо повече, би ми било приятно да се запозная с теб. Но ние сме верни слуги на Църквата, мила моя, и ясно разбираме дълга си. Надявам се, че това… отклонение… което бе капрал Немес, е било грешка. Трябва да се върнем, каквото и да стане.

Изведнъж избухна експлозия от светлина. Надвесих се от херметичната камера и двамата погледнахме към синьо-бялата ядрена опашка между разкъсаните облаци.

— Освен това — разнесе се гласът на де Соя, — наистина е невъзможно да слезем при вас без спускателен кораб. Немес е надупчила бойните костюми, така че не съществува дори тази отчаяна възможност.

С Енея седяхме на ръба на отворената херметична камера и гледахме как ядрената опашка става все по-дълга и по-ярка. Като че ли бе изтекъл цял живот, откакто бяхме пътували в собствения си кораб. Изведнъж, като удар в стомаха, ме порази неочаквана мисъл и аз вдигнах инфотерма.

— Отец-капитан, тази… Немес… наистина ли е… мъртва? Искам да кажа, че я видяхме да потъва в стопена лава… но възможно ли е да се освободи още сега?

— Нямаме представа — надвика теснолъчевото съскане отец-капитан де Соя. — Препоръчвам ви да се махнете оттам колкото е възможно по-скоро. Спускателният кораб е нашият прощален дар за вас. Дано ви донесе щастие.

— Енея — разнесе се гласът на отец-капитана след миг.

— Да, отче.

— След секунда ще изключим тесния лъч… така или иначе излизаме извън обсега на видимост… но трябва да ти кажа нещо.

— Какво, отче?

— Дете мое, ако ми заповядат отново да те намеря… не да ти навредя, а да те намеря… е, аз съм покорен слуга на Църквата и офицер от мирския флот…

— Разбирам, отче — рече Енея. Очите й все още бяха насочени към небето, където ядрената опашка избледняваше към източния хоризонт. — Сбогом, отче. Сбогом, капрал Кий. Благодаря ви.

— Сбогом, дъще — каза отец-капитан де Соя. — Бог да те благослови. — И двамата чухме шума от благославящата ни ръка. После тесният лъч се изключи и остана само тишина.

— Хайде да влезем — казах аз. — Тръгваме. Веднага.

— Да — каза Енея. — Към следващия телепортатор.