Дан Симънс
Ендимион (52)

52

Признавам, че когато стигнахме крайбрежната улица точно преди разсъмване през онзи последен, съдбовен ден, очаквах Шрайка да е изчезнал. Не беше изчезнал.

Всички се заковахме на място при вида на триметровата скулптура от хром и остриета върху малкия ни сал. Нещото стоеше точно така, както го бях видял предишната вечер. Тогава предпазливо бях отстъпил назад, вдигнал пушката си в ръка, а сега отново я вдигнах и предпазливо пристъпих напред.

— Спокойно — каза Енея и ме хвана за ръката.

— Какво иска от нас, по дяволите? — попитах аз, вдигнах предпазителя на пушката и вкарах плазмения заряд в затвора.

— Не знам — отвърна Енея. — Но пушката ти няма да му стори нищо.

Облизах устните си и погледнах детето. Искаше ми се да му кажа, че плазмената мълния би унищожила всичко, стига да не е покрито с двайсетсантиметрова бойна броня от епохата на Мрежата. Енея изглеждаше бледа и измъчена. Под очите й имаше тъмни кръгове. Не казах нищо.

— Е — малко по-късно продължих аз, като леко отпуснах пушката, — не можем да се качим на сала, докато това нещо е там.

— Трябва — каза тя. И тръгна към бетонния кей.

Погледнах А. Бетик, който не изглеждаше по-щастлив от положението, отколкото бях аз, после и двамата се затичахме, за да догоним момичето.

Отблизо Шрайка бе още по-ужасен, отколкото от разстояние. По-рано използвах думата „скулптура“ и в това създание наистина имаше нещо изваяно — ако човек може да си представи скулптура, направена от хромирани шипове, бръсначи, тръни и гладка метална черупка. Беше голямо — над метър по-високо от мен, а аз не съм нисък. Действителната фигура на нещото бе сложна — яки крака със стави, покрити с трънени ленти; плоско стъпало с извити остриета там, където би трябвало да са пръстите на краката му, с дълго, подобно на лъжица острие на петата, което можеше да се използва като съвършен прибор за изкормяне; сложна горна черупка с гладка хромирана повърхност, по която бяха пръснати ленти с бръсначи; ръце, които бяха прекалено дълги, с прекалено много стави и прекалено много — под по-дългия горен чифт имаше и още един; и четири огромни, обсипани с шипове длани, които отпуснато висяха край тялото му.

Черепът му бе предимно гладък и странно издължен, с уста като пещ на парен локомотив, пълна с ред след ред метални зъби. На челото на създанието имаше изкривен шип и още един високо върху бронираното му теме. Очите му бяха огромни, хлътнали и мътночервени.

— Искаш да се качим на сала с това… нещо? — прошепнах аз на Енея. Докато приближавахме, Шрайка не беше обърнал главата си, за да ни погледне, и очите му изглеждаха мъртви като стъклени рефлектори, но желанието ми да отстъпя, да се обърна и да избягам беше почти неопреодолимо.

— Трябва да се качим на сала — прошепна в отговор момичето. — Трябва да тръгнем оттук днес. Днес е последният ден.

И бързо слезе по желязната стълба от кея и се качи на очукания сал. Побързах да я настигна, като с едната си ръка стисках пушката, прицелена в хромирания кошмар, а с другата се държах за старата стълба. А. Бетик ни последва, без да каже нито дума.

Оставихме раниците си и застанахме нерешително, наблюдавайки гърба на Шрайка и очаквайки някакво движение — три мишлета, пропълзели върху килимчето на спяща котка.

Шрайка не се обърна. Гърбът му не действаше по-успокоително от предната част на тялото му, освен че мътночервените му очи вече не ни наблюдаваха.

Енея въздъхна, излезе пред нещото и вдигна малката си ръка, но без да докосва осеяното с шипове и бръсначи рамо. После каза:

— Всичко е наред. Можем да тръгваме.

— Как може всичко да е наред? — яростно й прошепнах аз. Не знам защо шепнех… но поради някаква причина беше почти невъзможно да говоря нормално.

— Ако искаше да ни убие днес, вече щяхме да сме мъртви — безстрастно отвърна момичето и вдигна един от прътовете. — Отвържи сала, моля — каза Енея на А. Бетик. — Трябва да тръгваме.

Андроидът не трепна, когато мина в обсега на чудовищната ръка на Шрайка, за да отвърже и навие въжето. Аз отвързах второто с една ръка — с другата държах пушката.

Салът се понесе потънал по-дълбоко във водата под масата на създанието отпред: вълничките почти обливаха палубата.

— Къде отиваме? — попитах Енея.

— Не знам — каза тя. — Но днес е последният ден. И ако… ако не оцелея… а ти успееш… моля те, върни се и разкажи на чичо Мартин за онова, което ти съобщих. За лъвовете, тигрите и мечките… и за онова, което се готви да направи Техноцентърът.

Стиснах слабичкото й рамо.

— Не говори така. Всички ще оцелеем. Ти ще разкажеш на Мартин, когато го видиш.

 

 

Надолу по течението земята ставаше все по-плодородна, навсякъде имаше овощни градини и бостани, всичко бе грижливо поддържано — истински рай. Нямаше само хора.

— Къде ли са хората? — зачудихме се на глас.

— Питай Мира — рече Енея.

— Какво? — не разбрах аз. — Тези светове… Хеброн, Ком-Рияд… са били под контрола на прокудените, когато е изчезнало населението.

— Според твърдението на Мира — каза Енея.

Замислих се над думите й.

— Какво е общото между двата свята, Рол? — попита тя.

Не ми трябваше време, за да отговоря на този въпрос.

— И двата са били нехристиянски — отвърнах. — Отказали са да приемат кръста. Евреи и мюсюлмани.

Енея не каза нищо.

— Това е ужасна мисъл — продължих аз. Стомахът ме заболя. — Църквата може да е била подведена… Мирът може да е арогантен с властта си… но… — Изтрих потта от очите си. — Боже мой… Геноцид?

Енея се обърна и ме погледна. Точно до нея покритите с шипове крака на Шрайка проблесваха на светлината.

— Не знаем това — съвсем тихо каза тя. — Но в Църквата и в Мира има елементи, които биха го сторили, Рол. Спомни си, Ватиканът почти изцяло зависи от Техноцентъра, за да поддържа контрола над възкресението — а чрез него и контрола над всички хора на всички светове.

Поклатих глава.

— Но… геноцид? Не мога да повярвам. — Тази концепция принадлежеше на легендите за Хорас Гленън-Хайт и Адолф Хитлер, а не на хората и институциите, които бях виждал през живота си.

— Става нещо ужасно — продължи Енея. — Сигурно затова се движим по този маршрут… през Хеброн и Ком-Рияд.

— Вече спомена това — казах аз. — Определен маршрут. Но определен не от Техноцентъра. Тогава от кого? — Погледнах гърба на Шрайка. Обливах се в пот от дневната жега. Извисяващата се фигура бе цялата в хладни остриета и тръни.

— Не знам — отвърна Енея, обърна се напред и после каза:

— Ето го телепортатора.