Дан Симънс
Ендимион (49)

49

Отец-капитан де Соя се събужда в яслата на „Рафаил“. След първите няколко мига на неизбежно объркване той се измъква от нея и гол отива до командния пулт.

Всичко е както би трябвало да е: в орбита около Сол Дракони Септем — светът е ослепително бяла сфера, скоростта се понижава максимално, другите три ясли приближават до събуждане ценния си човешки товар, вътрешното поле е настроено на нулева гравитация, докато всички не възстановят силата си, вътрешната температура и атмосфера са оптимални за възстановяването, корабът е в съответната геосинхронна орбита. Отец-капитанът дава първата си заповед в този нов живот — нарежда корабът да приготви кафе за всички в каюткомпанията. Обикновено първата му мисъл след възкресение е за чашата му с кафе, поставена в дупката на чертожната маса, която се пълни с горещото черно питие.

И изведнъж де Соя забелязва, че корабният компютър мига със светлината за приоритетно съобщение. Никакво съобщение не е пристигало, докато е бил в съзнание в системата на Пацем, и изглежда малко вероятно някой да ги е открил тук в толкова отдалечена бивша колониална система. В системата на Сол Дракони няма мирско присъствие — най-много прехвърлящите се фотонни кораби да използват трите газови гиганта за презареждане на водородните си резервоари — и краткото запитване на корабния компютър потвърждава, че през трите дни на спиране и влизане в орбита никакъв друг кораб не се е свързвал с тях. Същият въпрос изяснява факта, че на планетата под тях няма църковна мисия, а връзката с последния мисионер е била загубена преди повече от петдесет стандартни години.

Де Соя включва съобщението. Според кодовете на екрана то е пристигнало само стотни от секундата преди „Рафаил“ да премине към квантови скорости в космоса на Пацем. Съобщението включва само текст и е кратко: НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО ОТМЕНЯ МИСИЯТА ДО СОЛ ДРАКОНИ СЕПТЕМ. НОВ РАЙОН НА ТЪРСЕНЕ: БОЖИЯ ГОРИЧКА. ОТПРАВЕТЕ СЕ НАТАМ НЕЗАБАВНО. КРАЙ.

Де Соя въздъхва. Това пътуване, тези смърти и възкресявания са били за нищо. За миг отец-капитанът не се помръдва, а седи гол на командната кушетка и съзерцава блестящия бял лимб на ледената планета, която изпълва кръглия прозорец. После отново въздъхва и се насочва към душа, спирайки в каюткомпанията да изпие първата си глътка кафе. Автоматично се пресяга към чашата, докато набира команди на пулта в банята — иглен душ, толкова горещ, колкото може да издържи. Отбелязва си да намери отнякъде халати. Това вече не е само мъжка съблекалня.

Изведнъж де Соя замръзва. Ръката му не напипва чашата за кафе. Някой я е преместил.

 

 

Новият член на екипажа капрал Радамант Немес последна напуска яслата си. И тримата мъже извръщат очи, докато тя излиза от яслата и изтичва до душа/каюткомпания, но в тясната командна кабина на „Рафаил“ има достатъчно отразяващи повърхности, за да могат всички да зърнат здравото тяло на дребната жена, бледата й кожа и синкавия кръстоид между малките й гърди.

Капрал Немес се присъединява към тях във взимането на причастието и изглежда объркана и уязвима, докато пият кафе и позволяват на вътрешните полета да се повишат до едно-шест g.

— Това първото ви възкресение ли е? — любезно пита де Соя.

Капралът кимва. Косата й е много черна и късо подстригана и по бледото й чело висят кичури.

— Иска ми се да кажа, че ще свикнете — продължава отец-капитанът, — но истината е, че всяко събуждане е като първото… трудно и ободряващо.

Немес отпива от кафето си. Изглежда неуверена. Тъмночервено-черната й униформа прави кожата й да изглежда още по-бледа.

— Не трябва ли незабавно да се отправим към системата на Божия горичка? — неуверено пита тя.

— Съвсем скоро — отвръща отец-капитан де Соя. — Заповядах на „Рафаил“ да преустанови орбитирането тук след петнайсет минути. Ще ускорим към най-близката точка на прехвърляне при две g, така че да можем да се възстановим за няколко часа, преди да се наложи отново да се върнем в яслите.

Капрал Немес като че ли потръпва леко при мисълта за ново възкресение. Сякаш копнееща да промени темата, тя поглежда към ослепителния лимб на планетата, която изпълва прозорците и видеоекрана.

— Как е възможно някой да пътува по река през всичкия този лед?

— Под него, предполагам — отвръща сержант Грегориъс. Гигантският войник внимателно наблюдава Немес. — Ледът всъщност е атмосферата, отново замръзнала след Падането. Тетида трябва да тече под него.

Капрал Немес изненадано вдига тъмните си вежди.

— А как изглежда Божия горичка?

— Не я ли познавате? — пита сержант Грегориъс. — Мислех си, че всички в Мира са чували за Божия горичка.

Немес поклаща глава.

— Израснах на Есперанс. Това е предимно земеделски и риболовен свят. Хората не обръщат внимание на другите места. Никакви други планети в Мира… никакви стари разкази за Мрежата. Прекалено са заети да изкарват прехраната си.

— Божия горичка е старият храмерски свят — пояснява отец-капитан де Соя и оставя чашата си с кафе в дупката й в чертожната маса. — Била е ужасно опожарена по време на нашествието на прокудените преди Падането. Навремето е била красива.

— Да — кимва сержант Грегориъс, — храмерското братство на Муир било своего рода култ към природата. Те превърнали Божия горичка в свят-гора — дървета, по-високи и по-красиви от секвоите на Старата Земя. Храмерите живеели там — всичките двайсетина милиона — в градове и платформи по тези прекрасни дървета. Но избрали погрешната страна във войната.

Капрал Немес невярващо вдига поглед от чашата си.

— Искате да кажете, че са били на страната на прокудените ли?

— Точно така, момиче — казва Грегориъс. — Навярно, защото в онези дни са имали пътуващи в космоса дървета…

Немес се засмива. Смехът й е кратък и крехък.

— Той говори сериозно — казва капрал Кий. — Храмерите са използвали ергове — енергийни хранители от Алдебаран, — които са затваряли дърветата в сдържащо поле клас девет и са им осигурявали вътрешносистемен ядрен двигател. Дори са имали нормални Хокингови двигатели за междузвездни полети.

— Летящи дървета — казва капрал Немес и отново дрезгаво се засмива.

— Някои от тях са отлетели с такива дървета, когато прокудените са се отплатили за верността им с нападение срещу Божия горичка — продължава Грегориъс, — но повечето изгорели… точно както изгоряла и по-голямата част от планетата. Казват, че цял век всичко било в пепелища. Облаците и димът предизвикали ефект на ядрена зима.

— Ядрена зима ли? — повтаря Немес.

Де Соя внимателно наблюдава младата жена и се чуди защо толкова наивен човек е избран да носи папския диск. Дали простодушието й не е част от силата й като убиец, в случай че се наложи?

— Капрал — казва той на жената, — казвате, че сте израснали на Есперанс… Служили ли сте в планетарната гвардия там?

Тя поклаща глава.

— Отидох направо в мирската армия. Имаше картофен глад… вербовчиците предлагаха пътуване на други планети… и, хм…

— Къде сте служили? — пита Грегориъс.

— Само съм се обучавала на Фрийхолм — отвръща Немес.

— В коя бригада?

— В двайсет и трета — отвръща жената. — Шести полк.

— Пищящите орли — казва капрал Кий. — Имах една приятелка, която се прехвърли там. Командир Колман ли беше командващият ви офицер?

Немес отново поклаща глава.

— Командир Дийринг, докато аз бях там. Прекарах само няколко местни месеца… около осем и половина стандартни. Обучиха ме като специалист по обикновен бой. После потърсиха доброволци за Първия легион… — Тя замълчава, сякаш информацията е секретна.

Грегориъс се почесва по брадичката.

— Странно е, че не съм чувал за такова формирование. В армията нищо не остава скрито за дълго. Откога казвате, че се обучавате в този… легион?

Немес го поглежда право в очите.

— От две стандартни години, сержант. И това наистина беше секретно… досега. По-голямата част от обучението си прекарахме на Лий Три и в териториите на Ламбъртовия пръстен.

— Ламбъртовия пръстен — замислено повтаря едрият сержант. — Значи сте получили полагащия ви се дял от обучение при ниска и нулева гравитация.

— Повече, отколкото ни се полагаше — съгласява се капрал Радамант Немес с лека усмивка. — Докато бяхме в Ламбъртовия пръстен, прекарахме пет месеца в Перегриновия троянски куп.

Отец-капитан де Соя усеща, че разговорът се превръща в разпит. Той не иска новият член на екипажа им да се чувства засегнат от въпросите им, но е толкова любопитен, колкото са Кий и Грегориъс. Освен това усеща, че нещо… не е наред.

— Значи работата на легионите ще прилича много на тази на морските пехотинци? — пита той. — Директен бой между кораби?

— Да — отговаря Немес. — Но не само бойна тактика при нулева гравитация. Легионите се сформират, за да пренесат войната при врага.

— Какво означава това, капрал? — тихо пита отец-капитанът. — През всичките ми години във флота деветдесет процента от битките ни бяха на територията на прокудените.

— Да — съгласява се Немес и на устните й отново се връща леката усмивка, — но сте удряли и сте бягали… А легионите ще окупират.

— Но повечето от владенията на прокудените са във вакуум! — възкликва Кий. — Астероиди, орбитални гори, самият дълбок космос…

— Точно така — без да престава да се усмихва, отвръща Немес. — Легионите ще ги победят на собствената им земя… или вакуум, както се наложи.

Грегориъс улавя погледа на де Соя, който заповядва „Никакви въпроси повече“, но поклаща глава и продължава:

— Е, не разбирам на какво са се научили тези прехвалени легиони, което швейцарската гвардия да не прави — и то добре — от шестнайсет века насам.

— Ускорението започва след две минути — казва де Соя и става. — Да вървим в яслите си. Ще разговаряме още за Божия горичка и за мисията ни там по време на пътуването до точката на прехвърляне.

През последните няколко минути преди прехвърляне са свикнали да затварят яслите си. Само капитанът остава на пост.

През няколкото минути, докато е сам на командния пулт, де Соя бързо преглежда записите от неуспешното им навлизане и бягство от системата Хеброн. Преглеждал ги е и преди заминаването им от системата на Пацем, но сега отново ги прехвърля на бързи обороти. Всичко изглежда както трябва, всичко е логично. Но де Соя има съмнения.

Отец-капитанът не е сигурен защо е толкова скептично настроен. Фалшифицирането на корабните записи би изисквало гигантски усилия — цял технически заговор. Защо да не вярва на паметта на „Рафаил“?

До прехвърлянето остават само няколко минути и де Соя извиква записите от последното им спускане в системата на Сол Дракони. Той поглежда през рамо от командната кушетка — и трите ясли са затворени и тихи, а датчиците им светят в зелено. Грегориъс, Кий и Немес все още са будни и чакат прехвърлянето и смъртта. Де Соя знае, че през тези последни минути сержантът се моли, Кий обикновено чете книга на монитора на яслата… но няма представа какво прави жената в удобния ковчег.

Знае, че проявява признаци на параноя. „Чашата ми за кафе не беше на мястото си.“ През часовете след събуждането си де Соя се е опитвал да си спомни дали някой може да е бил в каюткомпанията и да е бутнал чашата в системата на Пацем. Не — невъзможно. Той е сигурен в това. Бил е последният, който е влизал, точно както винаги.

Отец-капитан де Соя е потомък на хилядолетен род моряци, морски и космически, станали фанатици по отношение на намирането на място за всичко и поставянето на всичко на място. Той е космонавт. Почти двете десетилетия служба на фрегати, унищожители и фотонни кораби са го научили, че всяко нещо, което не постави на мястото му, ще полети буквално в лицето му веднага щом корабът премине към нулева гравитация. Нещо по-важно, той изпитва потребността на стария моряк да може да протегне ръка и да намери всяко нещо, което търси, в мрак или буря.

Някой е изместил дръжката на чашата му. Параноично? Определено.

Освен това стои и проблемът с тревожните новини, прошепнати му от сержант Грегориъс в минутите между излизането на войника от възкресителната ясла и събуждането на капрал Немес.

— Един мой приятел от швейцарската гвардия във Ватикана, капитан. Пийнахме с него в нощта преди да тръгнем. Той ни познаваше всичките — мен, Кий и Ретиг — и се закле, че е видял как носят изпадналия в безсъзнание копиеносец Ретиг на носилка до една линейка пред лазарета на Ватикана.

— Невъзможно — отвърнал е де Соя. — Копиеносец Ретиг е загинал от усложнения по време на възкресението и е погребан в космоса на Mare Infinitum.

— Да — изръмжал е Грегориъс, — но приятелят ми беше сигурен… почти сигурен… че в линейката е бил Ретиг. В безсъзнание, включен на животоподдържащи системи, с кислородна маска и прочее, но Ретиг.

— Това е безсмислено — казал е де Соя. Винаги се е отнасял с подозрителност към теориите за конспирации, знаейки от личен опит, че тайните, споделени от повече от двама души, рядко остават тайни за дълго. — Защо мирският флот и Църквата ще ни лъжат за Ретиг? И къде е той, ако е бил жив на Пацем?

— Може и да не е бил той, капитане. Точно това си казвам и аз. Но линейката…

— Какво линейката?

— Насочила се е към замъка Сант Анджело, сър. Щабквартирата на Светата инквизиция.

Параноя.

Записите от единайсетте часа намаляване на скоростта са нормални — спиране при висока гравитация, обичайният тридневен възкресителен цикъл. Де Соя поглежда към изчисленията за влизане в орбита.

— Три минути до прехвърлянето — разнася се грубият синтезиран глас на „Рафаил“. — Целият екипаж трябва да е във възкресителните ясли.

Де Соя не обръща внимание на предупреждението и извиква инфофайловете за двата дни и половина, които корабът е прекарал в орбита около Сол Дракони Септем преди той и другите да бъдат възкресени. Не е сигурен какво търси… никакви записи за напускане на спускателна совалка… никакви следи по преждевременно активиране на животоподдържащите системи… мониторите на всички ясли показват нормален цикъл, първите искрици живот през последните часове на третия ден… всички орбитални корабни записи са нормални… почакай!

— Две минути до прехвърлянето — казва безстрастният глас на кораба.

През първия ден, малко след установяването на стандартна геосинхронна орбита… и отново около четири часа по-късно. Всичко е нормално освен сухите подробности на четири малки изхвърляния на гориво от ядрения реактор. Две двойки — първо една и след четири часа и осем минути още една.

— Една минута до прехвърлянето — предупреждава „Рафаил“.

Де Соя може да чуе огромните полеви генератори, започнали да вият в подготовка за прехвърлянето към модифицираната Хокингова система, която ще го убие след петдесет и шест секунди. Той не им обръща внимание. Командното кресло ще отнесе мъртвото му тяло в яслата след прехвърлянето, ако сега не отиде сам.

Спускателната совалка се е отделяла от кораба!

— Трийсет секунди до прехвърлянето.

Де Соя няма време да стигне до възкресителната си ясла. Но има време да извика специална командна последователност за операциите на кораба, да набере своя приоритетен код, да го потвърди, да промени мониторните параметри и да направи това още два пъти. Току-що е чул потвърждението на третия си приоритетен код, когато архангелът извършва квантовия скок и преминава към свръхсветлинна скорост.

Прехвърлянето буквално разкъсва де Соя на части. Той умира с яростна усмивка.