Тери Пратчет
Фантастична светлина (7)

— Магазин! — каза Двуцветко.

— Има ли някой тук? — попита Бетан.

— Ъъ… — промълви Ринсуинд.

— Мисля, че трябва да го сложим да седне някъде и да му дадем чаша вода — отсъди Двуцветко. — Ако тук има такива.

— Има всичко друго — отбеляза Бетан. Стаята беше пълна с рафтове, а рафтовете бяха пълни с всичко. Нещата, които не се побираха върху тях, висяха на гроздове от тъмния мрачен таван; кутии и чували с какво ли не се бяха изсипали на пода.

Отвън не се чуваше нито звук. Бетан се огледа и откри защо.

— Никога не съм виждал толкова стока — отбеляза Двуцветко.

— Едно нещо липсва — убедено рече Бетан.

— Откъде знаеш?

— Трябва само да погледнеш. Току що му се свършиха изходите.

Двуцветко се извърна. Там, където преди бяха вратата и прозорецът, имаше рафтове, наблъскани с кутии; те изглеждаха така, сякаш бяха стояли там дълго време.

Двуцветко сложи Ринсуинд да седне на един паянтов стол до тезгяха и недоверчиво започна да се рови из рафтовете. Имаше кутийки с гвоздеи и четки за коса. Имаше сапуни, изветрели от старост. Имаше куп буркани, съдържащи втечняващ се прах за вана на които някой бе окачил доста тежка самодоволна бележчица, в която се казваше, напук на реалностите, че един от тях би бил Идеалният подарък. Имаше също така и много друг прах.

Бетан надникна по рафтовете на другата стена и се засмя.

— Би ли погледнал това! — възкликна тя.

Двуцветко погледна. Тя държеше… ами, нещо като миниатюрна планинска вила, но с налепени навсякъде морски мидички, като накрая създателят бе изпирографирал „Специален сувенир“ върху покрива (който, естествено се отваряше, тъй че в него да могат да се държат цигари, като при това изпълняваше кратка ламаринена мелодийка).

— Виждал ли си някога подобно нещо? — попита Бетан.

Двуцветко поклати отрицателно глава. Загледа го със зяпнала уста.

— Добре ли си? — попита Бетан.

— Мисля, че това е най-красивото нещо, което някога съм виждал — продължи той.

Над главите им се чу бръмчене. Вдигнаха очи. От тъмния таван се бе спуснал огромен черен глобус. По него проблясваха малки червени светлинки. Под втренчените им погледи, той се извъртя и ги фиксира с голямо стъклено око. Това око заплашваше. Като че ли много настоятелно подчертаваше, че наблюдава нещо отблъскващо.

— Ало? — извика Двуцветко. Над ръба на тезгяха се подаде глава. Изглеждаше ядосана.

— Надявам се, че възнамерявахте да платите това — рече злобно тя. Изражението й внушаваше, че тя очаква от Ринсуинд да каже „да“, и че не би му повярвала.

— Това? — възмути се Бетан. — Не бях го купила, ако ще да прибавиш към него един калпак рубини, и …

— Аз ще го купя. Колко струва? — бързо се намеси Двуцветко бъркайки в джобовете си. Лицето му помръкна.

— В същност нямам никакви пари — сети се той. — В Багажа ми са, но ще…

Чу се сумтене. Главата зад тезгяха изчезна и се появи отново зад асортимента от четки за зъби.

Принадлежеше на много дребно човече, което почти не се виждаше зад зелена престилка. Изглеждаше много разстроено.

— Нямате пари? — възмути се. — Влизате в магазина ми…

— Не искахме да влизаме — бързо вмъкна Двуцветко — Не забелязахме, че е там.

— Нямаше го — твърдо отсече Бетан. — Магически е, нали?

Дребният продавач се поколеба.

— Да — неохотно призна той. — Малко.

— Малко? — не се отказа Бетан. — Малко магически?

— Добре де, доста тогава — призна той, отстъпвайки назад. — Е добре — съгласи се, тъй като Бетан продължаваше да го фиксира гневно. — Магически е. Искам, не искам, това е. Да не би пак да се е появила и изчезнала проклетата врата, а?

— Да, а и никак не ни харесва това нещо на тавана.

Той погледна нагоре и се намръщи. После потъна в една украсена с мъниста врата, полускрита сред купища стока. След дълго дрънчене и бръмчене черният глобус изчезна в сенките. Смениха го, едно след друго, китка билки, подвижна реклама на нещо, което Двуцветко никога не беше чувал, но което очевидно беше питие преди лягане, бойни доспехи и препариран крокодил с правдиво запечатано изражение на ужасна болка и изненада.

Продавачът отново се появи.

— По-добре ли е? — попита.

— Има подобрение — поколеба се Двуцветко. — Най ми харесаха билките.

В този момент Ринсуинд изпъшка. След малко щеше да се събуди.

 

 

Съществуват три общи теории, които обясняват явлението пътуващи магазини, известни още под родовото название tabarnac vagantes.

Първата приема, че преди много хиляди години в мултивселената еволюирали вид хора, чийто единствен талант бил да купуват евтино и да продават скъпо. Не след дълго те контролирали огромна галактическа империя, или както те я наричали — Империалмаг, и по-напредналите индивиди от този вид открили начин да оборудват собствените си магазини с уникални изстрелващи устройства, които можели да разрушават тъмните стени на самото пространство и да откриват необятни нови пазари. И дълго след като световете на Империалмага загинали от топлинна смърт в своята вселена, след една последна предизвикателна огнена разпродажба, пътуващите звездни магазини все още упражняват своята търговия, прояждайки си път през страниците на времепространството като червей през тритомен роман.

Втората твърди, че те са създание на благосклонната Съдба, натоварени с мисията да доставят точно каквото трябва, когато трябва.

Третата е, че те са просто един хитър начин да се избегнат различни разпоредби, задължаващи магазините да затварят в неделя.

Всички тези теории, колкото и да се различават, имат две общи характеристики: дават обяснение на наблюдаваните факти и са абсолютно и съвършено погрешни.

 

 

Ринсуинд отвори очи и полежа известно време, гледайки нагоре към препарираното земноводно. Не беше най-доброто нещо за гледане, когато се събуждаш от неспокоен сън…

Магия! Значи това било чувството! Нищо чудно тогава, че Магьосниците не се занимават много-много със секс!

Ринсуинд знаеше какво представлява оргазмът, разбира се, на времето си бе изпитал няколко, понякога дори и в компания, но нищо от преживяното даже не се доближаваше до този напрегнат горещ миг, когато от всеки един нерв в тялото му бе потекъл синкаво-бял огън и от пръстите му бе изригнала сурова магия. Тя изпълва и възнася, и човек се спуска по издигащата се, извиваща се вълна от стихийна сила. Нищо чудно, че магьосниците се борят за власт…

И така нататък. Макар че го беше направила Магията в главата му, не Ринсуинд. Наистина започваше вече да мрази тая Магия. Сигурен беше, че ако тя не беше изплашила и прокудила всички заклинания, които се бе опитвал да научи, той можеше да стане приличен магьосник на лично основание.

Някъде в облъсканата душа на Ринсуинд, червеят на бунта оголи остри зъби.

Така, помисли си той. Отиваш обратно в Октаво при първа възможност.

Привдигна се.

— Къде сме, по дяволите? — пророни той, като хвана главата си, за да не експлодира.

— В един магазин — скръбно промълви Двуцветко.

— Надявам се, че продава ножове, щото ми се ще да си отрежа главата — каза Ринсуинд. Нещо в изражението на двамата срещу му го отрезви.

— Това беше на майтап — поясни. — До голяма степен на майтап, поне. Защо сме в този магазин?

— Не можем да излезем — отвърна Бетан.

— Вратата изчезна — добави услужливо Двуцветко.

Ринсуинд се изправи, малко несигурно.

— Аха — рече той — Един от онези магазини?

— Добре, де — подразни се продавачът. — магически е, да, пътува насам-натам, да, не, няма да ви кажа защо…

— Може ли чаша вода, моля? — прекъсна го Ринсуинд.

Продавачът, изглежда, се обиди.

— Първо нямат пари, после пък искат чаша вода — заяде се той, — това е някак…

Бетан изсумтя и тръгна към човечето, което се опита да отстъпи назад. Беше твърде късно. Тя го вдигна за връзките на престилката му и отблизо впери гневен поглед в него. Макар и с окъсана рокля, макар и с разрошена коса, за миг тя се превърна в символ на жената изобщо, заловила мъж, от чиято намеса зависи накъде ще се наклонят везните на живота.

— Времето е пари — изсъска тя. — Давам ти трийсет секунди да му донесеш чаша вода. Мисля, че се споразумяхме, а ти?

— Виж ти — прошепна Двуцветко. — Тя била истинска фурия, като се ядоса, а?

— Да — без ентусиазъм са съгласи Ринсуинд.

— Добре, добре — прие продавачът, видимо уплашен.

— И после можеш да ни пуснеш да си вървим. — добави Бетан.

— Нямам нищо против, аз и без това не бях отворил магазина, спрях само за няколко секунди да се ориентирам и вие веднага ме нападнахте!

Той продължи да мърмори докато минаваше през манистената завеса и се върна с чаша вода.

— Специално съм я измил — рече, отбягвайки да срещне погледа на Бетан.

Ринсуинд погледна течността в чашата. Може и да е била чиста преди да я налее, но да я изпие сега, би означавало геноцид за хиляди невинни микроби.

Той внимателно я остави на пода.

— Сега аз хубавичко ще се измия — съобщи Бетан и се запъти към завесата.

Продавачът неопределено махна с ръка и умолително погледна Ринсуинд и Двуцветко.

— Не е лоша — каза Двуцветко. — Ще се жени за един наш приятел.

— Той знае ли?

— Май не върви бизнесът в звездните магазинчета, а? — попита Ринсуинд, възможно най-съчувствено.

Човечето потрепера.

— Няма да повярвате — отвърна то. — Искам да кажа, човек се научава да не очаква много, продаде нещичко тук-там, колкото да си изкара прехраната, нали разбирате? Но тези ваши хора напоследък, тези с нарисуваните по лицата им звезди ли, какво е, ами че още не съм отворил магазина и те вече заплашват да го изгорят. Бил прекалено магически, казват. Ами магически ще е, разбира се, викам им, какво друго да е?

— Значи са много наоколо, така ли? — попита Ринсуинд.

— По целият Диск, приятел. Не ме питай защо.

— Мисля, че една звезда ще се сблъска с Диска — обясни му Ринсуинд.

— И ще се сблъска ли?

— Много хора смятат така.

— Срам и позор. Вървеше ми бизнесът тука. Прекалено магически викат! Какво лошо има в магията, ето това бих искал да знам?

— Какво ще правиш? — попита Двуцветко.

— А, ще отида в някоя друга вселена, наоколо вселени колкото щеш — безгрижно отвърна продавачът. — Мерси, че ми казахте за звездата, де. Да ви откарам ли до някъде?

Магията ритна Ринсуинд в мозъка.

— Ъъ, не — каза той. — Мисля, че може би е по-добре да останем. Да го преживеем, нали така?

— Не ви е страх от тая работа със звездата, значи?

— Звездата е живот, не смърт — рече Ринсуинд.

— Как така?

— Как какво?

— Пак го направи! — извика Двуцветко, сочейки го обвинително с пръст. — Казваш неща и после не знаеш, че си ги казал!

— Казах само, че е по-добре да останем — каза Ринсуинд.

— Каза, че звездата била живот, не смърт. — припомни му Двуцветко. — Гласът ти стана пресеклив и далечен. Нали така? — Обърна се към продавача за потвърждение.

— Истина е — рече човечето. — Стори ми се също, че очите му малко се кръстосаха.

— Значи е от магията — каза Ринсуинд. — Опитва се да ме превземе. Тя знае какво ще се случи и мисля, че иска да отиде в Анкх — Морпорк. И аз искам да отида там — добави предизвикателно той. — Можеш ли да ни закараш там?

— Това големият град на река Анкх ли е? Един такъв разпръснат, мирише на помийни ями, нали?

— Историята му е древна и достойна — рече Ринсуинд с леденостуден глас, пропит с чувство на обиден патриотизъм.

— На мене не ми го описа така — оплака се Двуцветко. — Каза ми, че е единственият град, който всъщност бил в упадък още при основаването си.

Ринсуинд изглежда се смути.

— Да, но там е моя дом, нали разбираш?

— Не — каза продавачът — не съвсем. Винаги съм казвал, че домът е там, където си закачил шапката.

— Аа, не — възрази Двуцветко, както винаги, готов да просвещава другите. — Това, дето си окачиш шапката, се казва закачалка. Дом е…

— Ще ида само да се погрижа за придвижването ви — разбърза се продавачът, когато Бетан влезе. Той профуча край нея.

Двуцветко го последва.

От другата страна на завесата имаше стая с малко легло, доста занемарена печка и трикрака масичка. В следващия момент продавачът направи нещо с масичката, чу се шум като от коркова тапа, която неохотно отпушва бутилка, и в стаята се настани от стена до стена една вселена.

— Не се бой — успокои го продавачът, когато край тях започнаха да минават рояци звезди.

— Не се боя — възкликна Двуцветко с блеснали очи.

— Така ли? — леко се подразни продавачът. — Както и да е, това са само изображения, които се генерират от магазина, не са действителни.

— И можеш да отидеш, където си поискаш, а?

— А, не — отвърна продавачът, дълбоко потресен. — Вградени са най-различни предпазители против провал, в края на краищата, няма смисъл да се ходи, където наличният доход на глава от населението е недостатъчен. А разбира се, трябва да има и подходяща стена. А, ето, това е вашата вселена. Твърде миниатюрна, винаги си го мисля. Нещо като вселенчица…

 

 

Ето го космическият мрак, звездният безброй, блещукащ като диамантен прах, или, както биха казали някои хора, като огромни кълба експлоадиращ водород много далеч от нас. Но, разбира се, някои хора бърборят какво ли не.

Една сянка започва да заличава далечния блясък и тя е по-черна от самия космос.

Оттук тя изглежда също така много по-голяма, защото космосът в действителност не е голям, той просто е място, кьдето можеш да бъдеш голям. Планетите са големи, но те са замислени големи и не е кой знае какво постижение размерът ти да отговаря на нормата.

Но този силует, който засенчва небето като Божията стъпка, не е планета.

Това е костенурка, дълга десет хиляди мили от надупчената от кратери глава до бронираната си опашка.

А Великият АТуин наистина е огромен.

Грамадни лапи тежко се повдигат и свалят, вплитайки космоса в странни фигури. Светът на Диска се плъзга по небето като кралска ладия. Но дори Великият АТуин се бъхти сега, когато напуска свободните дълбини на космоса и се готви да се пребори с мъчителното напрежение на слънчевите плитчини. Магията е по-слаба тук, в периферията на светлината. Още много дни ще минат в това пътешествие и постепенно светът на Диска ще бъде унищожен под натиска на реалността.

Великият АТуин знае това, но Великият АТуин си спомня, че вече е правил това, преди много хиляди години.

Очите на астроземноводното, блеснали в червено от светлината на звездата джудже, не са устремени към нея, а към малко късче пространство до нея…

 

 

— Да, но къде сме? — попита Двуцветко. Продавачът, наведен над масичката си, само вдигна рамене.

— Не мисля, че сме някъде — отвърна. — Сега сме в котангециална несъответственост, мисля. Може и да греша. Магазинът обикновено знае какво прави.

— Искаш да кажеш, че ти не знаеш?

— Поотбирам и аз от нещичко — Продавачът издуха носа си. — Понякога се приземявам в свят, където разбират от тия неща.

Той обърна към Двуцветко малките си тъжни очички.

— Имаш вид на добър човек, господине. На теб мога да кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Не е живот моето, видите ли, в този Магазин. Без да спра, винаги в движение, без да затварям.

— Защо не спреш тогава?

— Ами това е то, господине, видиш ли… не мога. Прокълнат съм аз, така е. Ужасно нещо. — Той отново си издуха носа.

— Прокълнат си да стопанисваш магазина?

— Завинаги, господине, завинаги. И никога да не затварям! Стотина години! Направи го един магьосник, нали разбираш? Аз сторих нещо ужасно.

— В магазин ли? — попита Двуцветко.

— О, да. Не мога да си спомня какво точно му трябваше, но когато ме помоли за него, аз … аз издадох един такъв звук с уста, като всмукване, нали се сещаш, като свирукане, само че навътре? — Той го демонстрира.

Двуцветко се навъси, но той бе добър по душа и винаги готов да прости.

— Разбирам — бавно рече. — Даже и да е така …

— Това не е всичко.

— О!

— Казах му, че тази стока не се търси!

— След като направи всмукващият звук?

— Да. Вероятно съм се и ухилил.

— О, боже. Не си го нарекъл „ваша милост“, предполагам?

— Може… може и да съм го рекъл.

— Хъм.

— Има и още нещо.

— Да. Казах му, че би могъл да направи поръчка и да се върне да го получи на следващия ден.

— Това не звучи чак толкова зле — успокои го Двуцветко, който единствен в мултивселената позволяваше на магазините да поръчват неща за негова сметка и изобщо нямаше нищо против да плаща на магазинерите големи суми за неудобството, причинено им от престоя на една-две стоки в складовете им, нерядко само за няколко часа.

— Него ден затварях по-рано — продължи продавачът.

— Така ли?

— Да, и го чух как блъска дръжката на вратата. Бях окачил там табела, нали се сещаш, на която пише такова: "Затворено, дори и за покупка на цигари „Черна магия“. Както и да е, чух, че хлопа и се засмях.

— Засмя се?

— Ами да. Ето така. Хнъфхнъфхнъфблорт.

— Май не е препоръчително да се прави така — рече Двуцветко, клатейки глава.

— Зная, зная. Баща ми винаги казваше, той казваше: "Не си пъхай сметалото из магьосническите работи… Както и да е, чух го да вика как никога вече нямало да затвори и още много думи, които не можах да разбера, и после магазинът… магазинът оживя.

— И оттогава не си спрял да се скиташ?

— Да. Предполагам, че един ден може и да намеря магьосника и това, което търсеше, може би ще бъде в наличност. Дотогава трябва да обикалям от място на място…

— Направил си нещо ужасно — отсъди Двуцветко.

Продавачът избърса носа си в престилката.

— Благодаря ти — каза.

— Въпреки това, той не би трябвало да те проклина чак толкова лошо — добави Двуцветко.

— О, да. Е… — продавачът опъна престилката си и смело опита да се вземе в ръце. — Както и да е, това няма да ви закара в Анкх-Морпорк, нали?

— Чудното е — продължаваше Двуцветко; — че на времето купих Багажа си в един такъв магазин. Друг магазин де.

— О, да, има няколко такива — обясни продавачът, след това се обърна пак към масичката, — онзи магьосник трябва да е бил много нетърпелив човек.

— Вечно скитащи се из вселената — размишляваше Двуцветко.

— Точно така. Имай предвид, че се реализират спестявания и от такси.

— Такси?

— Да, това са… — продавачът спря, сбръчквайки чело. — Не мога точно да си спомня, беше толкова отдавна. Такси, такси…

— Наемно превозно средство?

— Да, май че това беше.

 

 

— Чакай… той размишляваше върху нещо — извика Коен.

Безчене вдигна уморен поглед. Беше му доста приятно да си седи на сянка. Тъкмо бе стигнал до извода, че опитвайки се да избяга от град, пълен с буйстващи луди, изглежда бе позволил на един луд да му посвети цялото си внимание. Питаше се дали ще остане жив, за да съжалява за това.

Силно се надяваше на това.

— О, да, без съмнение размишлява — горчиво поде той. — Това е очевидно.

— Мисля, че ги е открил.

— О, много добре.

— Хвани се за него.

— Да не си луд? — възпротиви се Безчене.

— Познавам това нещо, довери ми се. Да не би да предпочиташ да останеш при всичките тия звездни хора? Може би ще им се прииска да си поговорят с тебе.

Коен предпазливо се приближи към Багажа, хвърли се и го възседна. Багажът не му обърна внимание.

— Побързай — подкани Коен. — Мисля, че ще тръгне.

Безчене вдигна рамене и внимателно се покатери зад Коен.

— Така ли? — каза. — И как ще т…

 

 

Анкх — Морпорк!

Перла сред градовете!

Това не е съвсем точно описание, разбира се не е валчест и не блести — но дори и най-върлите му врагове биха се съгласили, че ако трябва да се оприличи Анкх-Морпорк на нещо, то това би могло да бъде и купчина смет, покрита със заразните изпражнения на умиращо мекотело.

Съществували са и по-големи градове. Имало е и по-богати градове. Без съмнение, имало е и по-красиви градове. Но нито един град в мултивселената не можеше да си съперничи с Анкх-Морпорк, що се отнася до миризмата.

Древните, които знаят всичко за всички вселени и са мирисали миризмите на Калкута и на Керк, и на Ужасорум мапспорт, са единодушни, че дори тези изящни бисери на носовата поезия са просто детски стихчета в сравнение със славната Анкх-Морпоркска воня.

Можете да говорите за див лук. Можете да говорите за чесън. Можете да говорите за Франция. Продължавайте. Но ако не сте помирисвали Анкх-Морпорк в горещ ден, вие нищо не сте помирисвали.

Жителите му се гордеят с нея. Те изнасят столовете си навън, за да й се наслаждават, когато наистина денят е подходящ. Те издуват бузи и се тупат по гърдите, и весело коментират малките й отличителни нюанси. Издигнали са й даже статуя, ознаменуваща времето, когато войските на вражеската държава се опитвали да превземат града тихомълком през една тъмна нощ и успели да се покачат на градските стени, когато, за техен ужас, запушалките им за нос сдали багажа. Богати търговци, прекарали дълги години в чужбина, нарочно пращат да им донесат специално запушени и запечатани бутилки с родна воня, която изкарва сълзи в очите им.

Тя има такъв ефект.

Съществува само един начин да се опише ефекта на Анкх-Морпоркската миризма върху носа на посетителя и това е аналогията.

Вземете пъстър кариран плат. Поръсете го с конфети. Оставете го с многоцветни мигащи лампички.

Сега вземете хамелеон.

Сложете хамелеона върху плата.

Гледайте внимателно.

Видяхте ли?

Което обяснява защо, след като магазинът най-сетне се материализира в Анкх-Морпорк, Ринсуинд се изправи рязко и каза:

— Пристигнахме.

Бетан пребледня, а Двуцветко, който не притежаваше обоняние, възкликна:

— Така ли? Откъде позна?

Бяха пътували през целия дълъг следобед. Бяха се врязвали в действителното пространство на няколко стени в най-различни градове, тъй като, според продавача, магическото поле на Диска играело номера и всичко разваляло.

Всички градове бяха опразнени от повечето от жителите си и принадлежаха на скитащи банди от побеснели лявоухогледащи хора.

— Откъде идат всичките тия хора? — попита Двуцветко, когато избягаха от поредната тълпа.

— Във всеки нормален човек се крие луд, който се мъчи да излезе — поясни продавачът. — Винаги съм си го представял така. Никой не полудява по-бързо от нормалния човек.

— Това е съвсем безсмислено — възмути се Бетан, — ако ли пък не е, никак не ми харесва.

Звездата беше по-голяма от слънцето. Тази нощ нямаше да има нощ. На отсрещния хоризонт, собственото слънчице на Диска полагаше всички усилия да залезе нормално, но цялостният ефект на всичката тази червена светлина беше, че правеше града, който никога не е бил особено красив, да изглежда като картина, рисувана от фантастичен художник махмурлия, след като е смъркал боя за обувки.

Но тук беше неговият дом. Ринсуинд надникна нагоре-надолу по пустата улица и се почувства почти щастлив.

Дълбоко в мозъка му Магията вдигаше страхотна врява, но той не й обръщаше внимание. Може би беше вярно, че магията отслабва с приближаването на звездата или пък навярно толкова дълго бе търпял Магията в главата си, че си беше изградил нещо като психологически имунитет, но откри, че успява да й се противопостави.

— Намираме се на пристанището — оповести той. — Помиришете само този морски въздух!

— О — пророни Бетан, като се облегна на стената, — да.

— Това е озон, нищо друго — заяви Ринсуинд. — Ето ви въздух с характер — Той вдъхна дълбоко. Двуцветко се обърна към продавача.

— Е, надявам се да намериш твоя магьосник рече. — Съжалявам, че не купихме нищо, но всичките ми пари са в Багажа ми, нали разбираш?

Продавачът му бутна нещо в ръката.

— Малък подарък — каза. — Ще ти потрябва.

Втурна се обратно към магазина, звънчето дрънна, табелата, на която пишеше: „Елате утре за Спуунфетчърови Пиявици, Малките Смукльовци“, се блъсна безнадеждно във вратата, и магазинът се сля с тухлената стена, като че ли никога не го е имало. Двуцветко внимателно се пресегна и докосна стената, неспособен да повярва съвсем.

— Какво има в торбичката? — попита Ринсуинд. Беше дебела кафява книжна торбичка с дръжки от канап.

— Ако й пораснат крачетата, не искам и да я знам — предупреди Бетан.

Двуцветко надникна вътре и извади съдържанието й.

— Това ли е всичко? — попита Ринсуинд. — Малка къщурка, облепена с мидички, а?

— Много е полезна — защити я Двуцветко. — В нея можеш да си държиш цигарите.

— И те са, в същност, това, от което наистина имаш нужда, нали? — попита Ринсуинд.

— Аз пък имам нужда от шише много силен лосион против слънчево изгаряне — каза Бетан.

— Хайде — рече Ринсуинд и се запъти надолу по улицата. Останалите го последваха.

На Двуцветко му хрумна, че са необходими няколко утешителни думи, малък светски разговор, както би го формулирал той, такъв, който общо взето, би я поободрил.

— Не се тревожи — подхвана той. — Има някакъв шанс все пак Коен да е още жив.

— О, струва ми се, няма съмнение, че е жив. — отвърна тя, като удряше крак по калдаръма, сякаш се чувстваше лично засегната от всеки един камък поотделно. — Човек с неговата професия не доживява до осемдесет и седем години, ако всеки път умира. Но го няма тук.

— И Багажът ми го няма — каза Двуцветко, — разбира се, моето не е същото.

— Мислиш ли, че звездата ще се сблъска с Диска?

— Не — уверено заяви Двуцветко.

— Защо не?

— Защото Ринсуинд мисли, че няма.

Тя го погледна удивена.

— Видиш ли — продължи туристът, — нали знаеш какво се прави с водораслите?

Бетан, израснала във Въртопените Равнини, беше чувала за морето само от приказките, и беше решила, че не й харесва. Тя го изгледа неразбиращо.

— Ядат ли се?

— Не, прави се следното, окачаш ги пред вратата си, и те ти казват дали ще вали дъжд.

Бетан бе научила още нещо, и то беше, че изобщо няма смисъл да се опитваш да разбереш какво говори Двуцветко и че единственото, което ти остава, е да тичаш успоредно с разговора и да се надяваш, че можеш да го възседнеш като завива зад някой ъгъл.

— Разбирам — каза тя.

— Ринсуинд е като тях, нали разбираш?

— Като водораслите ли?

— Да. Ако имаше нещо, от което трябва да се плашим, той щеше да се уплаши. Но той не се бои. Звездата е май единственото нещо, от което съм го видял да не се бои. Ако той не се е разтревожил, то, имай ми вяра, няма нищо тревожно.

— Няма да вали, така ли? — попита Бетан.

— Ами, не. Метафорично казано.

— Аха — Бетан реши да не пита какво значи „метафористично“, за да не би да е нещо, свързано с водорасли.

Ринсуинд се извърна.

— Хайде — подкани ги. — Вече не е далеч.

— Къде отиваме? — попита Двуцветко.

— В Невидимия Университет, разбира се.

— Дали е разумно?

— Сигурно не е, но аз все пак отивам… — Ринсуинд спря. Лицето му се беше сгърчило от болка. Той запуши ушите си с ръце и изпъшка.

— Магията те мъчи, а?

— Ъхъ.

— Опитай да си тананикаш.

Ринсуинд направи гримаса.

— Ще се отърва от това чудо — рече прегракнало, — ще го пратя обратно в книгата, където му е мястото. Искам си главата само за мене!

— Но тогава… — подхвана Двуцветко и млъкна. Чуваше се ясно — далечно монотонно скандиране и тропот от множество крака.

— Мислиш ли, че това са звездни хора? — попита Бетан.

Такива бяха. Първите редици се появиха иззад ъгъла на стотина ярда от тях, зад окъсаното бяло знаме с изрисувана на него осмоъгълна звезда.

— Не са само звездни хора — отбеляза Двуцветко. — Всякакви хора!

Тълпата ги повлече в устрема си. В един миг стояха насред опустялата улица, в следващия се движеха против волята си в потока човешки същества, който ги отнасяше все по-навътре из града.

 

 

Светлината от факлите се плъзгаше на талази по влажните тунели дълбоко под Университета, докато ръководителите на осемте магьоснически Ордена вървяха един зад друг.

— Тук долу поне е хладно — отбеляза един.

— Не би трябвало да сме тук.

Траймън, който крачеше начело, нищо не каза. Но той усилено мислеше. Мислеше за бутилката смазочно масло в колана си и за осемте ключа, които носеха магьосниците — осем ключа, които щяха да паснат на осемте катинара, приковали Октаво към нейния аналой. Мислеше си, че старите магьосници, които усещат, че магията губи своята сила, са погълнати от собствените си проблеми и може би не са толкова бдителни, колкото би трябвало да бъдат.

Мислеше, че след няколко минути Октаво, най-голямата концентрация на магия върху Диска, ще бъде в ръцете му.

Въпреки хладината в тунела, той започна да се поти.

Стигнаха до обкована с олово врата, поставена в самия камък. Траймън извади тежък ключ, добър, честен железен ключ, различен от извитите и обезпокоителни ключове, които щяха да отключат Октаво — капна малко масло в ключалката, вкара ключа, превъртя го. Ключалката се отвори, скърцайки протестиращо.

— Държим ли всички на решението си? — попита Траймън.

Магьосниците неясно изсумтяха в утвърдителен смисъл.

Той блъсна вратата.

Над главите им се изтъркули топъл вихър от гъст и някак мазен въздух. Стаята бе пълна с високо и неприятно жужене. Малки искрящи октаринови пламъчета заизскачаха от всеки нос, нокът и брада.

Магьосниците, навели глава срещу бурята от безредна магия, която бушуваше в стаята, напредваха с мъка. Полузавършени фигури се кискаха и пърпореха около тях — кошмарните обитатели на Занданните Измерения постоянно проверяваха (с неща, които минаваха за пръсти, само защото се намираха на края на ръцете им) дали не могат да се промъкнат незабелязано в кръга от светлина, който минаваше за вселена на разума и реда.

Дори в това неблагоприятно за всички магически неща време, дори в стая, конструирана така, че да омекотява магическите вибрации, Октаво продължаваше да пращи от сила.

В действителност нямаше нужда от факли. Октаво изпълваше стаята с мъглява потискаща светлина, която по-точно изобщо не беше светлина, а обратно на светлината; тъмнината не е обратното на светлината, тя е просто нейното отсъствие, а това, което се излъчваше от книгата беше светлината, която се намира отвъд тъмнината, фантастичната светлина.

Тя имаше доста разочароващ пурпурен цвят.

Както вече отбелязахме, Октаво бе прикована с вериги за аналой, изрязан във формата на същество, прилично донякъде на птица, донякъде на земноводно, но ужасяващо живо. Чифт бляскави очи се обърнаха към магьосниците с прикрита омраза.

— Видях как мръдна — каза един от тях.

— Ако не пипаме книгата, сме в безопасност — успокои ги Траймън. Измъкна от колана си свитък хартия и го разви.

— Донесете тук факлата — заповяда, — и тази цигара да се изгаси!

Почака да избухне гневно нечия накърнена гордост. Нищо не последва. Вместо това, провинилият се маг измъкна фаса от устата си с треперещи пръсти и го стъпка на пода.

Траймън изпадна в екстаз. Значи, помисли си той, правят, каквото им кажа. Може би само сега — но само сега ми е достатъчно.

Той се взря в криволиците, изписани от отдавна умрял магьосник.

— Така — рече, — да видим: „Усмирит Его, Създанието — Хранител…“

 

 

Тълпата прииждаше по един от мостовете, свързващи Морпорк с Анкх. Под нея реката, разплута в по-добри времена, сега бе само една тънка димяща струйка.

Мостът се разтресе под краката им доста повече от обикновено. По калните останки на реката пробягнаха странни малки вълнички. От покрива на една от околните къщи паднаха няколко керемиди.

— Какво беше това? — попита Двуцветко. Бетан погледна назад и изпищя.

Звездата изгряваше. Докато собственото слънце на Диска припкаше за да се скрие зад безопасния хоризонт, огромното подпухнало кълбо на звездата бавно се изкачваше по небето и не след дълго то цялото се намираше на няколко градуса над ръба на света.

Издърпаха Ринсуинд в безопасността на един вход. Тълпата почти не ги забелязваше, хората продължаваха да тичат, ужасени като леминги.

— По звездата има петна — забеляза Двуцветко.

— Не — каза Ринсуинд. — Това са… неща. Неща, които се въртят около звездата. Тъй както слънцето се върти около Диска. Но те са близко до нея, защото, защото… — той спря. — Почти знам защо!

— Какво знаеш?

— Трябва да се отърва от тази Магия!

— Накъде е Университета? — попита Бетан.

— Натам! — Ринсуинд посочи надолу по улицата.

— Сигурно е много популярен. Това е мястото, където отиват всички.

— Защо ли? — почуди се Двуцветко.

— Някак си — почна Ринсуинд, — не ми се вярва, че отиват да се запишат за вечерни занятия.

Фактически Невидимият Университет бе обсаден, или поне онези части от него, които се подаваха в обичайните всекидневни измерения, бяха обсадени, Тълпите пред портите му предявяваха общо взето едно от следните две искания. Те настояваха или а) магьосниците да спрат да се туткат и да ги отърват от звездата, или (и това искане се ползваше с подкрепата на звездните хора) б) да прекратят всякакви магии и да се самоубият при добра организация, като с това избавят Диска от проклятието на магията и предотвратят ужаса на небесната заплаха.

Магьосниците от другата страна на стената нямаха ни най-малко понятие как да извършат а) и никакво намерение да направят б), и много от тях в същност бяха избрали б), което общо казано се състоеше в офейкване през тайни странични врати и измъкване на пръсти възможно най-бързо, ако не и по-бързо.

Малкото надеждна магия, все още в наличност в Университета се използваше, за да се държат здраво затворени големите порти. Магьосниците научаваха на дело, че макар портите заключващи се с магия да са много хубави и внушителни, на строителите би трябвало да им дойде наум да включат някакъв вид подсилващ авариен механизъм, като например две най-обикновени скромни дебели железни резета.

На площада пред портите горяха няколко големи огньове, повече за ефект, отколкото за нещо друго, тъй като топлината на звездата бе изгаряща.

— Но все още се виждат звездите — отбеляза Двуцветко, — другите звезди, искам да кажа, Малките. На фона на тъмното небе.

Ринсуинд не му обърна внимание. Той гледаше към портите. Група звездни хора и граждани се опитваха да ги разрушат.

— Безнадеждно е — каза Бетан. — Никога няма да можем да влезем. Къде отиваш?

— На разходка — отвърна Ринсуинд. Той решително се бе запътил надолу по една странична уличка.

Тук имаше един-двама неорганизирани бунтовници, заети главно с разбиване на магазини. Ринсуинд не им обръщаше внимание, а вървеше все покрай стената, докато успоредно на нея се появи тъмна алея, която имаше обичайната неприятна миризма на всички алеи, където и да са.

Тогава той се взря отблизо в камъните, които изграждаха стената. На това място тя беше висока двадесет фута и завършваше с безмилостни метални шипове.

— Трябва ми нож — каза той.

— С нож ли ще я пробиваш? — попита Бетан.

— Вие само ми намерете нож — помоли Ринсуинд и започна да почуква камъните.

Двуцветко и Бетан се спогледаха и свиха рамене. След няколко минути се върнаха с набор ножове, а Двуцветко бе успял да намери дори и сабя.

— Просто ги взехме — обясни Бетан.

— Но оставихме пари — додаде Двуцветко. — Тоест, щяхме да оставим, ако имахме…

— Затова той настоя да оставим бележка — уморено завърши Бетан.

Двуцветко се изопна в цялата си дължина, което едва ли си струваше.

— Не виждам никаква причина… — подхвана надуто.

— Да, да — пророни мрачно Бетан, като сядаше. — Знам, че не виждаш. Ринсуинд, всички магазини са разбити, сума народ отсреща разграбваше музикални инструменти, представяш ли си?

— Така ли — каза Ринсуинд, взе единия от ножовете и замислено изпробва острието му. — Бигбандити, предполагам.

Заби острието в стената, завъртя го и се отдръпна назад, за да избегне падащия тежък камък.

Погледна нагоре, като броеше под носа си, после повдигна още един камък от мястото му.

— Как го направи? — полюбопитства Двуцветко.

— Повдигни ме да стъпя горе, ако обичаш? — помоли Ринсуинд.

След малко, пъхайки краката си в дупките, които беше направил, той беше стигнал до средата на стената и продължаваше по същия начин нагоре.

— От векове е все така — долетя от високото гласът му. — Някои от камъните нямат хоросан. Таен вход, нали разбирате? Я се пазете там долу.

Още един камък се стовари върху калдаръма.

— Студентите са го създали много отдавна. — продължаваше Ринсуинд. — Удобен начин и да влизаш след позволения час.

— Аха — каза Двуцветко. — Разбирам. Прехвърлят стената и хайде в примамливо осветените заведения — пият, пеят и рецитират поезия, нали?

— Почти го налучка, с изключение на пеенето и поезията, да — рече Ринсуинд. — Няколко шипа би трябвало да се вадят… — чу се дрънчене.

— От тази страна не е много висока — чуха го да вика след няколко секунди — Хайде. Ако ще идвате, идвайте.

Ето така Ринсуинд, Двуцветко и Бетан влязоха в Невидимия Университет.

 

 

По същото време, на едно друго място в Университета…

Осемте магьосника пъхнаха ключовете си и, разменяйки си не един тревожен поглед, ги превъртяха. Чу се слабо изщракване и ключалката се отвори.

Октаво бе на свобода. Едва видима октаринова светлина пробягваше по корицата й.

Траймън протегна ръка и я взе, и никой от останалите не се възпротиви. Тръпки побиха ръката му.

Той се обърна към вратата.

— Да вървим в Голямата Зала, Братя — рече. Ако ми позволите да мина пред вас…

И никой не възрази.

Той стигна да вратата, сложил книгата под мишницата си.

Усещаше я гореща и някак боцкаща.

При всяка крачка очакваше някой да извика, да запротестира, но никой не го направи. С мъка се контролираше да не прихне да се смее. Беше по-лесно, отколкото би могъл да си представи.

Останалите бяха стигнали до средата на клаустрофобния зандан, когато той вече преминаваше през вратата, и може би бяха успели вече да забележат нещо в стойката на раменете му, но беше твърде късно, защото, затръшнал вратата, превъртял ключа и беше си позволил оная усмивка.

Тръгна безгрижно по коридора, без да обръща внимание на гневните крясъци на магьосниците, които тъкмо откриваха колко е невъзможно да се правят магии в стая, строена така, че да бъде непроницаема за магия.

Октаво се гърчеше, но Траймън я държеше здраво. Сега започна да тича, без да мисли за ужасните неща, които усещаше под мишницата си, докато книгата се променяше и превръщаше в твари космати, кокалести и бодливи. Престана да чувства ръката си. Слабите бърборещи звуци, които чуваше от известно време се усилиха, гонени от други — хилене, подканване, гласове на невъобразими ужаси, които Траймън твърде лесно си въобразяваше. Докато тичаше през Голямата Зала и нагоре по парадното стълбище, сенките започнаха да се движат, да се преобразуват и да затягат обръча си около него. Усети също така, че нещо го преследва, нещо с пъргави крака, което се движи неприлично бързо. По стените се образува лед. Вратите се втурваха срещу му, докато просвистяваше край тях.

Имаше чувството, че стъпва не върху стъпалата, а върху някакъв език…

Траймън не напразно бе прекарал дълги часове в любопитния еквивалент на гимнастически салон на Университета, трупайки психомускули. Не се доверявай на сетивата, знаеше той, защото те могат да бъдат измамени. Стълбите са някъде там, пожелай да бъдат там, призови ги към съществуване, както се катериш и човече, добре би било да го направиш майсторски. Защото това не е само въображение.

 

 

Великият АТуин забави хода си.

С лапи, големи колкото континенти, небесната костенурка се бореше с притегателната сила на звездата и чакаше.

Нямаше да чака дълго…