Тери Пратчет
Фантастична светлина (5)

На две мили от тях в нощта се отдалечаваше колона от коне. На три от тях имаше пленници, на които вещо бяха затъкнати устата и завързани ръцете. Четвърти кон влачеше грубо изработена носилка, на която лежеше Багажът — овързан, омотан в мрежа и потънал в мълчание.

Херена тихо извика на колоната да спре и направи знак на един от хората си да се приближи.

— Съвсем сигурен ли си? — попита. — Не чувам нищо.

— Видях силуети на троли — каза той безстрастно.

Тя се огледа. Тук дърветата оредяваха и почваха сипеи, а пред тях пътеката водеше към плешив скалист хълм, който изглеждаше особено неприятен на червената звездна светлина.

Пътеката не й вдъхваше доверие. Беше извънредно стара, но нещо я беше направило, а да се убие трол никак не беше лесно.

Тя въздъхна. Изведнъж й се стори, че в края на краищата секретарската кариера никак не беше лош избор. Не за пръв път си помисли колко много недостатъци има в професията й на разбойничка — не на последно място и това, че мъжете не те вземат на сериозно, докато наистина не ги убиеш, след което и без това е все едно. Отгоре на всичко и тия кожени дрехи, дето й причиняват обриви, но изглежда бяха непреодолимо традиционни. Също и бирата. Такива като Хрън Варваринът и Симбар Убиецът с удоволствие гуляеха из долнопробни барове по цели нощи, но Херена не можеше да търпи тези места, освен ако не сервираха прилични питиета в малки чашки, за предпочитане с черешка. А що се отнася до тоалетните…

Но тя бе твърде голяма за крадла, твърде честна за убийца, твърде интелигентна за съпруга и твърде горда, за да се занимава с единствената друга възможна женска професия. Затова бе станала разбойничка и то не лоша и бе натрупала скромно състояние, което грижливо икономисваше с оглед на едно бъдеще, което все още не й беше ясно, но което, ако питаха нея, непременно щеше да съдържа биде…

Далеч някъде се чу да се разцепва дърво. Тролите от край време смятаха, че няма смисъл да се заобикалят дърветата.

Тя отново погледна нагоре към хълма. Възвишенията се разделяха в ляв и десен ръкав, по средата се извисяваше огромна издатина, а по нея — тя примижа — като че ли имаше някакви пещери? Тролски пещери. Но може би по-добре там, отколкото да се лутат в нощта. А след изгрев слънце нямаше да има проблеми.

Тя се наведе към Ганшъ, предводител на бандата Морпоркски наемници. Не беше много доволна от него. Вярно, имаше волски мускули и издържаше като вол, но за съжаление, май и умът му беше като на вол. Освен това бе зъл като пор. Като повечето от хлапаците от бордеите на Морпорк, с радост би продал баба си за лепило, и вероятно вече го бе направил.

— Ще тръгнем към пещерите и ще запалим голям огън при входа — нареди тя. — Тролите не обичат огньове.

Той й хвърли поглед, в който красноречиво говореше, че е на друго мнение относно това кой тук би трябвало да раздава заповеди, но устните му изрекоха:

— Ти си шефа.

— Точно така.

Херена погледна назад към тримата пленници. Нямаше съмнение, че това е сандъкът — Траймън го беше описал абсолютно точно. Но нито един от мъжете не приличаше на магьосник. Пък бил той и провален.

 

 

— О, боже — каза Кварц.

Тролите спряха. Нощта ги обгърна като кадифе. Зловещо избуха бухал — Ринсуинд поне реши, че е бухал, но орнитологията му беше малко мъглява. Възможно е да се е обадил славей, освен ако не е бил дрозд. Над главите им изпърпори прилеп — за него вече беше съвсем сигурен.

Беше също така много уморен и доста понатъртен.

— Защо каза „О, боже“? — попита.

Напрегна очи в тъмното. На хълма се виждаше далечно петно, което приличаше на огън.

— А, — досети се той. — Не обичате огън, нали?

Кварц кимна.

— Той разрушава суперпроводимостта на мозъците ни — обясни, — обаче такъв малък огън няма да се отрази много на Стария ни Дядо.

Ринсуинд се огледа страхливо и се опита да долови шум от приближаването на трол-самец. Беше виждал какво могат да направят в една гора обикновени троли. Не че по природа обичаха да унищожават, те просто гледаха на органичната материя като на вид неудобна мъгла.

— Да се надяваме тогава, че няма да го намери — пламенно пожела Ринсуинд.

Кварц въздъхна.

— Шансът е почти нулев — отвърна, — запалили са го в устата му.

 

 

— Шам Бог ме накажва! — простена Коен, като безрезултатно подръпна въжето, с което бе завързан.

Двуцветко го изгледа мъгляво. Прашката на Ганшъ му беше направила доста голяма цицина отзад на главата и сега бе малко несигурен за някои неща, като започне от името си и върви все нагоре.

— Трябваше да ши отварям ушите — кореше се Коен. — Трябваше да внимавам, а не да ше жахлашвам по прикажките ти ж… кажгоде… онова, де твоето дъвчене. Шигурно пошвам да ше ражмеквам.

Изправи се на лакти. Херена и останалите от бандата стояха около огъня при входа на пещерата. Багажът кротуваше в мрежата си в един ъгъл.

— Тази пещера е някак странна — каза Бетан.

— Какво? — попита Коен.

— Ами, погледни я. Виждал ли си някога такива скали?

Коен трябваше да признае, че каменният полукръг на входа на пещерата е необичаен; всеки един от камъните надвишаваше човешки бой, изглеждаше твърде изхабен и изненадващо бляскав. На тавана точно над него имаше друг полукръг, досущ като долния. Цялостният ефект наподобяваше каменен компютър, конструиран от друид с мъгляви понятия за геометрията и лишен от чувство за гравитация.

— Погледни и стените.

Коен хвърли поглед към стената до себе си. По нея личаха жилки от червен кристал. Не можеше да твърди със сигурност, но като че ли дълбоко в самата скала непрекъснато припламваха мънички светлини. Ставаше и някакво извънредно голямо течение. Постоянен бриз духаше от черните недра на пещерата.

— Сигурна съм, че духаше на обратно като влизахме — прошепна Бетан. — Ти какво мислиш, Двуцветко?

— Ами, аз не разбирам много от пещери — каза, — но тъкмо сега си мислех колко интересно е онова сталагнещенце, дето виси от тавана ей там. Нещо като луковица, нали?

Погледнаха нещото.

— Не знам точно защо — добави Двуцветко, — но май няма да е лошо да се махнем от тука.

— Ами да — саркастично рече Коен. — Май най-добре да вжемем да ги помолим да ни отвържат и да ни пушнат, а?

Коен не беше прекарал много време в компанията на Двуцветко, иначе нямаше да се изненада, когато човечето кимна бодро и каза с високия, бавен и отчетлив тон, с който си служеше когато трябваше да общува на чужд език.

— Извинете! Бихте ли ни развързали и пуснали да си ходим? Тук е доста влажничко и става течение. Съжалявам.

Бетан погледна косо Коен.

— Трябваше ли да казва това?

— Жа мен е новошт, прижнавам.

И наистина, трима от групата около огъня тръгнаха към тях. Не изглеждаха да имат намерение да развързват когото и да било. Двамината, всъщност, като че ли бяха от ония, дето като видят, че някой е завързан, почват да си играят с ножове, да се гаврят с него и да се хилят цинично.

Херена се представи като издърпа сабята си и я насочи към сърцето на Двуцветко.

— Кой от вас е Ринсуинд магьосникът? — попита. — Конете бяха четири. Тук ли е той?

— Ъ-ъ, не знам къде е — отвърна Двуцветко, — отиде да търси лук.

— Значи сте му приятели и ще дойде да ви търси — заключи Херена. Тя хвърли бегъл поглед на Коен и Бетан, после разгледа по-подробно Багажа.

Траймън дебело бе подчертал да не пипат Багажа. Любопитството може да е погубило котката, но любопитството на Херена би могло да изтреби глутница лъвове.

Тя разряза мрежата и задърпа капака на сандъка.

Двуцветко изтръпна.

— Заключен — рече тя най-накрая. — Къде е ключът, дебеланко?

— Ами… няма ключ — каза Двуцветко.

— Има ключалка — изтъкна тя.

— Ами да, но ако иска да стои заключен, просто си стои заключен — неловко заобяснява Двуцветко.

Херена забеляза подигравателната усмивка на Ганшъ. Изръмжа.

— Искам го отворен — каза. — Ганшъ, имай грижата.

Тя тръгна обратно към огъня.

Ганшъ извади дълъг и тънък нож и се наведе близо до лицето на Двуцветко.

— Тя го иска отворен — каза. Погледна към другия и се ухили.

— Иска го отворен, Уиймз.

— Ъхъ.

Ганшъ бавно размаха ножа пред лицето на Двуцветко.

— Виж какво — търпеливо подхвана Двуцветко, — май не разбираш. Никой не може да отвори Багажа, ако той е в настроение да стои заключен.

— Ах, да, забравих — замислено рече Ганшъ, — разбира се, това е магически сандък, нали така беше? С малки краченца, така казват. Я погледни Уиймз, да виждаш крачета от онази страна? Не?

Опря ножа си до гърлото на Двуцветко.

— Наистина съжалявам. Уиймз също. Той не говори много, но правим следното — къса хората парче по парче. Така че, отваряй сандъка!

Извърна се и ритна сандъка отстрани. Появи се дълбока цепнатина.

Нещо лекичко изщрака.

Ганшъ се ухили. Бавно, замислено, капакът се повдигна. На далечната светлина от огъня лъсна злато — купища злато — на плочки, верижки и монети, тежки и бляскави на фона на мерджелеещите се сенки.

— Много добре — тихо промълви Ганшъ.

Погледна назад към нищо неподозиращите хора край огъня, които май крещяха нещо на някого извън пещерата. После погледна замислено Уиймз. Устните му беззвучно се движеха от непривичното за него усилие да изчислява наум.

Погледна надолу към ножа си.

Сетне подът се размърда.

— Чух някого — каза един от мъжете. — Там долу, между ъ-ъ, скалите.

Гласът на Ринсуинд идеше от тъмнината под тях.

— Слушайте — започна той.

— Какво? — подкани Херена.

— В голяма опасност сте — извика Ринсуинд, — трябва да изгасите огъня!

— Не, не — каза Херена. — Грешиш, ти си в опасност. А огъня ще си остане.

— Този голям стар трол…

— Всички знаят, че тролите не се доближават до огъня — прекъсна го Херена. Тя кимна и двама мъже издърпаха сабите си и се шмугнаха в мрака навън.

— Абсолютно вярно! — отчаяно изкрещя Ринсуинд. — Само че точно този трол няма как да го направи, нали разбирате?

— Няма как? — Херена се подвоуми. Част от ужаса в гласа на Ринсуинд се стовари върху нея.

— Да, защото, видите ли, вие сте запалили огъня на езика му.

После подът се размърда.

Старият Дядо се събуждаше полека-лека от вековния си сън. Без малко изобщо да не се събуди, фактически, няколко десетилетия по-късно това нямаше да може да стане. Когато един трол остарее и почне да размишлява сериозно за вселената, той обикновено си намира някое тихо местенце и се залавя да философства така издълбоко, че след време започва да забравя за своите крайности^[1]. Започва да изкристализирва по ръбовете, докато накрая не остава нищо друго, освен мъничък проблясък живот във вътрешността на доста голямо възвишение с някои необикновени скални пластове.

Старият Дядо не беше стигнал чак до там. Тъкмо премисляше една многообещаваща своя мисъл за значението на истината, когато се разбуди и усети горещ пепелив вкус в това, което след известни размишления си спомни, че е устата му.

Започна да се ядосва. По нервните му пътища от нечист силикон препуснаха команди. Дълбоко в силикозното му тяло камъкът се приплъзна гладко по специални линии на прегъване. Дървета се повалиха и тревата се разцепи, когато пръсти, големи колкото кораби се разтвориха и се вкопчиха в земята. Две гигантски скални свлачища високо в каменното му лице отбелязаха отварянето на очи като огромни гурелясали опали.

Ринсуинд не виждаше всичко това, разбира се, тъй като собствените му очи бяха само за дневно виждане, но затова пък усети как целият тъмен пейзаж бавно се разлюля и после се заиздига по невероятен начин към звездите.

Слънцето изгря.

Слънчевата светлина, обаче, не. Това което всъщност се случи бе, че всеизвестната слънчева светлина в Дисковия свят, която, както вече посочихме, пътува много бавно през мощното му магическо поле, се плисна леко по земите около Периферията и започна деликатната си мълчалива битка срещу отстъпващите армади на нощта. Тя се разля като разтопено злато^[2] по спящия пейзаж ярка, чиста и преди всичко — бавна.

Херена не се колеба. Със завидно присъствие на духа тя се втурна към ръба на дядовата долна устна и скочи, претълкулвайки се при приземяването. Мъжете я последваха и тупнаха сред отломъците, псувайки.

Като дебелак, който се опитва да прави коремни преси, старият трол се изтласка нагоре.

Там, където лежаха затворниците, това не се виждаше. Единственото, което знаеха беше, че подът под тях непрекъснато се люлееше и всичко това бе придружено от много шум, повечето неприятен.

Уиймз сграбчи ръката на Ганшъ.

— Земетресение! — извика. — Да се махаме от тук!

— Никъде не мърдам без златото — каза Ганшъ.

— Какво?

— Златото, златото. Човече, можем да бъдем богати като Креозот!

Уиймз може би имаше коефициент на интелигентност със стайна температура, но успя да разпознае идиотизма от пръв поглед. Очите на Ганшъ блестяха повече от злато и той сякаш се взираше в лявото ухо на Уиймз.

Уиймз отчаяно погледна Багажа. Той все още бе подканващо отворен, което бе странно — човек би си помислил, че цялото тръскане би трябвало да го затвори досега.

— Няма да можем да го носим — възрази той. — Много е тежък — добави.

— Мама му стара, все още можем да носим една част от него — изкряска Ганшъ и подскочи към сандъка при един нов трус.

Капакът рязко се затвори. Ганшъ изчезна.

И за да не би Уиймз да си помисли, че е случайно, капакът на Багажа отново се отвори, само за секунда, и един огромен махагонено червен език облиза широки и бели като явор зъби. После отново се затвори с трясък.

За още по-голям ужас на Уиймз, изпод долната страна на сандъка се подадоха стотици малки крачета. Той се повдигна много бавно и внимателно подреждайки крачетата си обърна предната си част към него. Ключалката му гледаше особено злонамерено, сякаш искаше да каже: „Хайде де, ела, че ми трябваш…“

Уиймз отстъпи назад и умолително погледна Двуцветко.

— Мисля, че няма да е зле да ни развържеш. — предложи Двуцветко. — Той е доста дружелюбен, след като веднъж те опознае…

Нервно ближейки устни, Уиймз извади ножа си. Багажът предупредително изскърца.

Той преряза въжетата им и бързо се дръпна назад.

— Благодарим — каза Двуцветко.

— Май пак ми ше е шхванал гърба — оплака се Коен, докато Бетан му помагаше да се изправи.

— Какво да го правим тоя? — попита Бетан.

— Да му вжемем ножа и да му кажем да ше рашкара — предложи Коен. — Така добре ли е?

— Да, сър! Благодаря, сър! — изломоти Уиймз и препусна към входа на пещерата. Силуета му се очерта на фона на сутрешната здрачевина за миг и после изчезна. Чу се едно далечно „а-а…“

 

 

Слънчевата светлина бушуваше безмълвно по земята като прилив. Тук-там, където магическото поле бе малко по-слабо, огнените езици на утрото изпреварваха деня и оставяха изолирани нощни островчета, които се свиваха и изчезваха при настъпването на блестящия океан.

Високите земи около Въртопните Равнини стърчаха пред напредващата приливна вълна като огромен сив кораб.

Възможно е да се наръга трол, но за да се усвои прийома се изисква практика, а пък никой не получава този шанс повече от веднъж. Хората на Херена видяха излизащите от тъмнината силуети на тролите, прилични на много солидни духове. Остриетата им се строшиха при удара с кремъчните кожи, чуха се един-два ниски писъка и после нищо повече, освен викове далеч навътре в гората, когато си плюха на петите, удължавайки максимално разстоянието между себе си и отмъщаващата си земя.

Ринсуинд се измъкна иззад едно дърво и се огледа. Беше сам, но храсталаците зад него шумоляха от труполенето на тролите, които преследваха бандата.

Погледна нагоре.

Високо над него две огромни кристалински очи се свиха в омраза към всичко меко и кашесто и, особено към всичко топло. Ринсуинд затрепери от страх, когато една голяма колкото къща ръка се вдигна, сви се в юмрук и се спусна към Него.

Денят дойде с беззвучна експлозия на светлина. За миг огромният ужасяващ корпус на Стария Дядо остана като тъмен вълнолом в заобикалящата го дневна светлина. Чу се кратък стържещ звук.

Настъпи тишина.

Изминаха няколко минути. Нищо не се случи.

Няколко птички запяха. Една земна пчела зажужа над огромния камък, който представляваше дядовия юмрук и кацна на туфичка мащерка, която бе поникнала изпод единия каменен нокът.

Отдолу се чу тътрене. Ринсуинд се изплъзна сковано от тесния процеп между юмрука и земята като змия, излизаща от дупката си.

Легна по гръб и се загледа в небето покрай замръзналата фигура на трола. Никак не беше се променила, с изключение на неподвижността си, но зрението вече започваше да му играе номера. Предишната нощ Ринсуинд бе наблюдавал как пукнатините в камъка се превръщат в устни и очи; сега гледаше как чертите на огромното каменно лице се превръщат, като от магия, в обикновени грапавини по скалата.

— Ау — извика той.

Това май не помогна. Стана, изтупа се и се огледа наоколо. Като не се брои земната пчела, беше съвсем сам.

Като се полута насам-натам, намери скала, която от някои ъгли приличаше на Берил.

Беше объркан и самотен и далеч от дома. Той…

Високо над него се чу стържещ звук и по земята се посипаха скални отломки. Високо горе в лицето на Стария Дядо се появи дупка; мерна се задната част на Багажа, който се мъчеше да си възвърне равновесието, и после от входа на пещерата се подаде главата на Двуцветко.

— Има ли там някой долу? Ало? — Хей! — изкрещя магьосникът. — Как се радвам да те видя!

— Не знам. Как? — попита Двуцветко.

— Какво как?

— Господа, каква прекрасна гледка се открива тук горе!

Трябваше им половин час, за да слязат. За щастие, Старият Дядо беше доста назъбен с много места за хващане. Носът, обаче, би представлявал трудно препятствие, ако не беше избуялото дърво, поникнало в едната му ноздра.

Багажът не се главоболеше да се хваща. Просто си скачаше и подскачаше надолу, без никакви видими повреди.

Коен седеше на сянка, като се опитваше да си поеме дъх и чакаше акъла си да го настигне. Изгледа замислено Багажа.

— Всички коне са изчезнали — съобщи Двуцветко.

— Ще ги намерим — каза Коен. Очите му се забиха като свредел в Багажа, който започна да изглежда смутен.

— У тях беше всичката ни храна — сети се Ринсуинд.

— В гората има много храна.

— В Багажа си имам няколко питателни бисквити — каза Двуцветко. — „Пътнишка отрада“. Като закъсаш са голяма утеха.

— Опитвал съм ги — рече Ринсуинд. — Имат един такъв гаден ръб и…

Коен се изправи, потръпвайки от болка.

— Ижвинете — рече безизразно. — Има нещо, което трябва да ужная.

Отиде до Багажа и хвана капака му. Сандъкът отстъпи бързешката, но Коен протегна кокалестия си крак и препъна половината от краката му. Багажът се изви, за да го захапе, но той стисна зъби и изду гърди, блъскайки го така, че се търкулна на извития си капак и ядосано се заклати като побесняла костенурка.

— Хей, това е моят Багаж! — извика Двуцветко. — Защо той напада Багажа ми?

— Струва ми се, че знам защо — тихо промълви Бетан. — Мисля, че го прави, защото се страхува от него.

Двуцветко се обърна към Ринсуинд с отворени уста.

Ринсуинд вдигна рамене.

— И да ме убиеш не знам — каза. — Аз самият бягам, когато ме е страх от нещо.

Като щракна с капак, Багажът се връцна във въздуха, тупна на земята, затича се и леко блъсна Коен по пищялите с един от месинговите си ъгли.

Докато смени посоката, Коен успя да го сграбчи за достатъчно дълго време, да го запрати с всичка сила в една скала.

— Не е зле — възхити се Ринсуинд.

Багажът се върна залитайки, спря за малко, после, поклащайки заплашително капака си, тръгна към Коен. Той скочи и го яхна, като при това и ръцете, и краката му се заклещиха в процепа между сандъка и капака.

Това силно озадачи Багажа. Удивлението му се засили, когато Коен пое дълбоко дъх и се изду, а мускулите му, изпъкнали върху слабичките му ръце, заприличаха на пълен с кокосови орехи чорап.

Постояха известно време в тази схватка — сухожилия срещу панти. Сегиз-тогиз единият от двамата изскърцваше.

Бетан ръгна Двуцветко в реброто.

— Направи нещо — каза.

— Ъ-ъ… — заекна Двуцветко. — Да. Достатъчно, мисля, че стига толкова. Свали го, ако обичаш.

Багажът предателски скръцна като чу гласа на господаря си. Капакът му хвръкна нагоре с такава сила, че Коен се прекатури назад, но бързо се изправи на крака и се хвърли към сандъка.

Съдържанието му бе изложено на показ.

Коен бръкна вътре.

Багажът скръцна леко, но очевидно си бе претеглил шансовете да бъде изпратен на върха на Великия Небесен Гардероб. Когато Ринсуинд се осмели да надникне през пръсти, Коен тъкмо преглеждаше Багажа и псуваше под сурдника.

— Прано бельо? — изкрещя. — Това ли е всишко? Шамо бельо?

Тресеше се от ярост.

— Мисля, че има и малко бисквити — тихо промълви Двуцветко.

— Но тук имаше жлато! Ошвен това, видях как ижяде едного! — Коен умолително погледна Ринсуинд.

Магьосникът въздъхна.

— Не питай мен — рече. — Не съм аз собственикът на това проклето нещо.

— Купих го в един магазин — заоправдава се Двуцветко. — Казах, че искам пътнически^[3] куфар.

— Точно това си получил — каза Ринсуинд.

— Много е лоялен — рече Двуцветко.

— О, да — съгласи се Ринсуинд, — ако качеството, което търсиш в един куфар, е лоялност.

— Шакай, шакай — каза Коен, който се беше свлякъл върху една скала. — Да не би да беше един от онежи магажини — ишкам да кажа, баш държа, ше не го беше жабеляжал преди и като ше върна шлед това пак там, вече го нямаше?

Двуцветко засия.

— Точно така!

— Продавашът беше дребно шбръшкано штарше, нали? И дюкяншето беше пълно с невероятни неща, а?

— Така беше! Изобщо не можах повече да го открия, мислех си, сигурно съм объркал улицата — там, където мислех че е, нямаше нищо освен тухлена стена. Спомням си, тогава си помислих, че е доста…

Коен вдигна рамене.

— Един от онежи магажини^[4] — каза. — Това обяснява нещата — попипна гърба си и лицето му се изкриви. — Проклетият кон ижбяга ш мехлема ми!

Ринсуинд си спомни нещо и зарови в недрата на окъсаната си и вече много мърлява мантия. Измъкна зелено шишенце.

— Тошно това ми трябваше! — възкликна Коен. — Ти ши шудешен — той изгледа косо Двуцветко.

— Щях да го победя — рече тихо, — даже да не беше го накарал да ме пушне, накрая щях да го победя.

— Така е — каза Бетан.

— Вие двамата можете да швършите нещо полежно — добави той. — Тожи Багаж проби един тролски жъб, жа да ни ижмъкне. Те ша диамантени. Я виж дали не можете да намерите паршетата. Дойде ми наум нещо жа тях.

Бетан нави ръкави и отпуши шишенцето, а Ринсуинд отведе Двуцветко настрана. Когато бяха в безопасност зад един храст, той каза:

— Онзи е изкрейзил.

— Онзи, за когото говориш, е Коен Варваринът! — искрено се шокира Двуцветко. — Той е най-великият войн, който…

— Бил е — прекъсна го нетърпеливо Ринсуинд. — Всичките тия победи над воини-свещеници и човекоядни зомбита са били преди години. Сега са му останали само спомените и толкова белези, че можеш да си играеш на кръстчета и нули върху му.

— Доста по-възрастен е, отколкото си го представях, да — призна Двуцветко. Наведе се да вдигне парче диамант.

— Затова трябва да ги оставим, да намерим конете и да се махаме — каза Ринсуинд.

— Това е малко мръсен номер, нали?

— Ще се оправят — енергично отсъди Ринсуинд. — Проблемът е, добре ли би се чувствал в компанията на човек, който напада Багажа с голи ръце?

— Това наистина е проблем — съгласи се Двуцветко.

— И без това сигурно без нас ще са по-добре.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — каза Ринсуинд.

Намериха безцелно заплелите се из шубраците коне, закусиха с лошо изсушена конска пастърма и тръгнаха в посока, която Ринсуинд реши, че е вярната. След няколко минути Багажът се подаде от храстите и ги последва.

Слънцето се издигна по-високо в небето, но все още не успяваше да заличи светлината на звездата.

— За една нощ е пораснала — отбеляза Двуцветко. — Защо някой не направи нещо?

— Като например?

Двуцветко се замисли.

— Не може ли някой да каже на Великия АТуин да я заобиколи? — попита. — Някак да мине покрай нея?

— Неща от този род са пробвани вече — отвърна Ринсуинд. — Магьосници са се опитвали да се настроят на вълните на мозъка на Великия АТуин.

— И не успели, така ли?

— О, успели — каза Ринсуинд. — Само че… Само че се оказало, че има непредвидени рискове в това да се разчита на мозък, голям като тоя на Световната Костенурка — обясни той.

Магьосниците първо тренирали върху обикновени и гигантски морски костенурки, за да хванат цаката на начина на мислене на този вид животни, но макар да знаели, че мозъкът на Великия АТуин ще е голям, не били осъзнали, че ще е бавен.

— Група магьосници го разчитат на смени от тридесет години — каза Ринсуинд. — Единственото, което са открили е, че Великият АТуин очаква нещо с нетърпение и радост.

— Какво?

— Кой знае?

Известно време яздиха мълчаливо през насечена местност с огромни варовикови скали от двете страни на пътеката. Накрая Двуцветко каза:

— Виж какво, би трябвало да се върнем.

— Слушай, ще стигнем при река Смарл утре — заразубеждава го Ринсуинд. — Нищо лошо няма да им се случи тук, не виждам защо…

Говореше сам на себе си. Двуцветко бе обърнал коня си и се носеше обратно, демонстрирайки ездаческите умения на чувал с картофи.

Ринсуинд сведе поглед. Багажът го гледаше глуповато.

— Какво гледаш? — попита магьосникът. — Да се връща, ако иска, какво ми пука?

Багажът не каза нищо.

— Виж какво, не съм му настойник — опъваше се Ринсуинд. — Нека да сме абсолютно наясно по този въпрос.

Багажът нищо не каза, но този път по-силно.

— Какво чакаш — тръгвай след него. Аз нямам нищо общо с теб.

Багажът отдръпна мъничките си крачета и се настани на пътечката.

— Е, аз тръгвам — съобщи Ринсуинд. — Не се шегувам — добави.

Той обърна главата на коня обратно към новия хоризонт и хвърли бегъл поглед надолу. Багажът още си седеше там.

— Няма смисъл да се позоваваш на доброто у мен. Стой си тук ако искаш и цял ден, не ме интересува. Аз просто тръгвам, разбра ли?

И той изгледа Багажа свирепо. Багажът също го погледна.

 

 

— Знаех си, че ще се върнеш — каза Двуцветко.

— Не ми се говори за това — пресече го Ринсуинд.

— Да говорим за нещо друго тогава.

— Ами да, любима тема може да ми бъде как да свалим тези въжета — каза Ринсуинд и дръпна силно впилите се в китките му върви.

— Интересно защо си толкова важен — рече Херена.

Тя седеше на един камък срещу тях със сабя в скута си. Повечето от бандитите се бяха разположили между скалите високо над тях и наблюдаваха пътя. Ринсуинд и Двуцветко се бяха оказали покъртително лесни за залавяне.

— Уиймз ми каза какво е сторил твоят сандък с Ганшъ — додаде тя. — Не мога да кажа, че е голяма загуба, но надявам се да е разбрал, че ако се приближи и на една миля до нас, лично аз ще ви прережа гърлата и на двамата, ясно ли е?

Ринсуинд закима енергично.

— Много добре — каза Херена. — Искат ви живи или мъртви, на мен всъщност ми е все едно как, но някои от момчетата може би ще искат да си поговорят с вас за онези троли. Ако слънцето не беше изгряло точно тогава…

Тя остави изречението да виси във въздуха и се отдалечи.

— Ето ти тебе една каша — рече Ринсуинд и отново дръпна въжетата, с които беше завързан.

Зад него имаше голям камък и ако успееше да вдигне китките си — да, помисли си, щеше да ги разрани, а в същото време нямаше да е достатъчно остър, за да има някакъв ефект върху въжетата.

— Но защо точно ние — зачуди се Двуцветко, — заради онази звезда е, нали?

— Нищо не знам за звездата — каза Ринсуинд. — Дори и лекциите по астрология в Университета никога не съм посещавал!

— Предполагам, че накрая всичко ще се уреди — рече Двуцветко.

Ринсуинд го погледна. Подобни твърдения винаги го вбесяваха.

— Наистина ли смяташ така? — попита. — Без майтап, съвсем наистина ли?

— Ами като си помислиш, нещата винаги се подреждат задоволително.

— Ако смяташ пълното разстройство на живота ми през последната година за задоволително, може да си прав. Престанал съм да броя случаите, когато без малко да ме убият…

— Двайсет и седем — съобщи Двуцветко.

— Какво?

— Двадесет и седем случая — услужливо повтори Двуцветко. — Преброих ги. Но на теб никога не ти се е случвало.

— Какво? Да ги броя ли? — попита Ринсуинд, който започваше да изпитва познатото чувство, че този разговор се е повтарял до втръсване.

— Не. Да те убият. Това не ти ли се струва малко подозрително?

— Никога не съм имал нещо против това, ако съм те разбрал правилно — каза Ринсуинд.

Заби гневен поглед в краката си. Разбира се, Двуцветко имаше право. Магията го пазеше, това бе очевидно. Без съмнение, ако скочеше от някоя скала, някой минаващ облак щеше да смекчи удара от падането му. Лошото на тази теория е, реши той, че тя е в сила само докато не вярва в нейната истинност. В момента, в който се сметне за неуязвим, ще умре. Така че, общо взето, най-добре изобщо да не мисли за всичко това.

Можеше да бъде сигурен само в едно — започваше да го боли глава. Надяваше се, че магията е някъде в областта на главоболието и действително страда.

Когато ги извеждаха от падината, сложиха Ринсуинд и Двуцветко да яздят на един кон с по един от бандитите. Ринсуинд неудобно се бе настанил пред Умймз, който беше си навяхнал глезена и не бе в добро настроение. Двуцветко седеше пред Херена и тъй като бе сравнително нисък, това означаваше, че поне ушите му ще са на топло. Тя яздеше с изваден нож и си отваряше очите на четири за вървящи сандъци; Херена не беше много наясно точно какво представлява Багажа, но имаше достатъчно ум в главата си да разбере, че сандъкът няма да позволи да убият Двуцветко.

След около десетина минути го съзряха по средата на пътя. Капакът му бе примамливо отворен. Беше пълен със злато.

— Заобиколете го — извика Херена.

— Но…

— Това е клопка.

— Така е — потвърди Уиймз, блед като платно.

— Слушайте мен.

Заобиколиха неохотно блестящото изкушение и продължиха по пътеката. Уиймз уплашено се извърна, ужасен да не би да види, че сандъка го преследва.

Това, което видя бе комай по-лошо. Беше изчезнал. Далеч навътре от едната страна на пътеката високата трева се размърда тайнствено и замря.

Ринсуинд не беше кой знае какъв магьосник, още по-малко боец, но затова пък беше специалист по страхливост и моментално надушваше страха. Той пророни едва чуто:

— Ще те следва навсякъде, да знаеш.

— Какво? — разсеяно попита Уиймз. Той все още надничаше към тревата.

— Много е търпелив и никога не се отказва. Имаш си работа с велемъдро крушово дърво. Обикновено те оставя да си мислиш, че те е забравило и после един ден, както си вървиш по някоя тъмна улица ще чуеш едни такива леки стъпки зад себе си — шляп, шляп, ще чуеш и ще се втурнеш да бягаш, а те ще се забързат — шляп, шляп, шляп…

— Млък — изкрещя Уиймз.

— Сигурно вече те е познал, така че…

— Млъкни ти казах!

Херена се обърна на седлото си и ги изгледа кръвнишки. Уиймз се намръщи и придърпа ухото на Ринсуинд до самата си уста, после каза дрезгаво:

— Не се страхувам от нищо, разбра ли? Плюя на тия магьоснически алабаланици.

— Всички казват така, преди да са чули стъпките — рече Ринсуинд и замръзна. Острието на нож бодеше ребрата му.

През останалата част от деня нищо не се случи, но, за радост на Ринсуинд и за все по-голям ужас на Уиймз, Багажът се показа няколко пъти. Явяваше се ту кацнал ни в клин, ни в ръкав на някоя скала, ту полускрит и обрасъл с мъх в някой ров.

Късно след обяд се изкачиха на гребена на хълм, от който се виждаше просторната долина на горното течение на Смарл, най-дългата река върху Диска. Тук тя вече бе широка половин миля и пълна с тинята, която правеше долината по долното й течение най-плодородната земя на континента. Тук-там вълма ранна мъгла увенчаваха бреговете й.

— Шляп — каза Ринсуинд.

Усети как Уиймз подскочи на седлото.

— Ъ?

— Само си прочиствах гърлото — ухили се Ринсуинд.

Бе вложил много мисъл в това ухилване. Така се хилят хора, които се втренчват в лявото ти ухо и съобщават, че ги следят тайни агенти от съседната галактика. Не беше ухилване, което вдъхва доверие. Има и по-ужасни, но само от присмехулници на оранжеви и черни райета, с дълги опашки, които се мотаят и търсят жертви, на които да се ухилят зъбато.

— Махни я от лицето си — нареди Херена, като препусна край тях.

На края на пътеката, която водеше към брега на реката, имаше груб пристан и голям бронзов гонг.

— С него може да се повика обслужващия ферибота — рече Херена. — Ако пресечем тук, ще си спестим голям завой на реката. Може даже да стигнем до някой град тази вечер.

Уиймз изглеждаше разколебан. Слънцето едрееше и почервеняваше, а мъглите почваха да се сгъстяват.

— Или може би искате да пренощувате от тази страна на реката, а?

Уиймз вдигна чука и удари гонга толкова силно, че той се завъртя около куката си и падна.

Зачакаха мълчаливо. След малко се чу плясък и подрънкване на верига, която се подаде от водата и се опъна, придържана от желязната кука, забита в брега. Най-накрая от мъглата изплува мудният плосък силует на ферибота със закачулената фигура на фериботаджията, който въртеше огромно колело в центъра на платформата и така се придърпваше към брега.

Плоското дъно на ферибота застърга по дребните камъчета и закачулената фигура се облегна задъхана над колелото.

— Двама по двама — проломоти. — Това е всишко. Шамо по двама, ш коне.

Ринсуинд преглътна и се опита да не гледа Двуцветко. Човечето сигурно вече се хили и гримасничи като идиот. Рискува един кос поглед.

Двуцветко седеше с отворена уста.

— Ти не си предишният фериботаджия — каза Херена. — Минавала съм от тука, предишният беше едър човек, някак…

— Днеш му е пошивният ден.

— Аха, добре — колебливо рече тя, — в такъв случай… защо се смее този?

Раменете на Двуцветко се тресяха, лицето му беше почервеняло и изпод разтворените му устни излизаше сподавено пуфтене. Херена го изгледа кръвнишки, сетне впери тежък поглед във фериботаджията.

— Вие двамата — хванете го!

Последва бездействие. Сетне един от мъжете попита:

— Кого? Фериботаджията?

— Да!

— Защо?

Херена изпадна в затруднение. Не се предвиждаха подобни ситуации. Прието бе, че когато някой изкрещи нещо от рода на „Дръжте го!“ или „Стража!“, хората скачат и го сторват, без да се чудят и да го обсъждат.

— Защото аз казвам! — бе най-доброто, което й дойде на ум. Двамата най-близо до приведената фигура се спогледаха, свиха рамене, слязоха от конете и хванаха всеки по едно рамо. Фериботаджията им стигаше някъде до кръста.

— Така ли? — попита единият. Двуцветко едва си поемаше дъх.

— Искам да видя сега какво има под наметалото.

Двамата се спогледаха.

— Не съм сигурен, че… — почна единият. Не можа да продължи, тъй като един топчест лакът се заби в стомаха му като бутало. Другарят му невярващо погледна надолу и получи другия лакът в бъбреците си.

Коен псуваше, като се мъчеше да освободи сабята си от наметалото и в същото време по рачешки скачаше към Херена. Ринсуинд изпъшка, стисна зъби и рязко и силно отметна главата си назад. Уиймз изпищя, а Ринсуинд се претъркули странишком, тупна тежко в калта, бясно се изправи на крака и затърси с очи къде може да се скрие.

С тържествуващ вик Коен успя да освободи сабята си и триумфално я размаха, ранявайки тежко едного, който се беше промъкнал откъм гърба му.

Херена изблъска Двуцветко от коня си и затърси собствената си сабя. Двуцветко се опита да се изправи и накара коня на друг от мъжете да се изправи на задните си крака и да го хвърли като при това главата му попадна точно под крака на Ринсуинд, който го ритна възможно най-силно. Ринсуинд първи би се нарекъл плъх, но даже плъховете се бият, като се намерят в ъгъла.

Ръцете на Уиймз се стовариха върху рамото му и юмрук, колкото средно голям камък се заби в главата му.

Свличайки се на земята, чу как Херена каза доста тихо:

— Убий ги и двамата. Аз ще се занимая с този стар глупак.

— Дадено! — каза Уиймз и се обърна към Двуцветко с изтеглена сабя.

Ринсуинд видя как той се колебае. За момент стана тихо, после даже Херена чу плискане, когато Багажът се надигна откъм брега, като от него се стичаше вода.

Уиймз впери ужасен поглед в него. Сабята падна от ръката му. Той се връцна и се затича в мъглата. След миг Багажът прескочи Ринсуинд и го последва.

Херена се опита да намушка Коен, който парира удара и изпъшка при изщракването на ръката си. Остриетата звъннаха влажно, после един ловък замах нагоре от страна на Коен почти обезоръжи Херена и я накара да отстъпи.

Ринсуинд се довлече залитайки до Двуцветко и го задърпа безрезултатно.

— Време е да вървим — изломоти той.

— Страхотно! — възкликна Двуцветко. — Видя ли как той я…

— Да, да, хайде.

— Но аз искам… Ей, това се казва удар!

Сабята на Херена изхвърча от ръката й, заби се в калта и завибрира. Като изпухтя доволно, Коен прибра собствената си сабя, кръстоса поглед за момент, тихичко извика от болка и застана абсолютно неподвижен.

Херена го погледна озадачено. Направи пробно движение по посока на сабята си и когато нищо не се случи, изтегли я, провери здравината й, и впери поглед в Коен. Предпазливо се завъртя около него, следвана единствено от агонизиращия му поглед.

— Гърбът му пак е сдал багажа! — прошепна Двуцветко, — какво да правим?

— Да видим дали не можем да хванем конете?

— Е — каза Херена. — Не знам кой си и защо си тук и нали разбираш, нямам нищо лично против тебе.

Тя вдигна сабята си с две ръце.

Внезапно нещо се стрелна в мъглата и се чу тъп удар на парче дърво върху глава. За момент Херена изглежда се шашна, после се килна напред.

Бетан пусна клона, с който си беше послужила и погледна към Коен. Сетне го сграбчи за раменете, заби коляното си в кръста му, изви го професионално и го пусна.

Блаженство се изписа на лицето му. Наведе се пробно.

— Оправи се! — извика. — Гърбът ми! Оправи се!

Двуцветко се обърна към Ринсуинд.

— Баща ми навремето препоръчваше висене от горната част на врата — рече приказливо.

 

 

Уиймз много предпазливо се промъкваше между обраслите с храсталаци, удавени в мъгла дървета. Млечнобледият влажен въздух заглушаваше всичкишумове, но той беше сигурен, че през последните десетина минути нямаше какво да се чуе. Много бавно се обърна кръгом, след което си разреши лукса да въздъхне дълго и прочувствено. Отстъпи назад в прикритието на храстите.

Нещо го побутна по свивката на колената отзад, много лекичко. Нещо ъгловато.

Той погледна надолу. Като че ли там имаше повече крака, отколкото би трябвало да има.

Чу се рязък трясък.