Лора Джо Роуланд
Шинджу (31)

Тридесета глава

Сецубун бе приключил. Първият ден от Новата година обгръщаше Едо с тишина и ведро спокойствие. По улиците само случайно забравен от метачите боклук — захвърлена маска или скъсани ивици цветна хартия — припомняше безмълвно за бурните празненства от изминалата нощ. Слънцето блестеше ярко от леденото небе и градът изглеждаше като обсипан с кристали.

Сано яздеше бавно към дома на родителите си. Предната нощ шогунът бе отменил заповедта за арестуването му и сега той бе свободен човек. Мислите му се върнаха към остатъка от нощта, прекарана в замъка Едо. Там лечители бяха намазали с мехлем по-леките рани, бяха зашили дълбоката рана на рамото и го бяха превързали с билкови лапи за облекчаване на болките. Слуги го бяха изкъпали, сресали, облекли в чисти и топли дрехи и му бяха поднесли чай. После се озова на лична аудиенция при шогуна в присъствието на дворцовия управител и на съвета на старейшините.

Токугава Цунайоши седеше на подиума в огромната приемна. Беше свалил карнавалния си костюм и сега носеше официално черно кимоно. Лицето му изглеждаше изопнато, тревожно и по-възрастно за неговите четирийсет и три години. Дворцовият управител Янагисава и петимата старейшини бяха коленичили в основата на подиума.

— Вие ми спасихте живота, Сано Ичиро — изрече шогунът с мек глас. Сано не очакваше върховният главнокомандващ на държавата да говори толкова светски. — Затова искам да изразя своята благодарност. Но най-напред моля да ми обясните как научихте за заговора на младия владетел Ниу.

Сано разказа цялата история. Представи сандала и въжето, прочете на глас свитъка на заговорниците и предсмъртното писмо на господарката Ниу. Щом свърши, всички заговориха в един глас.

— Безчинство!

— Господарката Ниу убийца?

— Ниу Масахито трябва да е бил обладан от демони. Как иначе би му хрумнало да опитва подобно нещо?

— Истина ли е, че съдията Огиу е възпрепятствал разследването?

Дворцовият управител Янагисава повиши глас над останалите:

— Предлагам да оставим почитаемия магистрат сам да говори за себе си.

Той плесна с ръце. При този сигнал двама стражници въведоха съдията Огиу. Сано се вторачи в него. Доскорошният му началник изглеждаше така, сякаш изненадващо бяха го измъкнали от леглото — загърнат с плащ направо върху нощните одежди и със замаяно от сън лице. Щом видя Сано, той изхленчи и отстъпи към вратата. Но стражниците го дръпнаха напред и го принудиха да коленичи пред шогуна.

— Ваше превъзходителство, каква чест! — заекна Огиу, докато се покланяше.

Шогунът го изгледа строго.

— Опитахте ли се да попречите на йорики Сано Ичиро да разследва убийствата на Юкико и Норийоши?

— Ама… как… не, ваше превъзходителство — смутено запелтечи Огиу, неспособен да излъже убедително.

Шогунът размени погледи с Янагисава.

— Знаете ли, че господарката Ниу е поръчала тези убийства, за да защити сина си? — попита Токугава. — Ако Сано Ичиро не бе продължил разследването въпреки вашите заповеди, извършеното от владетеля Ниу покушение срещу мен щеше да бъде успешно.

— Не, покушение… О, не! — изстена Огиу и се простря треперещ в краката на шогуна. — Ваше превъзходителство, моля ви, разберете… Уверявам ви, че ако знаех… никога не бих…

— Достатъчно! — гласът на шогуна прекъсна воплите му. — За грубо пренебрегване на задълженията ви и за предателско застрашаване на моя живот ви освобождавам от поста магистрат на Едо и ви осъждам на доживотно заточение на остров Хачиджо. Корабът ще отплава след три месеца, а дотогава ще бъдете държан в затвора Едо! — и той кимна на стражите: — Отведете го.

— Не! — изкрещя Огиу. — Моля ви, ваше превъзходителство, моля за милост!

Стражите го хванаха. Той риташе и се дърпаше, но те бързо го изнесоха от залата. Сано сведе глава, разтърсен от внезапното падение на един доскоро толкова знатен противник. Изблик на жалост разми удовлетворението, че магистрат Огиу бе получил справедливо наказание.

После един от старейшините попита:

— Какво ще предприемем във връзка с атентата?

Янагисава заговори пръв:

— Трябва да направим така, че възможно най-малко хора да научат за него. Не бива да се разчува, че негово превъзходителство за малко не е бил убит или че се е получил пробив в охраната. Не можем да допуснем другите даймио да смятат, че шогунът е уязвим при нападение. Това би подронило авторитета на клана Токугава и може да вдъхнови нови въстания. Ще ви кажа защо и как можем да постигнем нужното.

Старейшините и Токугава слушаха с уважение. Явно Янагисава наистина бе обсебил значителна част от властта на шогуна — точно както бяха намекнали колегите му йорики при онази отдавнашна закуска в трапезарията.

— Затова предлагам — продължи дворцовият управител — да разпространим следната история, която ще бъде записана и в официалния рапорт: Тази вечер в Йошивара разбойническа банда е нападнала съперническа банда и в последвалото стълкновение са били убити много невинни граждани, притекли се на помощ на силите на реда. Между тях са младият владетел Ниу и още двайсет негови приятели. Оцелелите престъпници са отведени на съд и впоследствие екзекутирани.

Настъпи тишина, докато всички обмисляха чутото. Шогунът кимна, а старейшините си размениха одобрителни погледи. Сано бе подразнен от изкривяването на истината, но не можеше да отрече съществените преимущества в плана на Янагисава.

Главният старейшина се обади колебливо:

— Да, звучи правдоподобно. Наистина, много малко хора знаеха, че негово превъзходителство е бил в Йошивара тази вечер. Всички заговорници са мъртви. Господарката Ниу и нейният слуга Еиичан също. Можем да използваме определени методи — тонът му подсказваше „заплахи и подкупи“, за да не допуснем очевидците да разпространяват слухове. Освен това никой, свързан със семейство Ниу или с други кланове на даймио, няма да признае, че е участвал в заговор за държавна измяна. Но законът постановява роднините на предателите също да бъдат наказани. Няма ли да се съобразим с него?

Сано изтръпна само като си представи Мидори и сестрите й, владетеля Ниу Масамуне и цялата му челяд, многочислените семейства на другите заговорници и всичките им васали — стотици невинни, осъдени на смърт за престъпление, което не са извършили. Изпита облекчение, когато Янигасава заговори отново:

— Както сам посочихте, виновниците вече са мъртви. По-нататъшните наказания биха удовлетворили закона, но не и потребността от мир за страната.

Мехлемите и билковите лапи притъпиха болките на Сано, горещият чай го отпусна и клепачите му се затвориха, докато шогунът и старейшините приемаха плана на Янагисава и обсъждаха подробностите за осъществяването му. Стресна се и се разбуди едва когато шогунът произнесе името му.

— Сано сан, простете, че ви задържахме толкова дълго. Вие сте много изморен. Затова бих искал да решим въпроса с възнаграждението ви. Като отплата за вярната ви служба към мен имате право на такова възнаграждение, каквото сам си изберете — заяви Токугава.

Сано бе поразен от тази неочаквана щедрост.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство — заекна той. Единственото му желание в този миг бе да се разтовари от чувството си за вина. — Моля куртизанката Глициния да бъде освободена от Двореца на божествената градина и да получи достатъчно пари, за да заживее като свободна гражданка.

Шогунът се приведе напред със замислено изражение.

— Много добре. Но това е доста банална услуга. Поискайте нещо друго.

Окуражен, Сано добави:

— Моля на гроба на моя секретар Хамада Цунехико, загинал при изпълнение на служебния си дълг, да бъде издигнат паметник — признанието на шогуна до голяма степен щеше да утеши семейството на момъка и да удовлетвори собствената му потребност да им осигури някакво обезщетение. — И нека Ниу Мидори бъде пусната от метоха в храма Канон и бъде върната в дома й в Едо.

— Той не иска нищо за себе си! — възкликна шогунът към останалите, искрено изненадан и възхитен. — Все за другите! — обърна се към Сано и каза: — Нещата, които пожелахте, ще бъдат сторени. А като признание за безкористната ви щедрост ще ви възнаградя, както аз намеря за добре.

 

Сега Сано мина през портата за родната махала. Докато пресичаше канала, сведе поглед към великолепния кон, който Цунайоши Токугава му бе дал вместо коня на Уада, убит предната нощ. Дисагите му бяха издути от новогодишни дарове — фини изделия от лакирано дърво, керамика и сребро, красиво увити пакети с мочи и мандарини — за семейството и за приятелите му. После огледа и себе си — богато подплатено наметало и копринено кимоно от личния гардероб на шогуна бяха украсени с герба на Токугава. Докосна разкошните мечове, подарък от признателния му благодетел, почувства тежестта на кесията си, която съдържаше десет жълтици. И всичко това беше нищо в сравнение със същинската му награда.

Пред къщата на родителите си Сано слезе от коня. Още щом влезе през портата, на прага се появи баща му — немощен, прегърбен и на вид по-болен от всякога. С една ръка се опираше на рамката, а в другата държеше писмото, което Сано им бе пратил по свещеника. В погледа на хлътналите му очи се четеше смесица от надежда, несигурност, подозрение, страх и безпомощна любов.

Чувство за вина сграбчи сърцето на Сано. Никога нямаше да си прости, че бе причинил такава мъка на баща си. Понечи да каже нещо, но гърлото му се бе сковало. Парливи сълзи на срам изпълниха очите му.

— Ичиро! — баща му протегна ръка, в която стискаше писмото, но после я отпусна, сякаш не знаеше дали да го покани вътре, или да му препречи входа. Мъчителна кашлица разтърси тялото му. След като се съвзе, промълви: — Връщаш ли се у дома? — в плахия въпрос се съдържаха хиляди неизречени.

Сано се изкашля неловко.

— Отосан — каза той с поклон. — Идвам си само за празниците. Шогунът ме назначи за свой специален агент. Щом си тръгна от тук, ще получа подслон в замъка и ще започна работа… с плата, десет пъти по-висока от предишната… Ако ме пуснеш вътре, ще ти обясня.

Баща му се навъси, без да може да повярва. Погледът му се премести последователно върху коня, дрехите и мечовете. Старецът пребледня, а ръката, с която се опираше на рамката, затрепери. Започна да се свлича на земята.

— Отосан!

Сано пусна юздите и се втурна напред да го подхване. В същия миг на прага се появи и майка му. Радостният й поздрав премина в тревожно възклицание, когато видя пепелявото лице на съпруга си. С нейна помощ Сано въведе баща си в къщата и го настани под топлите завивки до мангала с дървени въглища. После излезе отново, за да прибере коня в конюшнята.

— Ичирочан, толкова се разтревожихме, какво се случи с теб? — попита майка му, когато Сано се върна във всекидневната. — Къде беше? — тя се взря с благоговение в дрехите и мечовете на сина си, както и в издутите от дарове дисаги. — Какво означава всичко това?

Сано коленичи пред родителите си. Токугава Цунайоши му бе позволил да им каже истината, но ако се закълнат, че ще пазят тайна.

— Ако някой ви пита, просто ще казвате, че шогунът ме е повишил заради заслугите ми като йорики — добави той, след като приключи дългия си разказ. Ето как Янагисава и старейшините изкусно бяха подсигурили съучастничеството му в измамата.

Майка му посрещна новината с радост.

— О, Ичирочан, ти си герой! И каква чудесна награда за твоята смелост! — очите й се изпълниха със сълзи. — Всичко се оправи!

Де да можеше да мисли като нея! Незнайно защо се боеше, че новото му назначение ще се окаже колкото награда, толкова и наказание. Но сега не му беше до това.

Баща му кимна и каза:

— Ти донесе чест за фамилното ни име, сине! — старецът видимо възвръщаше цвета, силата и жизнеността си.

Майката на Сано се засмя и стана.

— С тези наши вълнения съвсем забравих яденето! — и забърза към кухнята.

През празничния ден Сано си наложи да яде само за да достави удоволствие на майка си. Истинското удоволствие бе не във вкусната храна, а в успокоението, че баща му яде с необичайно добър апетит, което вещаеше скорошно оздравяване.

Единственото, което искаше, бе да остане сам, за да можеше да осмисли всичко, което му се случи, откакто бе научил за шинджу. Трябваше да проумее значението на този внезапен обрат на съдбата, да осъзнае чувствата, които започваха да се избистрят в сърцето му след първоначалния шок.

Най-накрая дългото угощение приключи. Сано се сбогува с родителите си.

— Трябва да се отбия до Уада сан и да му дам новия кон — обясни той. Взе и няколко пакета с мочи и мандарини, които да поднесе на съседите си.

Скоро след това вървеше из улиците на града с последния останал подарък в ръка и размишляваше върху скорошните събития. Можеше ли да предотврати голямата трагедия, без да причинява други, по-малки? Окончателната победа компенсираше ли многобройните му поражения? И защо се ужасяваше да започне новата си служба?

 

Ето че отново се озова пред затвора Едо. Значи бе имал нужда не от самота, а от подходяща компания. Този път д-р Ито изглеждаше изненадан, когато му отвори вратата на стаичката си. Прие подаръка от Сано и каза:

— Трябва да призная, че не се надявах да ви видя отново, приятелю. Носят се странни слухове. Какво ви води насам? Очевидно сте оцелели и… — той повдигна вежди, щом видя герба на Токугава по одеждите му: — както личи, забогатели?

Сано не отвърна нищо. Толкова имаше нужда да разголи душата си, че сега, когато д-р Ито стоеше и чакаше да чуе истинската причина за визитата му, не знаеше откъде да започне.

Д-р Ито наруши тишината.

— Радвам се, че дойдохте, Сано сан. Пристигате точно навреме, за да участвате в моя специален новогодишен ритуал. Последвайте ме! — и той го преведе през серия охранявани врати и коридори до един двор, където от основата на външната стена на затвора ред каменни стъпала извеждаха до западната стражница върху стената. Докато се качваха по стъпалата, д-р Ито обясни: — Това е денят, в който поглеждам отвъд тези зидове и се наслаждавам на Едо и околностите му.

За момент състраданието към приятеля накара Сано да забрави собствените си грижи.

— Искате да кажете, че само веднъж в годината ви позволяват да погледнете отвъд стените на затвора? — възкликна той ужасен. В сравнение с такава доживотна присъда собственото му изпитание изглеждаше банално, а възнаграждението на шогуна — съвършена благодат.

— О, не — отвърна д-р Ито и се засмя иронично. — Стражите биха ме пуснали тук, когато пожелая. Аз лекувам болестите им, а в замяна те ми отпускат привилегии, които нашето славно правителство би ми отказало. Не, аз самият предпочитам да дозирам удоволствията си. Така живея в очакване и имам основания да размишлявам колко много съм загубил.

Стигнаха до горния край на стълбата и тръгнаха по широкия равен зид. Вятърът развяваше полите на кимоната им, докато съзерцаваха града в далечината.

— Красиво е, нали? — попита д-р Ито тихо. — Началото на Новата година е време за надежди, а моята е, че един ден отново ще бъда свободен — той се обърна и изгледа Сано с характерния си проницателен поглед. — Но вие не сте дошли тук да слушате за моите неволи.

Окуражен от вниманието на своя приятел и от благотворното му присъствие, Сано му разказа как бе прекарал Сецубун. Д-р Ито го изслуша мълчаливо. Когато Сано се обърна, за да види реакцията му, той кимна:

— Значи вече сте герой. Но както изглежда, вие самият не мислите така.

Проницателната забележка отприщи потока от емоции, които Сано с усилие бе потискал.

— О, да, герой съм — каза с горчивина. — Спасих живота на шогуна и убих един изменник. Може би дори предотвратих събарянето на режима на Токугава и още пет века гражданска война. Разкрих действителния убиец и станах причина за смъртта на една любяща майка. Но заради мен умряха трима невинни — Цунехико, Райден и Охиса. Всички те — жертва на моето упорито дирене на истината, жертва на моята суета. Ако знаех, че ще стане така, вероятно щях да постъпя другояче… нямаше да се намеся… и тогава шинджу щеше да си остане шинджу. Бях глупак. Горделив, непохватен глупак… и си получих заслуженото… — тласкан от мъка и омерзение към себе си, той закрачи напред-назад.

Д-р Ито го хвана за ръката и го спря с благ жест.

— Разбирам защо се чувствате така. Но подобни самообвинения са излишни. Вие сте изпълнили дълга си към върховния господар, комуто дължите най-голяма вярност. Сигурно на останалите им е било писано да умрат, точно както на вас ви е било писано да спасите шогуна. Знаете, че е така.

Сано поклати глава. Съчувствието и разбирането на д-р Ито не му носеха особено успокоение, нито чувство за опрощение. Но започна да проумява защо перспективата да служи като специален агент на Токугава го безпокоеше толкова.

— Когато спасих живота на шогуна… когато убих младия господар Ниу, си мислех, че с това злочестините ми свършват — каза той, като с мъка намираше думите. — Но тази постоянна необходимост да избираш между личното желание и дълга, когато нито едно от тях не ти се струва напълно правилно или погрешно… това водене на разследвания, без да е ясно какво ще се разкрие или кой ще бъде засегнат… За всичко това не съм подготвен и мога да разчитам само на инстинкта си. И рискувам не само живота си, но и честта си… — Сано се засмя. — И какво представлява новият ми пост, ако не същото, но в по-голяма степен? Оттук нататък животът ми няма да бъде по-различен.

— Така ли? — тихо попита д-р Ито.

Сано срещна ироничния поглед на своя приятел и тутакси разбра какво иска да каже. С подкрепата на шогуна той ще притежава огромна власт над живота на хората, ще има дори по-голяма възможност да причинява трагедии, да среща опасността и да разкрива страшни тайни. И противоречието вътре в него все повече ще се засилва. Потребността му от истината няма да намалее, но горко му, ако дръзне да не се подчини на новия си господар! Сано кимна и въздъхна.

— Ясно.

Той спря да крачи и отправи взор към града. Над заснежените покриви на Нихонбаши се издигаше бялата кула на замъка Едо, където му предстоеше да прекара още много дни. Съзнателно избегна именията на даймио и обърна поглед към хълмовете на запад, към плетеницата от канали и към плътната тинеста ивица на река Сумида. Погледна на север към Уено и Йошивара, после на юг, към района на театрите. Обгърна с поглед дребните, смалени човешки фигури, забързани по улиците. Накрая проследи нишките на пътищата, които водеха вън от Едо към далечните провинции.

— Дори сега нещо, което се случва там, може би се нуждае от вашето разследване — каза д-р Ито, изразявайки на глас мислите на Сано.

— Да — Сано застана до самия ръб на стената. Чувстваше се така, сякаш бе надвесен над бездната на несигурното си бъдеще — там, където го очакваха врагове, далеч по-опасни от господарката Ниу и сина й.

— Не ви завиждам, Сано сан. Изправяте се пред голямо предизвикателство.

Неочаквано Сано почувства ведрина в душата си. Нова година бе време за надежда, както бе казал д-р Ито. Тя предлагаше шанс за изкупление. Раните ще зараснат. Времето и опитът ще го дарят с онази мъдрост, която ще стане неговият най-силен съюзник в търсенето на истината. За миг видя как спасява хора, как предава на правосъдието престъпници, как трупа още чест и слава за своята фамилия. В гърдите му плахо се надигна светла вяра, а с нея и нетърпение да пристъпи към новите си задължения като специален агент на шогуна.

— Приемам го — отвърна Сано.