Лора Джо Роуланд
Шинджу (24)

Двадесет и трета глава

Охиса седеше с неохота в шивашкото ателие в имението на семейство Ниу и правеше дрехи за куклите на господарските дъщери, зорко следена от главната шивачка Ясуе. Уговореният час за срещата със Сано вече минаваше, мисълта й витаеше към оръжейната работилница, където той я чакаше, за да я отведе пред съвета на старейшините. Но нямаше друг избор, освен да седи и да шие.

— Щом свършиш това — каза Ясуе, — захващай другите — и тя махна с ръка към ярките платове, разстлани по пода. — До кукления фестивал остава още месец, а ние трябва да облечем двеста кукли. Не бива да докарваме лош късмет на къщата, като не сколасаме — докато говореше, очите й нито за миг не се откъсваха от Охиса.

Момичето въздъхна. До неотдавна щеше да се зарадва на подобна работа, защото й напомняше за щастливите дни от детството. Майка й и баба й бяха вдовици и изкарваха оскъдната си прехрана с шиене. Представи си ги и сега — как майка й въпреки умората благо и търпеливо я учи да крои и да шие, а сляпата й баба с топла усмивка я окуражава, докато сама като по чудо тропосва и подгъва дрехи, които не може да види. Когато Охиса стана на десет години, точно преди да напусне своя дом, за да се хване на работа, баба й я успокои с думите:

— Не плачи, Охиса. Ще ни дойдеш на гости в първия ден от Новата година, когато всички слуги получават позволение да посетят близките си.

— Бъди смело и послушно момиче — добави майка й, свеждайки глава, за да скрие сълзите си.

Девойката въздъхна отново. Толкова й беше мъчно, така копнееше да се върне у дома!

Изкривените от артрит пръсти на Ясуе отдавна вече не можеха да стискат иглата. Охиса знаеше, че я държат на тази работа, за да уведомява господарката за всичко, което става в помещенията на прислужничките.

До Ясуе седеше слугинята Оаки. Набита, сурова, с огромни ръце, които изглеждаха достатъчно силни да извият волски врат. Другите слугини я отбягваха, защото ги ковладеше и за най-малкото прегрешение. Веднъж беше хванала помощника на готвача да краде ориз от килера. Преди да го отведе при господарката, му беше счупила ръката.

Охиса чуваше как другите слугини бързат да свършат с предпразничното почистване на къщата. Децата крещяха и се гонеха по коридорите. От женското крило долиташе смях. Там дъщерите на даймио мереха новите одежди, с които щяха да се пременят тази вечер за празненствата. Охиса се бе надявала, че във всеобщата суматоха ще успее да се измъкне тайно и да отиде на срещата със Сано. Но ето че й бяха възложили тази работа и сега нямаше как да се измъкне незабелязано. Господарят Ниу никога не бе разговарял с нея, нито бе показвал по някакъв начин, че знае за тайната й. И въпреки това от смъртта на Юкико насам Охиса чувстваше, че я следят непрестанно. А откакто се върна тази сутрин от лятната вила, мрежата на наблюдението се затегна съвсем. Ясуе и Оаки я посрещнаха на прага и нито за миг не я изпускаха от очи.

Сега тя хвърли към тях напрегнат поглед. Какво ли ще стане, ако изведнъж скочи и хукне? Дали Оаки ще й счупи ръката? Или просто Ясуе ще уведоми господаря Ниу? А може би той ще заповяда да я убият? Охиса знаеше, че за предателство към господаря заслужава да умре. Но предната нощ пак сънува госпожица Юкико — тъмни умоляващи очи, смъртнобледо лице, дълги черни коси, виещи се в бурни води… Щом йорики Сано смята, че тя може да даде покой на този тъжен призрак, като му помогне да изправи на съд младия господар, тогава тя с охота ще го направи. Пък и той я убеди, че това е единственият начин да предпази семейството си от гнева на господаря. Само трябва да измисли някакъв начин да се отскубне от своите пазачи.

Откъм коридора прозвучаха гласовете на две слугини:

— Изчисти ли павилиона в северната градина?

— Не. Мислех, че ти си го поела.

— Я по-добре да се захващаме веднага. Иначе господарката ще се ядоса.

Северната градина беше близо до задния вход.

— Може би трябва да им помогна — предложи хрисимо Охиса.

Ясуе се намръщи.

— Ти ще стоиш тук.

Девойката видя как Оаки кимна самодоволно, и усети, че сърцето й се сви от безпокойство. После й хрумна блестяща идея. Стана и се поклони с невинна, смутена усмивка.

— Къде тръгна? — попита рязко Ясуе.

— Към мястото за усамотение, моля — каза тя, като назова тоалетната с приетия за дамите евфемизъм.

Ясуе сви устни, очевидно подразнена, че не може да откаже на подобна молба.

— Добре, гледай да не се бавиш много-много. Оаки, иди с нея.

Под сянката на своя мрачен ескорт Охиса отиде до тоалетната за слугините — малка пристройка встрани от голямата къща. Девойката затвори вратата на тясната стая без прозорци и изрече наум кратка молитва.

После със свит от погнуса стомах запретна полите си и ги овърза около кръста, за да не й пречат. Само ако можеше да си сложи обувките. Но по-добре да избяга боса, отколкото никак. Пое си въздух и коленичи пред дупката на тоалетната.

Въпреки честото почистване и щедро ползваните ароматни билки от отвора се носеше тежка миризма на урина и изпражнения. Охиса надникна в полутъмното отделение под повдигнатия под и видя пълен до половината леген. Потисна спазъма да повърне, седна и плахо спусна краката си в отвора.

Височината на пространството отдолу бе доста по-малка от собствения й ръст. Вкопчила се в ръба, Охиса задържа дъха си и се опита с крак да определи къде е легенът. Намери го и докато се спускаше, се залюля назад, за да не стъпи в него, но не прецени правилно разстоянието. Кракът й ритна легена и го преобърна. Лепкави нечистотии опръскаха краката й и напоиха чорапите й. Зловонието я задуши и тя повърна. Затисна с ръка уста, молейки се Оаки да не е чула шума и да не отвори вратата. Мракът й пречеше да се ориентира. Къде беше вратичката, от която слугите изнасяха легена да го почистят? Протегна ръце, напипа я и успя да я отвори. Измъкна се навън, забравяйки преди това да се увери, че никой не гледа. Свободна! За миг остана легнала на земята. Вдишваше с облекчение чистия въздух. После с усилие се изправи на крака, спусна кимоното си и побягна. От страх мускулите й омекнаха, а сърцето и заби до пръсване. Черпеше сили и смелост единствено от мисълта за майка си и баба си. След като двамата със Сано се явят пред съвета на старейшините, ще се прибере у дома завинаги. Повече никога няма да се върне в имението на фамилията Ниу.

Спря за миг да си поеме дъх. Накъде беше задната порта? Нямаше време за губене. Всеки момент Оаки щеше да отвори вратата на тоалетната и като види, че я няма, да съобщи на Ясуе.

Докато бързаше по тясна пътечка към задната порта, Охиса долови стържещ звук. Отваряща се врата? От устата й се изтръгна неволен вик. Обърна се рязко и паниката й малко се уталожи, когато видя източника на звука — клон, който драскаше по някаква стена. Почти беше стигнала до портата в отсрещния край на градината, когато дочу стъпки по чакъла зад гърба си. Без да спира, погледна през рамо. Понечи да извика, когато разпозна преследвача си. Но писъкът не успя да се изтръгне от гърлото й.

Невидимо въже изсвистя над главата й и се впи във врата й. В мозъка й избухна ален мрак, тя се закашля, започна да се задушава. Отчаяно вплете пръсти във въжето. В ушите й забуча кръв. Зъбите й се сключиха около езика в мъчителен спазъм. Посегна към ръцете на своя невидим нападател; пръстите й сграбчиха въздуха. Опита се да извика за помощ. От гърлото излетя само глух хрип. Аленият мрак стана лилав и лепкав. Охиса усети, че започва да се върти в замайващи, все по-бързи кръгове. Докато съзнанието я напускаше, пред очите й отново се мярна лелеяният образ на родния дом с майка й и баба й, седнали до печката. Усмихваха й се ласкаво и приканващо. Сърцето й се устреми към тях. С последни сили тя се бореше за живот. Трябваше да оцелее, за да ги види отново. Но образът бързо потъмня и изчезна, заменен от друг. Госпожица Юкико — лъчезарна, с усмивка на безкрайно състрадание протягаше ръка към Охиса, за да я посрещне в смъртта.