Лора Джо Роуланд
Шинджу (20)

Деветнадесета глава

Сано се върна в Едо пет дни след като бе заминал, но му се струваше, че бе минала цяла вечност.

Докато яздеше печален и уморен по огрените от следобедното слънце улици, изненадан осъзна, че само след три дни е Сецубун^[1]. Домакини и търговци премитаха пред праговете си, почистваха домовете и магазините си в подготовка за празника.

— Они ва сото, фуку ваучи^[2]! Дяволите вън! Сполуката вътре! — припяваха те като заклинание.

Борови клонки, бамбукови стъбла и гирлянди украсяваха всяка врата. По рамки и прозорци висяха оризови питки мочи^[3], оставени там да пропъждат злите духове. Навсякъде из града цареше жизнерадостна възбуда в навечерието на пролетта.

Празничното настроение не успя да разведри потъналата в печал душа на Сано. Самотното пътуване му предостави твърде много време за размисъл. Урната с праха на Цунехико, която бе взел на връщане през Тоцука, издуваше дисагите му и непрестанно напомняше за всичко, което трябваше да свърши: да хване един убиец и да отмъсти за смъртта на своя приятел, да разгадае тайната, която се криеше зад усилията на господарката Ниу да осуети разследването, да се пази от евентуалните нападения на неизвестния преследвач, да убеди съдията Огиу, че разследването е необходимо и че се налага да разпита младия господар Ниу…

Сано горчиво изкриви уста. Какъв шанс имаше за успех? Огиу, който така страстно защитаваше фамилията Ниу, изобщо нямаше да се зарадва, като научи за посещението му при Мидори. Но без нейните показания той нямаше доказателства срещу младия господар. Налагаше се да му разкаже за Хаконе.

Още щом влезе в къщата на съдията, разбра, че нещо не е наред. Всички служители, вестители и слуги зарязаха работата си и се втренчиха в него. Сано спря на прага. От смущение лицето му пламна. Главният чиновник заговори от писалището си, без да вдига поглед от счетоводните книги:

— Очакват ви в приемната на съдията Огиу, йорики Сано сан.

Сано мина по коридора към приемната, изпълнен с тревога. Поколеба се пред вратата, долавяйки тих разговор, пое си дълбоко въздух и почука.

— Влез — прозвуча гласът на Огиу.

С пресъхнала уста и лепкави от пот ръце Сано отвори вратата. Вътре видя трима коленичили мъже — двама от дясната страна и един отляво на Огиу.

— Коничиуа, добър ден, ваша светлост. Хаяши сан. Ямага сан — поклони се Сано. После се обърна към широкоплещестия мъж отляво на Огиу, последния човек на света, когото би искал да види точно в този момент: — Добър ден, Кацурагава сан.

Какво означаваше присъствието на двамата йорики? И нещо повече — какво правеше тук покровителят му? Не бе виждал Кацурагава Шундай, откакто баща му го бе завел при него.

Всички отвърнаха на поздрава му сдържано и официално. Сано коленичи пред Огиу, опитвайки се да разчете нещо по преднамерено безизразното му лице.

— След дълъг размисъл — започна Огиу — реших, че сте били прав за Ниу Юкико и Норийоши.

Сано премигна изненадан.

— Наистина ли?

— Да. Те не са извършили шинджу. Били са убити.

Сано грейна от възторг и забрави да попита как така Огиу е променил становището си. Мислеше само колко по-лесно ще му бъде официално да провежда разследването си, вместо да действа скришом както досега. Представи си как вратите на целия град ще са отворени за него, как вече няма да има спънки по пътя към истината. Понечи да благодари на своя началник.

— Ваша светлост…

Огиу вдигна ръка, за да го спре.

— Тъй като отсъствахте, нямах друг избор, освен да прехвърля разследването на Ямага сан и Хаяши сан. Те ще ви обяснят какво се случи.

Сано се помъчи да запази самообладание. Разследването, заради което бе рискувал толкова много, е прехвърлено на друг!

— Проведохме нужните разпити и задържахме бореца Райден — поясни йорики Ямага. — Вчера той бе осъден за двойното убийство и рано тази сутрин бе екзекутиран.

— Не! — Сано извърна изумен поглед към Огиу и Кацурагава. Изражението на съдията остана безстрастно, а на лицето на Кацурагава се изписа стаено напрежение. — Не може да бъде! Какви разпити? Какво ви накара да мислите, че убиецът е Райден? Какво става тук?

Хаяши се изкашля неловко.

— Райден направи самопризнания — каза той.

Сано се изсмя — високо, рязко, при което колегата му трепна.

— Е, да, разбира се, как не! — извика той, спомняйки си изтезавания затворник, когото бе видял в Едо. — Но какви са ви доказателствата, че Райден е убил когото и да било. Хайде, разкажете ми за тези ваши разпити!

— Как смеете да ме обиждате? — Хаяши пламна и посегна към меча си.

Сано също се изправи. С удоволствие щеше да излее гнева си върху Хаяши, ако не се бе намесил Огиу.

— Моля ви! — съдията поклати глава. — Не се карайте като деца! — после се обърна към Сано: — Вие самият не включвахте ли Райден в числото на заподозрените?

Чак сега Сано разбра каква беше истината. Огиу продължаваше да защитава семейство Ниу, но просто бе сменил тактиката. Какъв по-добър начин да приключи разследването от това да арестува, да осъди и да екзекутира една изкупителна жертва, тласната в ръцете му от самия Сано! Ямага и Хаяши вероятно бяха предпочели Райден пред Кикуноджо, защото не желаеха да засягат високопоставените покровители на актьора. А Райден беше от простолюдието и нямаше кой да го защити. Сано се почувства виновен за смъртта на още един човек.

— Никога не съм смятал, че убиецът е Райден! — възкликна той. Вече не можеше да помогне на бореца, освен да изтрие петното от името му.

— Райден признал на тъмничарите, че не си спомня дали е извършил тези убийства — поясни Хаяши хладно. — Бил е луд. В лудостта си е убил двама души и после пак лудостта е заличила престъплението от съзнанието му.

Сано се замисли. Може би наистина „демонът“ на Райден го бе тласнал първо към убийство и после към безпаметност. Нима Цунехико умря само защото Сано не бе успял да прозре вината на Райден и да го арестува преди фаталното пътуване?

— Райден не е бил единственият изнудван от Норийоши — плахо рече Сано. — Пък и не е имал мотив да убива Юкико. Мисля, че знам кой го е сторил.

— Само предположения! — изсмя се Ямага, а Хаяши кимна утвърдително.

Сано не искаше да разкрива повече от онова, което бе установил, след като видя как бяха използвали досегашните му разкрития, но отчаяно се нуждаеше от официалното одобрение на съдията. Затова бързо обясни какво е научил в Хаконе и завърши с думите:

— Смятам, че младият господар заслужава подробно разследване. И като начало ще проуча дали онзи, който ме проследи до Тоцука и уби Цунехико, не е някой от приближените на Масахито или дори самият той — само благоразумието го възпря да обвини открито Огиу, че прикрива семейство Ниу.

Огиу въздъхна и поклати глава:

— Всичко това са фантазии на една девойка, все още дете. А и съм склонен да вярвам, че злощастната смърт на вашия секретар е просто едно от онези убийства, които понякога стават по пътищата. Колкото до семейство Ниу, и дума не може да става отново да им сервираме неприятности. Истинският убиец е… наказан.

— Но… — възропта Сано.

— Въпросът е приключен — прекъсна го Огиу и кимна към Ямага и Хаяши: — Вие можете да тръгвате.

Двамата йорики станаха и се поклониха. Сано улови презрителните им погледи.

— Държа да продължа разследването — настоя Сано.

Преди да отговори, Огиу размени кос поглед с Кацурагава.

— Опасявам се, че повече няма да разследвате нито този, нито който и да е друг случай, Сано сан. От днес нататък сте освободен от длъжността йорики и от всички съпровождащи поста задължения и привилегии.

Думите се стовариха върху Сано като чук. Такъв позор за него и за семейството му. Как щеше да се отрази на баща му всичко това? Олюля се и ушите му забучаха. Само откъслечни фрази достигаха до слуха му от тирадата на Огиу:

— Непростимо неподчинение… липса на компетентност… предателство… грешка от самото начало… неподходящ характер… незабавно освободете канцеларията и жилището си… Разбирате ли защо ви уволнявам?

Сано отвори уста, но не отрони и дума.

— Решението ми е окончателно. Ясно ли е?

— Да, ваша светлост — успя да прошепне.

— И бъдете така добър да оставите праха на Хамада Цунехико при моя управител. Официален пратеник ще отнесе урната на родителите му и ще поднесе съболезнования.

Сано кипна от възмущение. Как можеше Огиу да го лишава от възможността да изпълни дори този свой дълг? Но си наложи да замълчи и само кимна покорно.

— Тогава сте свободен — Огиу направи пауза и добави: — Надявам се да постигнете успех в бъдещите си начинания.

В този момент Кацурагава се обърна към Сано:

— Аз ще ви придружа.

Сано хвърли отчаян поглед към покровителя си. Не желаеше да разговаря с никого. Искаше да освободи кабинета си и да напусне по възможно най-бързия начин. Мислеше само как ще каже на баща си. Но Кацурагава застана до него и сложи ръка на рамото му.

— Трябва да поговорим, Сано сан — каза той и го поведе към изхода.

Известно време вървяха мълчаливо. Сано поглеждаше крадешком своя покровител. Стойката на Кацурагава излъчваше увереност, премерените му движения и бавната, целеустремена крачка издаваха сила и мощ. До него Сано се чувстваше дребен и незначителен, макар че на ръст бе по-висок.

— Като твой покровител имам известни отговорности за това, което се случи с теб — каза Кацурагава. — Вероятно в желанието си да изпълня едно отдавнашно задължение, съм действал прибързано. Насочил съм те към длъжност, за която нямаш качества. Но вината си е и твоя… — той се обърна, за да изгледа Сано в очите. — Поне опита ли се да спазиш изискванията на началника си? Помъчи ли се да компенсираш качествата, които ти липсват, с вярност и подчинение?

Изтръгнат от безмълвието си, Сано отвърна:

— Какво общо имат недостатъците ми? Уволниха ме не защото не се справих, а защото се справих твърде добре. Разкрих убийство, което съдията Огиу искаше да потули. Как очаквате да бъда лоялен към човек, толкова корумпиран, че да осъди на смърт невинен? Не виждате ли, че нещо се потулва?

— Сано сан — Кацурагава се спря по средата на пътя и скръсти ръце. — Точно това имам предвид, когато говоря за липса на качества. Разбира се, че се потулва! И ако ти беше подходящият човек за тази длъжност, веднага щеше да разбереш защо. Какво, мислиш, ще стане, ако се разчуе, че някой от дома на владетеля Ниу е убил Юкико? И че този „някой“ е член на семейството му? И какво, ако шогунът реши да осъди на смърт целия род и конфискува земите им? Представи си само какво ще стане тогава! Хиляди и хиляди ронини, жадни да отмъстят за смъртта на своя господар. Многобройни даймио — до един съмишленици на Ниу, ненавиждащи управлението на Токугава и търсещи подходящ повод за бунт. Събери всичко това и какво се получава? — Кацурагава се приведе към него. Мургавото му лице излъчваше сурова власт. — Кръвопролития. Още пет века война. Това ли желаеш? Толкова силно ли е любопитството ти, кой точно е убил онзи селяндур и разглезеното богаташко девойче? Нима животът на някакъв си жалък сумист, войчер при това невменяем, ти е толкова скъп, че не можеш да го жертваш в името на мира?

Сано не бе разсъждавал върху смисъла на тези убийства с такива мащабни размери. Да, разясненията на Кацурагава звучаха достатъчно логично, но нещо в тях куцаше. Как да повярва, че Огиу е действал по този начин единствено и само в името на държавния мир?

— Защо съдията не ми обясни всичко това?

— Вероятно е смятал, че разбираш — Кацурагава се обърна и отново пое бавно напред.

Сано го последва.

— Наистина ли вярвате в това, което ми казахте? Нали ако е самурай, убиецът има право да извърши сепуку! Семейството му няма да бъде наказано, както би станало с хора от простолюдието. Пък и другите даймио няма да рискуват да се вдигнат на бунт срещу Токугава…

Кацурагава замълча, а после рече:

— Сано сан, готов съм да ти помогна да си намериш нова работа. Може би дори по-добра от тази, която току-що загуби. Имам много връзки… А колкото до сватбата ти, която баща ти иска да се уреди, с удоволствие бих предложил услугите си като посредник и поръчител.

Кацурагава му предлагаше нова длъжност, вероятно по-висока и с по-голямо възнаграждение, доживотна осигуреност и финансова стабилност, с които би имал шанс да сключи изгоден брак и да влезе в аристократичните среди. Показваше му възможност да възстанови социалното си положение и честта си и да спести разочарованието на баща си. Наистина щедро обещание, но духовете на Цунехико и Райден искаха друго.

— Да разбирам ли, че ще ми помогнете, само и само за да прекратя разследването? — попита, подчертавайки недвусмислено очевидната изгода.

Кацурагава изкриви устни.

— Да, точно така.

— Не мога — отвърна Сано.

Кацурагава спря на пътя.

— Ти си глупак! Не виждаш ли какво причиняваш на баща си? Вече не си йорики. Никой няма да отговаря на въпросите ти или да изпълнява заповедите ти. Ако дръзнеш да провеждаш частно разследване, ще бъдеш арестуван и наказан сурово за намеса в държавните дела. Край, Сано сан. Нищо повече не можеш да направиш. Откажи се!

— Не! — извика Сано и разбра, че с това окончателно прекъсва отношенията си със своя покровител. Обзе го въодушевяващо чувство за свобода. Влиятелният господар е мечта за всеки самурай, а току-що той отхвърли благосклонността на своя.

Кацурагава тръсна ядосано глава, сякаш напълно да се отърси от задължението си към бащата на Сано, и пое надолу по улицата. Не беше изминал и десет крачки, когато се обърна:

— Знаеш ли защо със съдията Огиу решихме, че от теб ще излезе добър йорики? Защото смятахме, че липсата на опит ще те направи безобиден, а моралната ти задълженост — лесен за манипулиране — Кацурагава се изсмя подигравателно. — Тогава сбъркахме, но знай, че продължиш ли по този абсурден път, скоро ще си мъртъв.

 

Когато Сано стигна до дома на родителите си, вече се здрачаваше. Все още мъкнеше багажа от пътуването. Двама носачи пристъпваха зад него, натоварени с вещите от общежитието. Сано им помогна да разтоварят вързопите пред входа, плати им и ги отпрати. И остана сам с мрачните си мисли.

Като самурай знаеше, че можеше да дойде време, когато да му се наложи да извърши сепуку, за да избегне позора или за да го изкупи. Явно това време беше дошло. След всичко, което се бе случило, само ритуалното самоубийство можеше да възстанови честта на семейството му. Но нямаше право да слага край на живота си, преди да отмъсти за Цунехико, да очисти името на Райден и да постигне справедливост за Юкико, Норийоши и Глициния.

Сано прибра коня в конюшнята и пренесе вързопите в антрето на къщата. После отвори вратата към всекидневната. Да забие кинжал в корема си, щеше да му е по-лесно. Ужасяваше се да застане пред баща си, ужасяваше се да види отново белезите на смъртта по лицето му.

Вратата към спалнята на родителите му стоеше отворена. Сано видя майка си, застанала до прозореца с гръб към него. Баща му лежеше на футона със затворени очи. Приглушена хъхреща кашлица разтърсваше тялото му почти непрестанно. Сано изтръпна от страх. Никога не бе виждал баща си да си ляга толкова рано. Болничните принадлежности край леглото му — купи за чай, леген, намачкани кърпи, бурканчета — говореха, че не е ставал цял ден или дори по-дълго.

— Отосан! — промълви Сано.

Баща му се размърда. Бавно отвори очи и смръщи измършавяло лице. В следващия миг гримасата изчезна, сякаш дори лекото движение на лицевите мускули изчерпи силите му.

— Ичиро — каза майка му с напрегната усмивка. — Каква изненада. Не те очаквахме.

Сано отиде при нея и я прегърна. Тази твърда, енергична жена сега изглеждаше смалена и крехка.

— Сине мой — прошепна баща му. — Защо си тук? Не трябваше ли да си на работа? Не те ли чакат в общежитието…

Дали да не измисли някакво извинение, поколеба се Сано. Ще признае на баща си, че е загубил работата и покровителя си, когато старецът позакрепне.

Немощната десница на бащата се подаде изпод завивката и докосна ръката на сина.

— Отивай — каза и го подбутна едва доловимо. Остър пристъп на кашлица го задави. — Не бягай от задълженията си.

— Отосан — Сано преглътна, за да премахне буцата, заседнала в гърлото му. Не можеше да лъже. Баща му бе безкомпромисно честен и изискваше от него същото. — Съжалявам, но трябва да ти съобщя нещо лошо.

И му разказа всичко, което се беше случило от самото начало на разследването до раздялата му с Кацурагава Шундай. Когато свърши, събра сили в очакване на бащините обвинения.

Но старецът не каза нищо. Само премигна веднъж, бавно. Сано видя как едва мъждукащото пламъче в очите му намаля съвсем.

— Отосан, съжалявам — отрони Сано, разтревожен не толкова от безмълвната присъда, колкото от съзнанието, че може би току-що бе унищожил последната възможност баща му да се съвземе. — Моля те, прости ми. Не се предавай! — той взе в ръка бащината си длан. Тя потръпна от докосването му. За стареца той вече не съществуваше. Сега Сано изпита съжаление, че не извърши сепуку. Баща му би предпочел синът му да е мъртъв, отколкото опозорен.

— Отосан!

Майка му застана до него и нежно го дръпна за ръката.

— Остави баща си да почива — помоли го тя. — Не би ли искал да си подредиш нещата и да се изкъпеш преди вечеря?

Сано се извърна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — извика майка му. — Кога ще се върнеш?

— Не знам.

 

Навън валеше и скоро Сано подгизна целият. Дъждът се сипеше монотонен и неспирен, трополеше по керемидените покриви и се стичаше от стрехите. Светлините на лампите превръщаха прозорците в размити жълти квадрати. Върховете на пожарните кули се губеха в мъгливия здрач. От време на време го подминаваше случаен минувач, забързан под чадъра си. Сано вървеше от часове, краката го боляха, но съзнанието му не му даваше покой: дали да възстанови отношенията си с Кацурагава или да си направи сепуку. И в двата случая трябваше да се откаже от разследването на убийствата, а това му се струваше недопустимо. Крачеше безцелно из града, докато накрая се озова пред стените и рова на затвора в Едо. По бойниците премигваха факли и сградата просветваше в мъглата като обитаван от призраци замък. Едва ли си бе и помислял отново да се върне на това противно място, но сега прекоси бързо моста и без капка колебание се отправи към стражите.

— Аз съм йорики Сано Ичиро — каза на пазачите с надеждата, че все още не са научили за промяната. — Искам да видя д-р Ито Генбоку.

Желанието му не бе продиктувано от осъзнато намерение, но сега си даде сметка, че постъпва правилно. Един разговор с човека, направил толкова жертви в името на идеалите си, можеше да му помогне да реши собствената си дилема.

Стражите го пуснаха. Един от тях го преведе през дворове и коридори до една колиба в най-далечния край на затвора. Единственият й прозорец светеше слабо, а от комина се издигаше пушек. Пазачът отвори вратата, без да чука.

— Ито, един човек е дошъл да те види — той се поклони на Сано и си тръгна.

Сано остави обувките си пред вратата, приведе глава, за да не се блъсне в ниската рамка на вратата, и застана на прага на една-единствена стая в цялата колиба. Ито бе коленичил в средата до малък мангал с дървени въглища, а пред него имаше лампа и книга. В ъгъла Мура — ета, переше дрехи в една кофа. Докторът погледна Сано без изненада.

— Бях сигурен, че ще дойдете отново — каза му той. — Не стойте там треперещ, елате и се сгрейте. Мура сан! Саке за нашия гост, моля. И купичка оризова каша.

Мура отиде да изпълни поръчката, а Сано коленичи при мангала изпълнен с благодарност. Тялото му се тресеше от студ, а зъбите му тракаха. Не можеше да държи треперещите си ръце неподвижни над жаравата. Ито стана, извади от шкафа една завивка и му я подаде.

— Не, благодаря — възпротиви се той. Завивката бе на собственика — явно единствена.

Ито настоя:

— Свалете тези мокри дрехи и се увийте с това, иначе ще се разболеете — после добави: — Моля, послушайте ме. Имам толкова малко възможности да предложа гостоприемство.

Сано се подчини. Изпи сгрятото саке и изяде топлата оризова каша, която му донесе Мура. Когато топлината се върна в тялото му, разказа на д-р Ито всичко, което се бе случило след срещата им.

Ито слушаше, без да го прекъсва. Когато Сано свърши, попита:

— И какво ще правите сега?

— Не зная — призна Сано. — Мислех, че вие ще ми помогнете да реша.

— Разбирам. И защо искате моя съвет?

— Защото знаете какво означава човек да изпадне в такова положение. И защото дълбоко ценя мнението ви.

За момент Ито го изгледа изпитателно, погледът му бе строг, но изпълнен със съчувствие. Накрая каза:

— Сано сан, когато ме осъдиха, се простих с дома си, със съпругата, семейството, богатството, общественото положение, прислугата, уважението на колегите, здравето и свободата си. Тази стая и моргата сега са целият ми свят. Все още имам моите науки — той посочи към книгите — и един приятел — Мура, който ми помага, защото така е решил. Всичко друго вече не съществува. Живея опозорен; и ще умра опозорен. Болката и срамът понякога наистина са непоносими. Затова аз съм последният човек на този свят, който ще ви посъветва да захвърлите бъдещите си възможности заради идеалите си.

Сано се почувства като човек, отворил скрито ковчеже само за да види, че вътре няма нищо. Толкова се надяваше, че д-р Ито ще му каже нещо по-различно от баналните думи, които би могъл да чуе от всекиго.

Ученият продължи:

— Но също така съм и последният човек на този свят, който ще ви посъветва да пожертвате идеалите си, защото, направите ли го, никога вече няма да живеете в хармония със себе си. Гири, нинджо. Татемае, хоне — завърши той с въздишка. — Дългът срещу желанието, съобразяването срещу волеизявлението.

— Да — кимна Сано, като си мислеше колко добре илюстрират собственото му положение двата класически конфликта, които Ито цитира. — Всеки трябва сам да реши кое е по-важно за самия него.

— О, не! Всеки трябва да знае кога е решил и какво е решението, което е взел. Мисля, че вие го знаете, Сано сан.

Сано остана неподвижен и загледан в пламъка на лампата. В съзнанието му започнаха да изплуват образи: умиращият му баща и щедро обещаващият Кацурагава Шундай от едната страна; горящото тяло на Юкико, ридаещата Глициния, обърканото изражение на Райден и засменият Цунехико — от другата.

Времето минаваше. Пламъкът на лампата погълна сложната плетеница на колебанията му и остави съзнанието му ясно и чисто. Той осъзна, че д-р Ито е прав. Бе взел решението отдавна и щеше да продължи издирването на убиеца. Дори това да му костваше сигурността, благоденствието или живота. Трябваше или да възвърне честта си, следвайки собствения си път, или да я загуби завинаги. Животът на баща му зависеше от готовността му да стигне докрай.

— Благодаря ви за гостоприемството, Ито сан — каза той. — Не бива да ви се натрапвам повече.

Той понечи да стане, но д-р Ито го спря:

— Късно е, градските порти вече са затворени. Не можете да се върнете вкъщи тази вечер. Мура ще ви приготви постеля. Наспете се, защото на сутринта ще трябва да имате силата и мъдростта да постъпите така, както ви повелява дългът.