Лора Джо Роуланд
Шинджу (19)

Осемнадесета глава

Внезапен тропот на копита разпръсна тълпата пред кварталната гостилница, където Райден довършваше обяда си. Борецът вдигна поглед от купата си и видя двама конници с богато украсени кожени одежди, метални шлемове и маски на лицето. Размахвайки мечове, те заковаха галопиращите си коне точно пред него.

— Ей, ти! — извика единият от тях.

Райден се ядоса, че прахта от конските копита се посипа по храната му. Изгледа свирепо двамата ездачи. Запрати купата настрана, изправи се и застана предизвикателно, скръстил ръце и раздалечил крака.

— На мен ли викаш? — изръмжа той на застаналия отпред ездач.

— Да, на теб — маската изкривяваше гласа му, но не скриваше неизречената заплаха. Две студени очи отвърнаха на погледа му. — Ти ли си Райден, сумистът?

Райден отстъпи крачка назад. Гневът му угасна с първите тръпки на страх — разпозна гербовете на доспехите им и крилатите орнаменти на шлемовете им. Това бяха йорики и появата им по улиците винаги означаваше неприятности.

— И какво, ако съм? — попита Райден, като се напрягаше да изглежда дързък. Но гласът му затрепери и сърцето му започна да блъска в гърдите.

Вместо да отговорят, двамата йорики дръпнаха юздите на конете си, отстъпиха назад и освободиха улицата пред Райден. Тогава този, който го бе попитал за името, изрева:

— Хванете го!

Изведнъж цяла група дошини се нахвърлиха върху него. Двама го сграбчиха за ръцете и го измъкнаха от гостилницата с вдигнати джите. Райден се смути. Усети, че го обзема нарастваща паника. Направи опит да се освободи.

— Ей, пуснете ме. Какво правите? Какво искате от мен?

— Арестуван си за убийството на Норийоши, художник, и Юкико, дъщеря на владетеля Ниу! — изкрещя отстрани главният йорики. После изрева към другите: — Водете го в затвора!

— Има някаква грешка — запротестира Райден. — Не съм убил никого.

Но още докато говореше, усети познато смущаващо съмнение. Демонът в главата му понякога засягаше паметта и хората често му казваха, че е правил неща, за които той нямаше никакъв спомен. Не е изключено да бе убил тези хора и после да бе забравил! Или поне Норийоши. Мисълта за затвора го разтревожи. Трябва веднага да убеди полицията, че е невинен.

— Не сте хванали, когото трябва — извика. Внезапно заслепяващ гняв заклокочи в гърдите му.

С яростен рев сумистът замята масивното си туловище надясно и наляво. Мъжете, които бяха хванали ръцете му, го изпуснаха. Райден блъсна един настрана и събори друг с мощен удар в челюстта. Прегази през нападалите мъже, за да се измъкне, но дошините и помощниците им го превъзхождаха. Засипаха го с удари на палките си. Въпреки това Райден продължи да се съпротивява. Обсебен от своя демон, той не чувстваше болка, нито осъзнаваше жив ли е или мъртъв.

После така внезапно, както се бе появил, демонът се скри. Страхът и паниката се върнаха.

— Не! — изкрещя Райден.

Вдигна ръце, за да прикрие лицето си, но твърде късно. Болка заля страните и устата му. Усети вкус на кръв и изплю един зъб. Палките се сипеха по ръцете, гърдите и гърба му. Свлече се на земята, хлипащ от ужас. Притиснат под нападателите си, лежеше задъхан и стенеше като ранено животно. Виковете на тълпата отекваха в ушите му. Някой завърза китките му. Въжето се вряза в плътта. Друг го изправи на крака. Затвориха го в клетка. Нечие джите се вряза в гърба му и притежателят му изкрещя в ухото му:

— Тръгвай!

Все още хлипащ от болка и ужас, Райден се заклатушка напред. Сведе глава, за да прикрие срама си. Знаеше какво ще види, ако вдигнеше поглед. Беше наблюдавал много подобни шествия. Най-напред — гордите йорики на коне, следвани пешком от дошини, и на края — помощниците им с овързания и затворен в клетка пленник. Събираха се тълпи зяпачи, освиркваха и замеряха с камъни затворниците. Сега жертвата бе самият той. Камъните целеха него.

— Това е грешка! — изкрещя Райден, когато един го улучи по челото. Сви се в клетката, но и други влетяха между пръчките и го улучиха в гърдите и гърба. — Аз не съм убиец! — трябваше да ги накара да го чуят и да му повярват, преди да стигнат до затвора, защото тогава ще е твърде късно. — Моля ви… Нека обясня….

Той вдигна умолителен поглед към своите мъчители, но видя гневната тълпа — злобни лица, жестоки погледи, заплашително размахвани ръце, крещящи уста, жадни за кръв викове.

— Моля ви…

Ново смушкване в гърба.

— Млъквай и върви напред!

Най-накрая процесията спря и Райден се озова пред портите на затвора. Нова вълна на ужас изостри сетивата му.

— Моля ви, не ме водете вътре, не искам! — нареждаше той, докато придружителите му го измъкваха от клетката. Райден знаеше много добре какво става в затвора. Озовеш ли се вътре, край с надеждата да видиш отново бял свят.

Повлякоха го и го заблъскаха нататък по мрачен вонящ коридор. Собственият му вик се смеси с нечовешкия вой на другите затворници. Някой отвори врата. Силен тласък го запрати в полутъмно помещение. Строполи се ничком в ъгъла. Груби ръце завързаха глезените му. Вратата се затръшна.

Райден се обърна по гръб. Беше сам в малка килия с висок, препречен с решетки прозорец. Загърчи се на земята в усилие да се развърже.

— Пуснете ме! — отекна викът му.

Никакъв отговор. Накрая, омаломощен, се отказа. Потърси упование в самодисциплината, която двайсетте години тренировки по сумо бяха възпитавали у него. С облекчение усети как съзнанието му се успокоява и го обзема онзи прилив на смелост, който усещаше винаги щом стъпеше на ринга.

Вратата се отвори рязко. Двама пазачи влязоха в килията. Носеха тояги, къси копия и камшик. Райден се стараеше да не гледа мъжете и оръжията им, а да се съсредоточи в себе си. Да правят каквото си щат.

По-ниският затвори вратата и застана до нея, облегнат на тоягата си. Вторият — огромен едноок бабаит — се надвеси над Райден.

— О-о, Райден, великият борец — присмя му се той. — Виж се сега. Проснат на земята като вързано прасе. Кажи истината: ти ли уби Ниу Юкико?

— Не, не съм. И ако не ме измъчвате, ще ви възнаградя богато.

Едноокият прихна.

— С какво? — той се пресегна и разкъса износеното кимоно на Райден. Намери кесията му и изсипа на пода три зени. — С това ли? — после се обърна към спътника си: — Сега ще докажа, че великият Райден лъже.

Захвърли настрана тоягата си и измъкна камшика. Замахна с него във въздуха и шибна Райден по гърдите толкова силно, че борецът едвам успя да сдържи вика си.

— Не съм я убил аз — прошепна той.

— Ти си, ти — възрази му едноокият. — Ти си я убил, убил си и Норийоши и после си ги хвърлил в реката. Признай си!

— Не!

Камшикът изплющя отново.

— Ти си ги убил!

— Не!

— Да. Кажи: Аз убих Ниу Юкико и Норийоши.

Отново камшик и отново обвинения.

— Не… не съм аз… Добри хора… добри самураи… не, не! — крещяха разкървавените му подути уста.

После едноокият захвана да го мушка с копието. Сълзи рукнаха по лицето на Райден, когато острието се заби в плътта му. Мускулите му се сгърчиха в мъчителна болка, мехурът и червата му се охлабиха. Подът под него стана хлъзгав от кръв, урина и изпражнения. Въпреки това все още упорито повтаряше:

— Не, не съм убил никого.

Накрая едноокият отстъпи.

— Жилав е — каза на другия. — Може пък да казва истината.

Ниският тъмничар измърмори нещо, което Райден не разбра. После двамата излязоха от килията и заключиха вратата.

— Благодаря ти, милостиви Буда! — изстена Райден с признателност.

Въздъхна с облекчение и зачака някой да дойде и да го освободи. Но времето минаваше и никой не идваше. Какво толкова се бавеха? Ръцете и краката му бяха изтръпнали от врязалите се в тях въжета. Искаше да го развържат, да се махне от това ужасно място. Искаше баня, питие и мехлем за раните си.

— Ей! — извика той с дрезгав глас — Върнете се! Пуснете ме!

Вратата се отвори. Двамата му мъчители се появиха отново. Зловещата усмивка на едноокия накара Райден да изтръпне от страх. Ноздрите му се свиха от острия мирис на нажежен метал, който се носеше от каменната кана в ръцете на дребосъка. И тогава Райден разбра.

— Не! — изкрещя той. — Не нето земе^[1]! Не!

Едноокият го обърна по корем. Райден просеше милост и плачеше с лице досами мръсния под.

— Не-е! — изстена, когато острието на копието прокара дълъг срез по гърба му. Скърцаше със зъби от пронизващата болка, но продължи да ги увещава: — Моля ви, ще платя… каквото поискате… нямам много… но ще намеря пари отнякъде…

Тогава едноокият разтвори раната с ръце. Райден усети, че дребосъкът се надвесва над него и…

— Ааааа!

Струйка топена мед потече в отворената рана. Пареща болка заля гърба му и го тласна към ръба на лудостта. Докато крещеше и виеше, той чуваше как месото му цвърчи и се пържи. Ръбовете на раната почерняваха и се сгърчваха.

— Ти ли уби Ниу Юкико и Норийоши? — гласът на едноокия звучеше далечен и неясен.

Все още скован от болка, Райден не можа да отговори. Изпищя отново, усещайки нова струя мед да прониква в плътта му.

— Отговори, свиньо! Ти ли ги уби?

С частица от разума си Райден осъзнаваше, че признае ли, с него е свършено. Но не можеше да понесе повече нето земе. Страданието бе нетърпимо.

— Не помня — изплака той с надеждата, че с това ще задоволи мъчителите си.

— Ти си ги убил. Признай!

Внезапно върху гърба му се изля поток течен огън. Викът остана заклещен в гърлото му. Дребосъкът бе изсипал цялото съдържание на каната.

Райден успя само да изхрипти:

— Да. Аз ги убих.

После в полусъзнание усети, че го слагат на носилка и го отвеждат в съда. През мъгла от болка и смут чу гласа на съдията, който изрече:

— Райден, ти си признал, че си убил Ниу Юкико и Норийоши. Осъждам те на смърт.

Последва изпълнено с кошмари пътуване на носилка. Той ту идваше на себе си, ту отново потъваше в мрачна бездна. Накрая се събуди. Лежеше на земята под бледото безцветно небе. Около него се виеха валма мъгла, а призрачният бял диск на слънцето висеше досами хоризонта. Някъде наблизо се долавяше плисък на вода. Райден с мъка обърна глава.

— О, не! — прошепна той.

Ято кресливи гарвани пляскаха с крила и грачеха доволно около два разлагащи се обезглавени трупа недалеч от него. По-нататък двама мъже сглобяваха груб дървен кръст. Това бе мястото за екзекуции край реката. Какъв позор за един самурай да умре по този начин.

Срамът се примеси с мъката, че скоро ще умре. Усети ридание в гърлото, но го преглътна. Зачака със стоическо примирение края на страданията си. Поне злият демон щеше да умре заедно с него.

Мъжете го вдигнаха от носилката и го завързаха на кръста. Изправиха го с лице към реката. Брегът бе осеян с отсечени и набучени на копия глави. До него имаше още два кръста и на тях се полюшваха трупове. Мъгла се стелеше над мътните води. Няколко рибари наблюдаваха безмълвно от лодките си. Райден отправи последен поглед към света. После затвори очи.

Смразяващият вик на палача. Копие, пронизващо гърдите му. Нетърпима болка, идваща да сложи край на страданията му.

Райден изпищя за последен път. Чу кръвта си да блъска в слепоочията — огромен червен пулс, който бързо започна да избледнява. Видя ринга за борба, който толкова години бе очертавал границите на живота му. Видя безликия си противник. Залитна извън кръга. В последния миг сграбчи злия демон и го повлече със себе си. Заля го вълна от ликуваща радост.

И нищо повече.