Лора Джо Роуланд
Шинджу (16)

Петнадесета глава

— Не! — изкрещя Сано. Той изстена и се свлече на колене до Цунехико. Сега проумя какво означаваха тъмната фигура, странното гъргорене и отдалечаващите се стъпки. Те не бяха част от съня му. Бе чул вика на Цунехико, докато са му прерязвали гърлото, и после бе оставил убиецът да се измъкне.

— Не!

В гърдите му избухна необуздана ярост. Без да си прави труда да се облича, грабна меча. Забеляза отворената врата и разбитото резе миг преди да се втурне навън. Убиецът — дали това бе тайнственият преследвач? — бе влязъл без никакво затруднение. Но сега нямаше да се измъкне! Чудовищен копнеж за мъст изригна в Сано. Искаше кръв за кръв. Втурна се в мразовития мрак на градината. Въртеше се сляпо из крилото за гости с вдигнат меч.

— Убиец! — изкрещя той.

В отговор се разнесе бърз тропот на копита, който се отдалечи и заглъхна в нощта.

— Спрете убиеца! — викаше Сано като обезумял. Прозорците на странноприемницата светваха един по един, гостите се размърдваха по стаите.

Но къде бе нощният пазач? След като бе допуснал натрапника, сега би трябвало да бие тревожно с клепалото си и да събира стражите от проверочния пост и селската полиция.

Сано хукна през градината, но се препъна в нещо. Политна напред и дъхът му секна, когато тялото му се строполи върху нещо топло и меко. Някой се втурна към тях с фенер и се развика. Сано се надигна и видя възрастна жена, която се бе надвесила над него, а на лицето й бе изписан ужас.

— Джихей! — изпищя тя. — Сине! — и избухна в ридания.

Сано погледна в какво се бе препънал и разбра защо пазачът не бе вдигнал тревога. Синът на Горобей лежеше неподвижно по гръб. Очите му бяха изцъклени, от езика, щръкнал между стиснатите зъби, капеше кръв. По шията му имаше синини. Беше удушен — вероятно от убиеца на Цунехико. Сано стисна очи. Когато погледна отново, видя, че около него се е събрала тълпа.

— Останете с нея — нареди той на двамата свещеници, сочейки към обезумялата от скръб жена. После се обърна към сънените самураи: — А вие елате с мен. Трябва да хванем убиеца!

Без да чака отговор, хукна към конюшните. Самураите, натежали от лесен живот и от тазвечерното пиене, все пак поеха след него. Сано и помощниците му претърсиха цялото село и пътя в двете посоки, но не намериха никого. Убиецът просто се бе стопил в нощта.

Часовете до утрото преминаха като в мъгла. Сано мобилизира докрай стоицизма и умението си да се владее. Призори докладва за убийствата на стражите, които свикаха селската полиция, старейшините и кмета. Всички се струпаха при странноприемницата на Горобей да видят труповете. Смъртта на пътник от столичната аристокрация означаваше доста неприятности и разходи за един постови град. Предстояха изпращане на рапорт до централната пътна администрация в Едо, водене на следствие, уведомяване на най-близките, уреждане кремирането на тялото и връщането му у дома.

— Не е било убийство заради грабеж — обади се един от старейшините, докато отваряше шкафа и преглеждаше съдържанието му. — Вижте, парите са си тук — той вдигна кесиите на Цунехико и Сано.

Сано бе съобразил, че не е изключено служителите да заподозрат него за убийствата. Затова каза:

— Вижте ми оръжията — по тях няма кръв. Дори и да съм искал да убия спътника си, не бих го направил в собствената си стая. А и да бях, щях да се измъкна, вместо да вдигам тревога. Нямаше да е необходимо да убивам нощния пазач или да насилвам вратата. Ако подновим диренето, сигурно ще открием истинския убиец…

Но старейшините и техният предводител не се съгласиха. Бездруго имаше доста работи за уреждане — да се издиктуват показанията, да се изпишат цял куп документи, да се организира следствието, да се уреди кремацията на тялото на Цунехико. Сано обеща, че щом се върне от пътуването, ще предаде пепелта на близките на момчето.

Накрая оставиха Сано сам. Макар че в стаята бе топло, целият трепереше. Стисна зъби и стегна мускули. Мина цяла вечност, докато успя да се овладее. Тялото му бе изтощено и немощно, но мисълта — кристално ясна.

Знаеше със сигурност, че убиецът на Цунехико и на сина на Горобей е един и същ — преследвачът. Защо Цунехико? Защо? Отговорът дойде тихо, сякаш от дебрите на съзнанието му. Той, а не Цунехико бе набелязаната жертва и само бързите му рефлекси го бяха спасили от смъртта. Убиецът не е могъл да ги различи в тъмното и за да се подсигури, е решил да убие и двамата. А причината е ясна — приближаването до истината за убийствата на Норийоши и Юкико бе неизгодно за някого и този някой искаше да го спре. Кой? Младият господар или някой от безбройните васали на Ниу Масамуне, готови да убиват по негова заповед? Кикуноджо с неговата интелигентност и талант за превъплъщения? Райден с огромната му сила и склонност към буйство? Или шпионинът, докладвал за действията му на съдията Огиу и на господарката Ниу?

Сано въздъхна. Търсеше улика, че Норийоши и Юкико са убити, а какво по-красноречиво доказателство от това покушение срещу него? Но защо трябваше да го получи на такава цена?

Не биваше да излага момъка на опасност. Поне трябваше да му каже истинската цел на пътуването. Длъжен бе да предугади заплахата, да предупреди Цунехико, да го предпази… И изобщо не биваше да предприема това пътуване. Не можеше да вини Огиу, че бе пратил Цунехико с него. Кръвта на момчето тежеше на собствената му съвест.

По-рано диреше истината, готов да плати с цената на собственото си опозоряване, но беше ли готов сега да продължи? С цената на още жертви?

Желанието да изправи на съд убиеца отново взе връх. Връхлетя го предишната стръв за отмъщение. Не можеше да остави безнаказан убиецът на Цунехико. Честта му изискваше удовлетворение, духът му — облекчение от бремето на вината.

Сано посегна към ножницата. Извади дългия меч и го стисна с две ръце пред себе си.