Лора Джо Роуланд
Шинджу (14)

Тринадесета глава

Сано потегли от моста Нихонбаши по пътя Токайдо призори. Облечен бе със зимните си дрехи за пътуване — широкопола сламена шапка, плътно кимоно, дебели панталони, топли обувки и чорапи и пелерина с качулка. Беше изпълнен с оптимизъм. На смрачаване приближаваше Шинагава, втората от всичките петдесет и три спирки по дългия път към Хаконе. Когато стигне там, Мидори ще му предостави доказателство, че Норийоши и Юкико са убити и може би ще му съобщи кой е убиецът им.

— Чакайте, йорики Сано сан! Трябва да спра!

Викът идеше двайсетина стъпки зад него. Сано дръпна юздите на коня си и хвърли поглед през рамо. Проследи как ухиленият и хриптящ Цунехико препускаше на големия си черен кон. Унесен в мисли, напълно бе забравил за своя спътник. Цунехико се смъкна от коня си.

— Няма да се бавя, обещавам — и избърза към канавката, като повдигаше наметалото си.

Сано поклати глава и се наведе да хване юздите на коня му. Искрено съжаляваше, че не пътува сам, но нямаше как иначе. Вчера веднага след погребението на Юкико той отиде в имението на съдията Огиу да поиска отпуск. Съдията се появи чак по здрач. Сано го поздрави и с огромно облекчение разбра, че началникът му не го бе забелязал на погребението.

— Ваша светлост — плахо рече Сано, — смирено ви моля да ми позволите петдневен отпуск. Както знаете, баща ми не е добре. Неговият лекар ме посъветва да отида на поклонение в Мишима и да се помоля за оздравяването му в тамошния храм.

Нуждата от достатъчно основателен повод го бе изправила пред морална дилема. Мразеше лъжите, но през последните няколко дни постоянно си служеше с тях. Помъчи се да открие оправдание за престъпването на принципите си в тезата, че дребните истини трябва да се жертват в името на по-значимата. Предложи историята за поклонението, защото бе най-правдоподобна и вярна. Семейният лекар действително му бе препоръчал поклонението, пък и Мишима бе спирката веднага след Хаконе. Щеше да отиде дотам и ако шпионите по проверочните пунктове докладват на Огиу, поне привидно няма да има нищо нередно.

Огиу разтърка брадичка многозначително.

— Какъв великолепен пример на синовна всеотдайност! Разбира се, можете да ползвате отпуска, йорики Сано. Кога възнамерявате да тръгнете?

— Благодаря, ваша светлост. Утре сутрин, ако е възможно — Сано се учуди, че съдията се съгласи толкова лесно. Нима повярва на историята му? Или искаше да се отърве от него поне за известно време? Дали Огиу знаеше за Мидори? Ако знаеше, значи нямаше нищо против Сано да продължи разследването?

— Разбира се, ще вземете и секретаря си — рече Огиу и тонът му недвусмислено показа, че това е не просто заповед, но и условие за заминаването.

Сано замлъкна слисан. Цунехико! Какво ужасно бреме! Как ще си позволи да го храни пет дни? Да плаща за квартира, конюшня и за петте проверочни пункта между Едо и Хаконе.

— Оценявам съвета ви, ваша светлост — заекна Сано, — но няма да имам нужда от секретар.

Огиу отхвърли възраженията му с поклащане на глава:

— Човек във вашето положение се нуждае от спътник. Не се тревожете за цената. Ей сега ще напиша два официални пропуска и ще ви предоставя средства да покриете разходите на секретаря си. След това идете у тях и го предупредете да се подготви за пътуването.

Тогава Сано разбра. Огиу пращаше Цунехико да го шпионира. Подозренията му за мотивите на съдията се възродиха.

И ето сега Цунехико тромаво се качваше на черния си кон, хриптеше и мърмореше:

— О, йорики Сано сан, толкова ожаднявам от язденето. И огладнявам. Но съм ви благодарен, че ме взехте със себе си.

Сано спотаи усмивката си и двамата продължиха пътуването си. С наближаването на Шинагава се заредиха крайпътните страноприемници, чайни и гостилници с примамващи апетитни миризми на различни ястия.

— Моля ви, нека влезем да похапнем, йорики — повтаряше Цунехико пред всяка от тях.

— По-късно — отвръщаше Сано. Искаше да изминат възможно най-голямо разстояние преди да се мръкне. Той се отправи към пропускателния пункт — ниска, измазана с хоросан къщичка, пред която се виеше опашка за регистриране на пътуващите и за проверяване на документите им.

Служителите старателно проверяваха всяка жена, да не би случайно някой даймио да изведе тайно съпругата или дъщерите си извън Едо. Сано се запита как ли семейство Ниу бяха осигурили пропуск за Мидори толкова бързо. Тези ценни документи изискваха много подписи и понякога се подготвяха месеци наред. Вероятно бяха платили цяло състояние за подкуп, което безспорно означаваше, че имат твърде сериозна причина да държат Мидори далеч от Едо.

Минаха проверката и тъкмо се готвеха отново да потеглят, когато Сано изведнъж изтръпна. Някой го наблюдаваше. Беше сигурен в това. Почувства съвсем ясно как чифт злобни очи пронизаха гърба му.

Той се престори, че проверява дисагите си и се обърна рязко. Нищо. Хората на опашката отвърнаха на погледа му с обичаен интерес, но нищо повече. Не забеляза познати лица. Сигурно е някой мецуке, правителствен шпионин, предрешен така, че да се слее с тълпата, който е избрал този момент, за да го огледа. Нищо повече.

Но безпокойството остана. Като наближиха следващия пункт при Кавазаки, той се улови, че поглежда зад себе си все по-често. Пътят криволичеше през рядка гора. Цунехико пак спря, за да се облекчи. Докато го чакаше, Сано се взря в боровете. Идеално място за скривалище на злосторници, помисли си той. Всяка година безброй пътници биваха ограбвани и убивани по Токайдо.

Внезапно зад Сано се разнесе тропот на конски копита. Той надникна обратно към завоя в очакване на ездача. Но тропотът внезапно секна. Тишината придоби зловещ оттенък. Явно конникът се бе спотаил и ги дебнеше. Сано посегна към меча. Дали да извика „Кой е там?“ или да обходи завоя и да погледне? Не му се щеше да се откъсва от целта си.

— Побързай, Цунехико! — извика той.

Отдъхна си, когато излязоха от гората и се озоваха на открито. Но напразно — чакаше ги ново препятствие за бързо бягство — река Тама. Няколко плувци превеждаха конете през водата, а гребците помагаха на пътниците да се качат в дървените лодки. Кланът Токугава и тяхната резултатна опазваща мира тактика! За да ограничат придвижването на войски по Токайдо, те бяха разрушили повечето мостове.

Сано не си направи труда да се пазари за таксата с лодкарите. Плати скъпо, само и само по-скоро да го преведат на отсрещния бряг. Двамата с Цунехико разтовариха конете, хвърлиха дисагите си в една от лодките и бързо се качиха в нея. Лодкарите загребаха с влудяваща мудност, а двамата плувци внимателно превеждаха конете между скритите подводни скали. Как ли издържаха в тази ледена вода!

Сано присви очи и огледа отдалечаващия се бряг. Не видя никой да се мярка сред дърветата, но чувството му за надвиснала опасност не отслабна.

От своето скривалище наблюдателят оглеждаше реката, където една от лодките отнасяше йорики Сано на отсрещния бряг. Той постоянно се обръщаше и се взираше в гората. Очевидно знаеше, че е следен. Може и да се бе досетил още там, при пропускателния пункт, но със сигурност — когато преследвачът, аха, да се натъкне на него в гората.

Сега наблюдателят остана невъзмутим. По смутения поглед на Сано, който се местеше от човек на човек там на опашката, бе разбрал, че йорики не знае кой го дебне и откъде. Знаеше, че е превъзходен шпионин. Имаше богат опит в маскировката и криенето. Знаеше как да остане незабележим сред другите пътници, как да се слее с пейзажа, как да прикрива мислите и намеренията си. Не се вълнуваше особено, че йорики Сано е нащрек. Тревожността щеше да го изтощи, да го обезсили, а в това време преследвачът щеше да е готов за своя ход.

И все пак, имаше си грижа. Не заради приликата с онази нощ, когато бе хвърлил двата трупа в реката, а заради младия самурай, който пътуваше със Сано. Очакваше йорики да е сам, но, от друга страна, присъствието на момчето си имаше и предимства — без него Сано щеше да се движи по-бързо, пък и двама души се следят по-лесно, отколкото един. А и момчето сигурно ще отвлича Сано, ще притъпява бдителността му.

Лодката докосна отсрещния бряг. Сано и спътникът му слязоха и започнаха да разтоварват багажа. Конете им също се измъкнаха на брега. Преследвачът изчака, докато жертвите му изсушиха, натовариха и яхнаха конете си и изчезнаха отвъд гористия хълм зад реката. После свирна тихо на коня си. Животното стоеше послушно по-надолу по пътя и сега се устреми към него в тръс. Двамата се спуснаха по склона към реката, където лодкарите и плувците чакаха да ги превозят на отсрещния бряг.

Разполагаше с достатъчно време да избере своя миг. Приближаващата нощ предлагаше много възможности.