Тодор Андреев
Крахът на аферата „Фау“ (52)

Цитаделата в агония

В тази августовска нощ началникът на ракетния център „Пенемюнде“ генерал-майор Дорнбергер се върти в леглото неспокоен. Още не е настъпила полунощ, навън е светло като ден. Лунният диск блести като око на трескав. Неговият блясък го дразни и той нервно дръпва завесата. В същия момент нощната тишина се раздира от силен взрив, след него втори… трети…

„Сега ли намериха да провеждат изпитания“ — си мисли генералът и изругава. Тази вечер той се прибра след шумната среща с пилотката Хана Райч. Тази светлоока жена с копринени коси и открита усмивка го кара да тръпне. Фюрерът я обожава и тя него. Това е публична тайна. (Не случайно в последния момент на войната тя каца рисковано на един площад в разрушения Берлин, за да спаси своя фюрер, който, уви, не е вече между живите.) Хана лети с бойните самолети снаряди Фау–1, съоръжени с кабина. Полетът с тях крие голям риск. Едва не се разби след едно кацане и сега леко понакуцва.

За какво ли не вдигаха наздравица в тази вечер! Браун на шега я попита:

— Хана, бихте ли полетели на Марс?

Сивите й очи на кошута широко се отвориха, там се появи лека сянка на изненада, а после заблестяха остри пламъчета. После ги присви и започна силно да се смее. В протегнатата й ръка се люлееше пълна с искрящо вино чаша.

— Непременно, Вернер — каза тя през сълзи от смях. — Но само при едно условие, ако вие построите този кораб!

Звъннаха чашите.

Дорнбергер през цялото време седеше до тях мрачен. Химлер не беше доволен от темповете, с които вървеше подготовката на Фау–1 с кабина. Това бяха машини, които той искаше да използува на Източния фронт. Химлер готвеше изненада за фюрера. А изпитанията вървяха бавно. Ето и Хана Райч едва не се уби. Това щеше да бъде голям скандал срещу самия него. Браун беше конструктор на Фау–2. Крилатите средства „наблюдаваше“ като началник лично Дорнбергер.

Сега той поиска да се поразвесели, но не се получи. Все го избиваше на мрачен хумор. Пред погледа му непрекъснато се явяваше киселата физиономия на Химлер.

— Предлагам — каза най-сетне, след като Хана Райч укроти своя смях — първите пътешественици в космоса да се ползуват със специални почести.

Когато му обърнаха внимание, продължи:

— Предлагам след завръщането пътешествениците да бъдат балсамирани!

Хана и Браун се спогледаха.

Генералът, навел се над чашата, пое въздух и каза:

— Телата им да бъдат вкарани в прозрачни сфери и след това да бъдат изстреляни в орбита около Земята! — Тук той вдигна глава: — Представяте ли си внушителна гледка — всяка нощ хората гледат сателитите. Там, на небето, те блещукат, а вътре… онези… очите на онези… Но какво се втренчихте, не ви ли харесва?

Хана се опита да се усмихне въпреки неловкото положение. Браун седеше като вдървен и не смееше да я погледне. Та нали той й предложи да пътува към Марс.

— Е, какво пък, може и да не ви харесва…

Дорнбергер стана, закопча копчетата на генералския си мундир, опита се да прибере токовете, но залитна, клюмна глава, изправи я и си тръгна, като събори след себе си стола…

Сега трябва да се вдигне от леглото, защото навън става нещо невъобразимо. Взривовете вече трещят безразборно и техният зловещ тътен се слива с плачещия вой на сирените. Парче счупено стъкло го удари по лицето, усети в устата си сладникавия вкус на кръвта. Когато нахлузи брича и ботушите си, си спомни, че в клуба по радиото съобщиха, че от северозапад наближават бомбардировачи. Но това не направи на никого впечатление, защото напоследък беше станало твърде обичайно англо-американските самолети да летят по трасето над „Пенемюнде“, за да изсипят своя товар над столицата на Райха.

Нито един зенитен разчет не смееше да открие огън. Нито един изтребител не напускаше летището. Заповедта беше строга. Само един снаряд можеше да разкрие наличието на този така старателно прикриван от английското разузнаване свръхсекретен обект.

— Ало, ало… — нервно вика Дорнбергер в телефонната слушалка.

Но никой не му отговаря…

Излиза навън… Блъсва го ударна вълна от наблизо взривила се бомба. Той се опира в стената на зданието и пред очите му засияват блясъците от пламналите пожари…

В ход беше операция „Хидра“ на английските военновъздушни сили за нанасяне на масиран удар върху германския ракетен център. Тя влиза във военните учебници на Великобритания и се помни като един от най-сполучливите и най-мощните удари на кралската бомбардировъчна авиация. Свързва се с особената активност на сър Артър Травърс Харис и подполковник Сърби.

— Може би никога досега не съм ви поставял задача с такава важност — казва маршал Травис в своя инструктаж. — Целта е добре защитена от зенитни средства. Ако не я унищожите още с първото нападение, после жертвите ще бъдат изключително големи…

Командуващият бомбардировъчната авиация не се съмняваше в точното изпълнение на заповедта. Авиаторите бяха обгорели в досегашните атаки по обширния план „Пойн бленк“ за въздушни нападения над Германия и сателитите й.

На 17 срещу 18 август 59 четиримоторни самолета се вдигат във въздуха. Осем разузнавателни самолета „Москито“ извършват отвличаща маневра, прелитат над Дания хвърлят над „Пенемюнде“ метално фолио за ослепяване на радарите и се устремяват към Берлин. Там те имитират бомбардировъчно нападение — пускат отново фолио и осветителни бомби с парашути.

В полунощ около 200 нощни и 55 дневни изтребителя търсят неприятеля в разсичаното от прожекторите на противовъздушната отбрана небе над Берлин.

Напрежението във въздуха се изостря до крайност. В един момент немските изтребители започват да се обстрелват взаимно. Затрещяват и зенитните оръдия…

Това нелепо въздушно сражение буди подозрение у фелдмаршал Милх. Той вдига телефона:

— Генерал Ешонек, спрете зенитната артилерия! Та те се престарават! Обстановката е твърде неясна. Тук става нещо нередно. Над града не е паднала нито една бомба. Подведени сме. Спрете този кошмар!

„Вълчата бърлога“ мълчи. От толкова километри никой не смее да се намеси…

Бъркотията над Берлин трае около два часа, а после затихва.

Но това е достатъчно на англичаните, за да си прикрият удара върху свръхсекретната ракетна цитадела.

За 45 минути над добре осветения от луната остров се изсипват 1593 тона фугасни и 281 тона запалителни бомби.

В края на бомбардировката от Берлин долитат 30 нощни изтребителя. Те свалят 47 „летящи крепости“…

На 18 август слънцето над остров Узедом изгрява кърваво. То наднича с любопитство зад плътната димна завеса, която се издига от останките на зданията.

Валтер Дорнбергер, разгърден и с пламнало лице, заедно с Браун обикаля руините. Пред очите им войниците измъкват трупове… Те не обръщат никакво внимание на изгорелите бараки, в които са живели военнопленниците и работниците. Това не ги интересува. Трябва бързо да дойдат на себе си, защото в „Пенемюнде“ се появява началникът на имперската служба за сигурност обергрупенфюрерът от SS Ернст Калтенбрунер.

Браун го слуша и се дразни от неговия силен виенски акцент.

— Къде е генерал Шамие-Гличински? — пита той.

— Убит е! — отговаря му Дорнбергер.

Лицето на Калтенбрунер се изопва и жилите на врата му изпъкват. Липсва онзи, върху когото трябва да изсипе цялата своя ярост. Браун усеща, че обстановката трябва да се нормализира, и почти насила изтръгва от себе си:

— Въпреки че загубите ни са почти тридесет процента, ние сме твърдо решени да не нарушаваме нашите планове. Фюрерът ще получи своето любимо оръжие, Хайл Хитлер!

— Хайл! — изопва се Калтенбрунер. Мускулите на лицето му се отпускат.

Операция „Хидра“ взема и последната своя жертва — началник-щаба на военновъздушните сили генерал-полковник Ешонек, който след разговора с Хитлер се самоубива…

Англо-американската авиация бомбардира множество заводи, които доставят части, съоръжения и гориво за „Пенемюнде“. Производството на ракети е забавено с половин година…