Тодор Андреев
Крахът на аферата „Фау“ (44)

Всичко е тайна

17 май 1943 година, 10,00 часът вечерта.

Заседанието на Министерския съвет на Англия. Блен-хъмският плъх Уинстън Чърчил, получил този прякор след скандалното му преминаване от консервативната в либералната партия, дава думата на 35-годишен кестеняв мъж, среден на ръст, гладко сресан, с бяла риза и връзка на точки. Скъп ланец проблясва на тъмния му костюм. Това е подполковник Дънкан Съндис, председател на комитета за координиране дейността по разузнаването и унищожаването на немското ракетно оръжие.

Цялата информация за секретното оръжие на Германия постъпва при заместник-началника на имперския Генерален щаб генерал-лейтенант А. Е. Най. Тук са всички анализи на доктор Джонс заедно с последната информация, получена след подслушване на разговора между двамата пленени немски генерали Тома и Грювел.

Генерал-лейтенант Най извиква веднага за консултация професор С. Д. Елис, научен консултант на военния съвет на армията и инспектор по разработването на снаряди, и специалиста но твърдо гориво Ъ. Д. Кроу, който възглавява изследванията в областта на ракетите.

— Джентълмени, ще бъда пределно откровен с вас — казва генерал-лейтенант Най. — Повод да поискам вашето компетентно мнение са някои обезпокоителни сведения на нашето разузнаване, които ние вече четвърта година проучваме. Агентурата и военнопленниците свидетелствуват, че хитлеристите разработват секретно оръжие. Имаме множество основания да се съмняваме в точността на данните. Някои от тях просто изглеждат фантастични и абсурдни. Какво се създава в закритите лаборатории на Райха? Само ракети ли, или оръдия, които изстрелват ракетоподобнн снаряди? Какви са тактико-техническите характеристики на неизвестните досега бойни летателни средства? Възможно ли е с тях да се обстрелва Англия от материка? Много неща оставят извън погледа на нашето разузнаване… Но нещо все пак знаем — усмихва се Най и им подава няколко машинописни страници с надпис „Строго поверително“.

— Сами ще се убедите пред какви неизвестни се намират нашето разузнаване и нашият Генерален щаб. На тези въпроси е ваша помощ сме длъжни да дадем отговор, и то в най-скоро време.

Само преди един месец генерал Най се беше съгласил да подпише официална справка за разработваното в Германия ракетно оръжие, която разузнавателните органи му бяха подготвили. Днес той реши да я предостави на най-близките научни консултанти. От този ден въпросът за германското ракетно оръжие получаваше по-голяма обществена гласност. Но все още в рамките на строго проверени хора.

На следващия ден пред заседанието на заместник-началник щабовете на видовете въоръжени сили Най настоява „Пенемюнде“ да се подложи на бързо и много внимателно разузнаване от въздуха. Заедно с това да се опипа цялото крайбрежие на Ламанш.

— Нека пилотите да търсят стартови устройства… Какво представляват те, ние още не можем да твърдим с положителност. Във всеки случай най-вероятно това ще са метални съоръжения, които трудно биха се маскирали по простата причина, че върху тях все пак ще стоят самите бойни летателни средства. Освен ако не им готвят маскировъчни чадъри, които да се отмятат преди старта — говори Най.

— Предлагам — казва накрая той — по въпроса за ракетите да бъде информиран вече и самият премиер…

Но съгласно законите на английската субординация това можело да стане само ако началник-щабовете се съгласят. Най измъква от тях съгласие. Нещо повече, те решават, че е време усилията на различните разузнавателни органи да се обединят. Тогава Най им предлага кой да оглави тази дейност.

На 15 май генерал Исмей, личен представител на Чърчил в комитета на началник-щабовете, докладва на премиера:

— Сър, началник-щабовете смятат, че трябва да ви осведомят за ракетното оръжие на Райха. Независимо че липсват подробности, те смятат, че ракетите са факт. Настояват да не се губи време за установяване на всички данни, а да се предприемат незабавни контрамерки. Според тях най-бързи резултати могат да се очакват, ако бъде назначен един водещ изследовател, способен да ръководи научно-разузнавателните съветници. На вашето внимание се предлага кандидатурата на подполковник Дънкан Съндис.

Когато Исмей споменава това име, Чърчил го поглежда хитро.

— Виж ти!

До вечерта той дава съгласието си…

Кандидатурата на Съндис всъщност е предложена от генерал Най, който разсъждава така: „Кой трябва да оглави разузнаването на тайното немско оръжие? Може би човек на «Интелиджънс сървис», който да опипа почвата. Но работата може да се проточи и да ни изненадат. Тогава да потърсим един предприемчив специалист, който се обляга на сътрудниците си. Но няма ли той да изпадне в прекалена леност и да изключи себе си от работата. Не, този човек трябва да има собствено мнение, собствена ориентация в тази сложна и доста заплетена история… И най-важното, този човек трябва да е много близък с «Даунинг стрийт», за да има кураж да отстоява мнението си. А това може да бъде само един човек — зетят на премиера.“

Дънкан Съндис е парламентарен секретар в министерството на въоръжението. Онези, които добре го познават, смятат, че тази длъжност не е за неговия характер… Той е служил в противовъздушната отбрана на Норвегия, където кампанията на съюзниците се проваля. След това го назначават за секретар във военния кабинет. Той не скрива, че канцеларската работа му е противна. След три месеца се измъква и постъпва в Кралския флотски състав за подготовка на кадри.

Съндис е квалифициран пилот с рискован епизод в биографията си. Катастрофира, самолетът се разбива. Той е изхвърлен със запалени дрехи. Спасява се по чудо.

Кандидатствува за парашутните части, но по възрастови причини не го приемат. Назначават го за командир на Първи британски експериментален ракетен полк, дислоциран в Северен Уелс, въоръжен с 3-инчови невъртящи се ракети с твърдо гориво, създадени от доктор Кроу.

Една злощастна нощ шофьорът на подполковник Съндис заспива на волана, автомобилът се разбива и Съндис получава почти пълно обездвижване, от което ще страда цял живот. След три месеца на легло пред перспективата да загуби и двата си крака или да живее в постоянни болки и дискомфорт той избира второто. Така кариерата му сякаш залязва.

Той е член на Парламента от 1935 г., когато за пръв път се среща с мис Диана Чърчил, неговата бъдеща съпруга.

Връща се в Камарата на общините. Става финансов секретар във военната канцелария и е член на парламентарния секретариат. На този пост той отговаря за всички военни изследвания и производства, разполага с целия британски научен потенциал.

Дънкан Съндис съчетава военния си опит от командуването на ракетен полк с министерския си ранг, плюс директния достъп до средите на научните съветници.

Получил задачата да разузнава германските ракети и да координира дейността на разузнавателните органи на всички видове въоръжени сили в тази област, Дънкан Съндис на специално заседание извиква най-близките си съветници да разпределя задачите.

— Аз се заемам с военнопленниците, аерофоторазузнаването и агентурата. Доктор Джонс, вие ще следите какви задачи получават радарните постове на немците, кой обслужва експерименталната база — откъде какво се транспортира. Най-подходяща задача за доктор Кроу са преките експерименти, които той би могъл да извърши с лекота. Моля ви, изненадайте ни с един предполагаем конструктивен вариант на ракета… Когато бъдете в състояние да докладвате за нещо съществено, незабавно ме уведомете. По най-бързия начин ние трябва да си създадем възможно най-точна представа за военните ракети на центъра „Пенемюнде“…

Комитетът, ръководен от Съндис, бързо активизира своята дейност.

Скоро над Узедом отново лети разузнавателен самолет. Дешифрират снимките, но изпадат в заблуждение. Стартовите устройства за самолетите снаряди (оръжието Фау–1) определят като „насипи под наклон“ за отводнителни работи. Хангарите за сглобяване на балистичните ракети А–4 (оръжието Фау–2) са взети за предприятия, които произвеждат азот!

Германците нарочно снабдяват една електроцентрала с диморазпръскващи устройства, за да не може от въздуха да се установи, че тя работи. Английските експерти не са и подозирали, че зданието до електроцентралата е завод за втечнен кислород. Ако знаеха това, те веднага щяха да се досетят, че става дума за ракета с течно гориво…

(Капитан Кени дори е открил една Фау–2, без да знае това. Неговият доклад го потвърждава: „Вижда се предмет с дължина около 14 метра, обгърнат в облак бяла пара.“ Дешифраторът не е бил подготвен, за да разбере, че парата представлява кислород. Ракетата Фау–2 се е зареждала с течен кислород, съхраняван до този момент при ниски температури. При зареждането той се загрява. Известна част придобива естественото си газообразно състояние. И за да не се взриви резервоарът, кислородът излиза навън през дренажните клапани във вид на пара. Ако самолетът малко се е забавил, той е щял да снима самия старт на ракетата.)

„Москито“ отново лети с камерите към острова… В анализа на аерофотоснимките се казва: „Вижда се елипсовидно земно съоръжение, към него води железопътна линия. Върху един вагон лежи продълговат цилиндър.“ Каква ирония на съдбата! В този момент Браун изстрелва поредната ракета Фау–2…)

В своя доклад пред Министерския съвет Съндис включва всички тези данни заедно със заключенията на специалистите: „«Пенемюнде» представлява експериментален военен център. Няма данни, които да подсказват, че той функционира. Възможно е всеки момент комините на електроцентралата да задимят и да започнат активни експерименти по създаване на нови видове оръжия, вероятно предназначени за бомбардиране на Англия… Предлагам да се попречи на тези намерения. Остров Узедом да бъде бомбардиран. В никакъв случай не бива да чакаме противника да създаде ракети или други нови средства и Лондон да стане обект на нападение. Настоявам да се нанесат въздушни удари и по строителните площадки по френското крайбрежие. Дешифраторите да се заемат още веднъж с всички снимки, направени от началото на годината… Да се проведе ново въздушно разузнаване на всички обекти, които се намират в радиус 200 километра от Лондон…“

Дебатите продължават…

Чърчил слуша и от време на време нервно рови с ръце под широките си ревери. Той може да надприказва всички, но този път е особено мълчалив. Дали не беше наясно по въпросите? Трудно е да се предположи. През целия си живот той е бил изключително осведомен. Може би беше обсъдил в тесен кръг нещата, нали докладваше неговият зет… А сега думата взе личният му съветник лорд Чаруел.

Чърчил видимо не бърза да вземе страна в тази тъмна история, проточила се твърде дълго време — четири години. Това не е добре за него като премиер и военен министър. „Ако немците не разработват това оръжие, тогава те се стремят да раздухат слуховете по принципа «Една бабичка казала» с цел да ни сплашат — си казва Чърчил. — А може и да имат вече нещо. И в двата случая този въпрос не бива да става достояние на масата.“ Чърчил изработва решение за заключителното си слово.

Аристократът Чърчил вярваше в своята изключителност. Той знаеше, че Хитлер го счита за свой личен враг, и то отдавна. Навремето, преди да стане министър-председател, опасявайки се от покушение, той не заспиваше, ако до него не бъде личният му инспектор от „Скотланд ярд“.

Чърчил се заслушва в дебатите, които стават все по-оживени…

Специалният съветник на премиера по въпросите на науката, професорът по физика в Оксфордския университет доктор Фредерик Александър Линдеман, който независимо от немския си произход става лорд Чаруел, се смята за човек, който внимателно следи разузнаването на оръжията на хитлеристите. Той респектира с бялата си коса, с гъстите черни вежди, под които се крие тежък поглед. Под месестия му орлов нос белеят гъсти мустаци. Достолепният му вид се допълва от аристократичната изящно бяла яка, папионката и черния фрак. Може би неслучайно носи прозвището Сивия кардинал. За него Съндис е само зет на премиера, съперник, когото ненавижда.

— Джентълмени, това е една до болка смешна „ракетна истерия“ — заявява той настръхнал. — Преди да вземете решение, бих искал да чуем отговор от уважаемия сър Дънкан Съндис поне на три въпроса: „Възможно ли е съществуването на ракета с боен заряд от един до пет тона, с далекобойност от петдесет до сто и тридесет мили? Ако тя е реалност, то на какъв етап се намира? Какви контрамерки бихме могли да предприемем?“

— Нашата версия е следната — става Съндис. — Новото оръжие на противника представлява стотонна балистична ракета с бездимен барут. Най-вероятно се изстрелва от специални стартови комплекси, нещо като метателна машина. Предполагаемият радиус на действие е 100–130 мили!… Бихте могли да си представите какви поражения ще предизвика един заряд от 10 тона тринитротолуол. А това е предполагаемата бойна част на ракетата…

Със своя отговор Съндис не се стреми само да задоволи любопитството на Сивия кардинал, който явно иска да го затрудни, но преди всичко да предизвика емоционален ефект. Той му е необходим, за да убеди правителството в реалността от надвисналата опасност, и да се предприемат активни контрамерки, независимо че сведенията за немското оръжие са твърде неточни.

— Ако уважаемите колеги — казва отново Чаруел, — която имат честта да сътрудничат на Съндис, си направят труда да пресметнат по-точно вероятните характеристики, биха се убедили, че тук ни се предлагат абсурдни версии. Аз не вярвам някой от тях да намери научни аргументи, за да ни убеди, че е възможно да бъде създадена балистична ракета с предполагаемите характеристики, но да се движи с твърдо гориво. Разузнаването си е разузнаване, но здравата логика, която идва от научните истини, е нещо друго. Напразно си губим времето. Стотонната ракета, която уж се изстрелвала от 100-ярдови катапулти, е пълна измислица и глупост, която говори, простете, за невежество…

— Искам да напомня на лорд Чаруел, че досегашните сведения са твърде оскъдни и се нуждаят от внимателна проверка. Той много добре знае, че в момента когато вермахтът владее Западна Европа, немското контраразузнаване е по петите на нашите най-добри агенти. Зачестиха провалите. Сега се планира опресняване на състава. Но неговото внедряване при тези условия и функционирането му ще бъдат силно затруднени. Да чакаме ли? Аз мисля, че всяко изчакване е вредно. Ние правим всичко възможно да разузнаем обектите с най-голяма достоверност… Позволете ми да направя едно заявление по повод първия въпрос на лорд Чаруел. Защо уважаемият професор ни предлага да създадем познати нам модели на ракети? Не допускате ли, че немците използуват някаква друга схема. Не забравяйте за проектите на професор Оберт и руснака Циолковски. Те и двамата предлагаха ракети с течно гориво.

— Това е абсурд за съвременната технология — още повече се разгорещява Чаруел.

— Но позволете, физическите закони, които ние познаваме, не ни забраняват да използуваме въглеводородните смеси с окислител, например кислород. Ефектът е значително по-голям от този при барута — отговаря в своя защита Съндис.

— Това едва ли е възможно в теоретичен план, да не говорим за практиката. — Доктор Кроу, моля, какво показаха вашите изследвания?

— Направих експеримент в моята лаборатория. След него аз отхвърлям възможността германците да използуват течно гориво — казва Кроу прав и сяда.

— И за да не останат напразни вашите илюзии — продължава лорд Чаруел, — потърсете отговора в неудачните взривове на барутни ракети с що-годе подходящи размери…

Предложението на Съндис да се бомбардира Узедом не се приема. Представителите на военновъздушните сили настояват да не се бърза с това решение. Те искат да им се предостави достатъчно време за детайлно разузнаване на всички възможни цели, тъй като бомбардирането им при добра защитеност със средства за противовъздушна отбрана ще доведе до големи, и то неоправдани жертви. Чърчил сякаш физически усеща върху себе си яростните очи на Хитлер, който може би му готви изненада.

Сега, разбира се, не е 1940 г., когато той след поражението при Дюнкерк се провиква за кураж от Парламента: „Нека противникът никога не забравя, че Англия е само част от нашата империя… Ако тук ни засипват с бомби и ни карат да се скрием в добре защитените скривалища, флотът ни, който владее положението, ще си каже решаващата дума в свещената борба…“

Чърчил можеше да произнася каквито си иска речи, за да повдигне духа на народа, но изтръпваше при мисълта Хитлер да предприеме нахлуване в Англия. Премиерът нямаше увереността, че островът щеше да събере сили, за да му се противопостави. Сам той не можеше да се справи с германската военна машина, набрала толкова силни обороти…

Но какво иска сега да му подскаже Хитлер с „ракетното оръжие“? Не иска ли да го сплаши, да го притисне, за да не открива втория фронт?

При тези мисли Чърчил едва доловимо се усмихва. Каква наивност! Та нали той сам отлага вече толкова пъти отварянето му въпреки изричното настояване на Съветския съюз още от началото на войната. Той отказва да стори това през 1941, след това през 1942 година. Използува цялото свое изкуство, цялото красноречие, за да забави този ден. Но не смееше да се хвали много с това, за да не го обвинят един ден, че неоправдано е съдействувал за удължаване на войната. Той се грижеше за историята и за своето място в нея.

През юли 1942 г. с Рузвелт решиха да открият втори фронт, но в Северна Африка.

Чърчил не иска да признае, че му е необходима възможно най-бърза победа на английското оръжие по две причини. Той разбира, че приносът на Съветския съюз ще бъде решаващ. Това силно ще повлияе на бъдещето. Втората причина е вътрешнополитическа. Пораженията на Англия през 1942 г. не могат да не се свързват с дейността на ръководеното от него правителство. Скоро ще му се наложи да се спасява лично той. А това може да стане само на полесражението.

Английските въоръжени сили побеждават немците и италианците при Ал-Аламейн. Това е добре дошло за Чърчил. По негово нареждане по цяла Англия се разнася победен звън на хиляди камбани. Но този звън не може в никакъв случай да заглуши в съзнанието на хората по света впечатлението от страшния грохот на съветските оръдия при Сталинград. Не Ал-Аламейн, а битката при Волга ознаменува началото на прелома във Втората световна война. На хоризонта изгряваше сияние, което подсказваше на света бъдещата победа на съюзниците, но Чърчил се изплаши… В един меморандум до членовете на военния кабинет той демонстрира своя антисъветизъм, нарича евентуалното тотално настъпление на Съветската армия „най-страшната катастрофа“, при която „руското варварство“ ще унищожи културата и независимостта на древните европейски държави…

През август в Москва той обещава вторият фронт да бъде открит през 1943 г. Но както показва историята, това е неговата поредна лъжа…

Какво иска да му подскаже Хитлер с тайнственото секретно „оръжие на възмездието“? Нима се надява на някакви отстъпки. Грохотът на войната се носи далеч по земята на Русия. Нека болшевиките и фашистите се бият възможно по-продължително време. Това е само от полза за Англия, особено когато липсва заплаха за острова.

Тук мислите му престават да галопират. Той се заслушва внимателно в дебатите. Подсъзнателно схваща, че нещо не е наред. Говори се за опасност и в същото време не се знае откъде идва тя.

Идва онзи момент, когато неговата способност да размишлява и да действува се спъва. Какво да се предприеме в тази неясна обстановка?

Чърчил гледа внимателно седящия срещу него в тъмен костюм министър на вътрешната сигурност Хърбърт Морисън. Този 47-годишен хитрец, вдигнал многозначително вежди, се усмихва едва доловимо и гледа надолу, сякаш иска да каже: „Нека чуем премиера“ — После погледът му се плъзва към Идън, Литълтон и към 50-годишния сър Стахорд Крипс. Заглежда се в пепитеното му сако, бръчките по челото, които много рано са се впили в него, и тънките очила, зад които се крият още едни хитри очи. „Та това е онзи Крипс, който отначало твърдеше, че науката не възразява в «Пенемюнде» да се създаде гигантска ракета, но после промени мнението си. Толкова ли ги е наплашил Чаруел?“ — мисли Чърчил.

В началото на април 1943 г. той вика лорд Чаруел и му казва: „Какво ще кажете, да поставим ли задача на авиацията да поогледа този завод за тежка вода? Ние непременно трябва да узнаем ще им се удаде ли на немците да създадат собствен завод за тежка вода, или няма да им се удаде.“ Чаруел се съгласява с Чърчил и дори предлага конкретни мерки.

Няма ли намерение Хитлер да зареди ракетите с някакво ново взривно вещество, получено в резултат на атомните изследвания?… Излиза, че и двата въпроса са важни. Ракетите могат да се окажат чудесна стратегическа маскировка, която да отклони вниманието от атомното оръжие!

— Ще си позволя, джентълмени, които наблюдавате нацисткото тайно оръжие, да лансирам пред вас една своя версия — казва в заключителното си слово Чърчил. — Представете си, „Пенемюнде“ е театър, пълен с декори, артисти и суфльори, които говорят малко по-високо, за да чуе и публиката която не е в залата. Ние се хващаме и нашите бомбардировачи хабят бомбите си, а отдолу ги чукат като банани… Очевидно необходимо е да се потърсят нови разузнавателни източници в окупираните територии, Франция, Белгия, Полша… Възможно е с „оръжието“ на възмездието да ни пробутват дезинформация, за да предизвикат паника…

Чърчил много добре разбира опасността от разпространяване на мълва сред масите, които той никога не е уважавал, но които могат да му създадат излишни грижи тъкмо сега когато кабинетът му след победата при Ал-Аламейн има здрави позиции. Ето защо в заключение той казва твърдо:

— Забранявам да се дава гласност на тази история. Никой освен присъствуващите и пряко заетите е тази дейност да не бъдат осведомявани!…