Тодор Андреев
Крахът на аферата „Фау“ (3)

Подслушан разговор

Кой би могъл да предположи, че едно разузнаване като британското ще се лута толкова дълго време — цели три години и половина, мисли доктор Джонс, загледан в цифрите 27. 3. 1943 от календара върху масивното му бюро от гладко полиран дъб, покрито с купчина аеро-фотоснимки и папки с надпис „Строго поверително“.

Млечнобялата му риза с връзка на сиви райета, безупречно подхожда на пепелявото му сако. Очите му издават постоянна грижа. Той самият се чувствува отговорен за прекалената мудност и консерватизъм в работата на „Интелиджънс сървис“. Като началник на отдела за научно-техническото разузнаване към министерството на авиацията той може да направи много повече.

Става и отива до прозореца. Сива пелена обгръща едва напъпилите дървета в разкошния парк на „Даунинг стрийт“… Поглежда към осакатения Уестминстърски дворец. Още през май 1941 г. едно пряко попадение на немска бомба разрушава Палатата на общините. От британския Парламент остава Палатата на лордовете и кулата на часовника „Биг Бен“. Той не си спомня да е чувал скоро тържествения му звън и това още повече усилва усещането му за опасността, която заплашва Лондон. Напоследък не го напуска чувството, че противникът вероятно вече привършва разработването на тайното оръжие.

Доктор Джонс все по-често си задаваше въпроса, как е възможно английското разузнаване да не се добере до истината. И все по-често си спомня онези дни от детството, когато през лятната ваканция лягаше върху зелената трева в богатото на ливади имение на дядо си и гледаше странната игра на облаците. Там горе ту се появяваше глава на лъв, ту разперени крила на гигантска птица, после изникваше човек… Виденията, бързо появили се, се скриваха, дори валмата облаци изчезваха, а после набъбваха на друго място, преобразяваха се в други образи. И все такива, каквито на него му се искаше да види. Сякаш самите облаци долавяха по някакъв странен начин желанието му… Неволно той сравнява днешното си състояние и се пита какъв образ би искал сега да види като разузнавач, експерт, научен консултант на разузнавателните служби на Велика Британия в безразборно кълбящите се валма от слухове, сведения, показания… Търпение, още малко търпение, и той ще си пожелае образа или той сам ненадейно ще изникне пред него…

Всеки нов ден мъглата както сега навън става все по-гъста и никакъв образ не се долавя. Но той, професорът по балистика и астрономия от Абърдинския университет, съгласил се още през 1939 г. да стане една малка бръмка от онази толкова яка и толкова крехка броеница на глобалния шпионаж, е сигурен, че ще дочака деня, когато ще получи достоверното съобщение. И ще разгадае ребуса — разработват ли немците секретно оръжие и какво представлява то.

Навън мъглата тъмнее. Той неволно се видя на покрива на старинен замък. Гони призрак, който всяка нощ дрънка синджири, кикоти се. Ха да го хване, все му се изплъзва. В един момент черната му пелерина го удря по лицето. Той се свива и едва не извиква от болка.

— Сър, много дълго сте държали прозореца отворен — стрясва го гласът на Чарлз Френк, неговия заместник, който е влязъл в кабинета.

Джонс отмята пердето, заплело се в лицето му, и затваря прозореца.

— Ще ви направя чай — казва той кротко.

— Още повече че го заслужавам, сър.

Джонс отива към камината.

И двамата работят в един кабинет. Френк има задълженията да чете и да анализира разузнавателните сведения и да ги предлага с тълкуванията си на своя шеф.

Сега той взема пура, отрязва бавно краищата й. Запалва я, без да бърза, сяда във фотьойла и всмуква с безкрайно удоволствие.

Доктор Джоне му поднася чая и го гледа изпитателно.

— Чарлз, струва ми се казахте нещо?

— Помните ли шеговития съвет на Филдинг: „Една любов и един скандал са най-добрата наслада към чая.“

— Чарлз, вие нещо криете?

— Да, сър, ето — и той вдига ръка.

Пръстите му стискат магнитофонна лента.

— Струва ми се, че попаднахме на златна жила.

Доктор Джонс взема лентата и сръчно я поставя на магнитофона. Чарлз Френк сваля очилата, дъхна върху стъклата и започва старателно да ги трие в носната си кърпа.

Произвучават гласове. Двама души разговарят на немски.

— Това е Фон Тома, а другият е Грювел.

— Стари приятели — поклати многозначително глава Джонс.

Фон Тома: „Ракетите ли? Нищо и половина. Бях с фелдмаршала в Кумерсдорф… Само ни ги показаха… Хвалеха се, че могат да летят в стратосферата… После внезапно се спускали върху целта… Неотразими били… Представете си, цялата работа ръководи един нищо и никакъв майор, наперен такъв, казва почакайте и ще видите театър, второ пришествие. Само ни дайте поне още една година… Ще ви ги предоставим във войските и само с едно настройване те ще летят по ваше желание до която и да е предварително избрана цел, отстояща на каквото и да е разстояние… Точно така казва, далекобойността била неограничена… Страшна работа… Но ето мина една година, а ние не чуваме техните залпове… Щяхме да го усетим второто пришествие, затворът ни е близо до Лондон…“

Двамата немски генерали, пленени при Ал Аламейн, продължават да си говорят. Джонс слуша и трескаво мисли: „Фон Тома е най-информираният от всички хитлеристки генерали по техническите въпроси, бивш помощник на Ромел. Но дали не блъфира?“

— Чарлз, не е ли това чиста проба дезинформация?

— Възможно е сър, но е малко вероятно. Те са отдавна при нас. Държат ги в отделни камери. Преди няколко дни са ги събрали и какво пречи на генералите, зажаднели за разговор, да си побъбрят. Още повече че нямат никаква друга работа.

— Нима не знаете, че имат специална инструкция за пленниците? Тя им забранява да са бъбриви, когато попаднат в подобно положение. По понятни причини, нали разбираш!

— Допускате ли, че това важи за генералите. Те само са подписвали инструкцията за простосмъртните. И още нещо, отдавна вече не ги разпитват, отнасят се добре, какво толкова?

— И все пак?

— Позволете, сър, с ваше разрешение нека ви припомня един случай — казва шеговито Чарлз Френк. — На капитан трети ранг Тринг му докладват: „На повърхността на водата се виждат маслени петна.“ Той мълчи. После отново му докладват: „Виждат се трупове.“ Той пък мълчи и чака неопровержими доказателства. После казва: „Е, вероятно е потънала“ — „Как вероятно — негодуват моряците. — Когато ние торпилирахме подводницата!“

— Благодаря ви, Чарлз, но не е смешно. Забравяте за лорд Чаруел! Нима с този запис ще го впечатлите?

Джонс изрича последните думи сякаш на себе си. Меките черти на лицето му, над което се очертава рано появила се плешивина, се изопват. Той изгледа своя помощник, личи, че се колебае. После внезапно казва:

— Имате от мен двоен гръцки коняк. — Скача пъргаво и сам се изненадва на ентусиазма, който го обзема. — Чарлз, вие вероятно добре си спомняте, че информацията, която получаваме досега от Фон Тома по техническите въпроси, съвпадаше с нашите схващания?

— Да, сър, добре си спомням и мога да ви подготвя справка.

— Тогава решаваме — изключено е той да дезинформира. Така и ще докладваме. Според отдела разумно е да се приеме, че учените на Райха работят над създаването на далекобойни ракети. И толкова. Ще изчакаме с докладването на и без това оскъдните научни подробности. Естествено, ще продължим да натрупваме данни, които ще предоставим само когато на нас самите ни станат ясни всички подробности. Чак тогава можем да се надяваме на една сериозна намеса от страна на правителството.

— Сър, рискувате да си навлечете голяма неприятност. Считам, че много добре познавате доктрината на щабното офицерство. Разузнаването е длъжно да дава информация, максимално близка до истината, но без забавяне! С тази информация не разполагаме само ние, а и разузнавателното управление на военното министерство.

— И въпреки това, Чарлз!

Доктор Джонс трябва да убеди премиера и правителството, че е прав. Но засега той не иска да предизвиква никакъв спор. Ще се придържа само към постъпващата по различни канали информация.