Тодор Андреев
Крахът на аферата „Фау“ (87)

Безнадеждно утешение

„Ето че и Георг ме последва“ — каза на себе си Артур Рудолф, въздъхна дълбоко, остави вестника и отиде до прозореца. Над обвитите в скреж борове блестеше зеленикавожълтият диск на луната. Той се взря натам с влажните си изморени очи, сякаш очакваше някой да се покаже. Тъжно минаваха дните му, а нощите го изморяваха с безсънието и унеса в лабиринта на спомените…

„Какво време беше тогава“ — мислеше си той. — А ето и Георг.

Романтичното перо на кореспондента на ЮПИ съобщаваше за пенсионирането на „предпоследния от мохиканите“ от „украсената със слава кохорта“, „мечтателя от Хънтсвил“, седемдесет и девет годишния Георг фон Тизенхаузен от групата на Вернер фон Браун, която след войната започна да работи в ракетния център „Джордж Маршал“.

„Аз се гордея със съдбата си и считам, че ми провървя — казал героят, прощавайки се с колегите. — През целия си професионален живот се занимавах с това, за което мечтаех на младини. Аз започнах от «Пенемюнде» с Фау–2, а завърших с «Шатъл».“

Това съобщение върна Рудолф много назад във времето…

Откакто пристигна във ФРГ, журналистите проявиха интерес към неговата личност. Във вестниците съобщаваха, че в най-главната канцелария на правителството на ФРГ е постъпило заявление от президиума на Организацията на лицата, преследвани при нацизма, към съюза на антифашистите. В него се казваше:

„Артур Рудолф е един от тези, които носят главна отговорност за робския труд, както и други нацисти, «специалисти», преселили се без проблеми във ФРГ. След 1945 г. те бяха приети на служба в САЩ, а сега, лишени от американско гражданство, са сред нас. Както следва от документите, които се намират в американската прокуратура, под ръководството на Рудолф и подобни на него са били измъчвани до смърт хиляди затворници, използувани за принудителна работа в подземните ракетни заводи.

Искаме арестуването му. По всичко личи, че и това дело ще завърши със същото, с което са завършили безчислените дела на други нацистки престъпници. Настояваме за публикуване на имената им. Нека се даде гласност на материалите от разследванията, проведени в САЩ. От името на жертвите на фашизма и техните близки искаме всички обвиняеми да бъдат арестувани и дадени под съд.“

Главният прокурор на ФРГ бе изказал следното мнение:

„Прокуратурата на ФРГ не се занимава с престъпления, извършени по време на нацисткия Райх. По тези въпроси следва да се обърнете в Людвигсбург, в Централното ведомство по разследване на престъпленията, извършени от националсоциалистите…“

Ръководителят на ведомството, старши прокурорът Алфред Штрайм на въпроса, дали ведомството ще възбуди дело против Рудолф, е съобщил:

„Понастоящем не разполагаме с каквито и да са материали, които да свидетелствуват за виновността на Рудолф. Известно ни е, че той се е преселил във Федералната република. През юли 1984 г. ние поискахме от съответните американски институции материали за Рудолф. През октомври повторихме искането. Надявам го скоро да получим тези материали и след внимателното си проучване ще вземем решение.“

Рудолф не искаше да има неприятности. Нали още през 1947 г. бе признал всичко. Американското правосъдие знаеше добре неговата биография.

Като член на нацистката партия през 1945 г. той подлежеше на специална проверка. Тя беше извършена повторно, когато през 1954 г. пожела да получи американско гражданство. Тогава Пентагонът забрани на имиграционното ведомство да прави разследвания. Всички документи за неговата кариера се намираха в принадлежащия на САЩ Западноберлински документален център и бяха обявени за секретни…

Рудолф бе известен на международния комитет „Бухенвалд-Дора“. В печата го нарекоха „убиец, седял зад бюро“.

„Познавахте ли Рудолф“ — питаха журналистите бившия концлагерист Роман Корнеев. А той бе отговорил: „Да и днес бих го познал… Този вежлив господин, който винаги беше издокаран, аз помня добре. Той идваше в нашата команда, за да проверява работата ни. Не си цапаше ръцете, но зад него винаги вървеше есесовски надзирател…“

Артур Рудолф се дразнеше от съобщенията в световния печат, свързани с неговото име. Той не искаше да се среща с никого. Това, че там някъде са умирали хора, не е била негова работа. Той е бил задължен да произвежда оръжие за Германия.

На въпроса, „На Нюрнбергския процес стана ли дума за лагера «Дора»?“, участникът в съветското обвинение на Нюрнбергския процес професор Марк Рагински бе казал: „Разбира се. Нюрнбергският процес не можеше да мине покрай този страшен фашистки затвор, в който загинаха не по-малко от 50 хиляди души. Според мен буквално на всички лица, които са ръководили това нацистко «производство», трябва да им се търси отговорност и да им се наложи най-строго наказание.“

Рудолф стисна устни и се усмихна жлъчно. В очите му, които изглеждаха угаснали, се появи странен блясък. Той си казваше: „Късно е, уважаеми, късно. Това че напоследък Министерството на правосъдието на САЩ възбужда съдебни дела против нацистите, които пребивават в Америка, още не значи нищо. С тези дела американците не могат да не усещат, че обвиняват и себе си. В Америка не може да не се намерят хора, които да спрат това удряне на шамари по собствената им физиономия…“

Луната се бе изместила и сега Рудолф седеше в тъмното на кревата. Лицето му бледнееше.

„Чудесно, Георг, чудесно“ — повтаряше си той. — Но какво, по дяволите, ще правиш сега? И защо те наричат „предпоследния“? Значи Вернер е още там. Да Вернер Дам, трябва да е под седемдесетте. Той ще е вече „последният мохикан“. Свърши нашата, а… Но нека американците не забравят, че в началото на тяхното величие стоим ние.

Нима ще забравят Браун! Нали той им каза още през 1952 г.: „Космосът е последната граница, която САЩ предстои да овладее, за да станат най-силните в света…“ Дорнбергер в това отношение беше по-силен. Ако не беше Макнамара преди двадесет години да го спре, сега нямаше да стои въпросът да имат ли „звездни оръжия“, или да нямат. Те просто отдавна щяха да ги имат. Само как им заяви право в очите: „Джентълмени, не съм пристигнал тук, в тази страна, за да загубя третата световна война. Две аз вече изгубих!“ Да, Дорнбергер беше глава. Можеше и на ескимоса да продаде хладилник. Предложи на фюрера аерокосмически самолет снаряд, но не му стигна времето.

Валтер Дорнбергер изповядваше: „Съвършено очевидно е, че за военните стратези Космосът е една по-разширена област за военни операции във вертикално направление… В това пространство с известни трудности може да се държи цял арсенал от най-съвременни и напълно автономни системи оръжия, за да бъдат използувани…“ И предложи на новите си господари фантастична система от космически оръжия, множество спътници с ядрено оръжие на борда, които ще кръжат около Земята на различни височини и под различни ъгли. Всеки един от тях по команда ще се връща в плътните слоеве на атмосферата и ще поразява предварително определени цели. По тази идея Пентагонът разработи програмата НАБС — спътници бомбардировачи с ядрено оръжие.

Това импулсира Дорнбергер и той в стихията си веднага предложи „рояк“ от спътници, снабдени с малки ракети, които да се насочват по инфрачервен сигнал. Това трябваше да стане сърцевината на противоракетната програма с космическо базиране. Но се оказа, че е залитнал твърде далече. Оръжието, дори и да можеше да се създаде, по онова време нямаше по какво да стреля — подходящи цели в Космоса липсваха.

А идеята продължаваше да зрее и през 50-те години вече бе в основата на проекта БАМБИ, който предизвика спорове. Дорнбергер се нахвърли срещу НАСА, която искаше да изведе хора в Космоса. Той нарече програмата и „ефективни трикове“ за публиката. Трикове, които отвличат вниманието и средствата, необходими за космическото оръжие.

Министърът на отбраната при Кенеди Робърт Макнамара през 1962 г. обяви проекта за преждевременен и „непригоден“, след което прекрати изследванията. „Фантазията на космическите ястреби“ не намери подходяща почва и технология.

На власт дойде администрацията на Рейгън и тези разработки получиха тласък. В тесен кръг със стари приятели Рейгън реши, че е настъпило времето от съществуващите технологии да се създаде бързо система за противоракетна отбрана. Един от компанията, генералът в оставка Даниел Греъм, през 1982 г. в книгата си „Височинна граница“ предложи богат асортимент от проекти, които да задоволят „прокосмическата компания“. Много от тях — транспортните военни космически кораби, орбиталните военни станции, геостационарните убийци — той просто заимства от Дорнбергер, от немските емигранти. Оформи се идеята за глобална противоракетна система от 432 спътника, всеки с по 50 ракети, готови да унищожат балистични ракети в полет…

Минаха четиридесет години, а Америка продължаваше да изсмуква каймака от научен потенциал не само на сънародниците, мислеше си Рудолф, не се спасиха и англичаните, французите, италианците.

В Америка надменно заявяваха, че „западноевропейците не се продавали, но можели да се купуват“. Тази безцеремонност се разголи особено в последно време.

„Звезните оръжия“ щяха да погълнат нови контингенти. Това явление му бе познато още от времето, когато се реализираше програмата „Аполо“. В нея хлътнаха множество научно-технически светила от Западна Европа и особено от Англия. Днес нещата не бяха се променили. Вашингтон искаше да привлече към „новите военни технологии“ не западноевропейските компании, а групи от най-подготвени специалисти. Те ще работят под девиза за „равноправно партньорство“, ще демонстрират „солидарност и сътрудничество“, а след това в подходящ момент Америка ще им подскаже, че не се интересува не само от тях, но и от позициите им…

„Американците все още получават умове срещу подаяния“ — мислеше Рудолф с досада.

Той седеше на края на леглото и гледаше втренчено в отсрещната стена. По челото му искряха влажни капки пот. Дишаше тежко.

Отиваше си една зловеща нощ и той се питаше дали ще дочака да го споходят минутите на спокойно старческо утешение…