Тодор Андреев
Крахът на аферата „Фау“ (8)

Зловеща нощ

Браун се прибира уморен, хвърля се в леглото, но дълго но може да заспи. Иска му се да му бъде леко и радостно на душата.

Навън нощта е необичайно светла. Това го дразни и той, за да успокои пулсиращите удари на кръвта в горещите си слепоочия, дръпва щорите. Хладният размисъл се връща бавно, но сигурно. Сега животът му се струва отишъл хиляди часове напред. Той изпревари всички, които бяха пред него. Това засега му стига. Къде останаха неговите учители? Отново като гореща вълна се връща мисълта и в паметта му оживяват натрапчиви спомени. Той непрекъснато ги гони.

Сега, когато усилено се строи ракетният център „Пенемюнде“, никак не му беше до спомени. Но те връхлитат неканени.

Браун не искаше да има учители. Той не искаше да има никого над себе си. Беше стигнал върха и сега чакаше да печели лаврите сам. Той непрекъснато гонеше от съзнанието си онези спомени, които го отнасяха в началото на кариерата му…

Берлинското предградие Райникедорф. Учителят му Рудолф Небел. Мизерните дъсчени бараки. Оттогава са изминали само три години. Рудолф Небел иска да построи военна ракета. Работят заедно. Защо тогава учителят му винаги казва, че сам разработва ракетата?

В съзнанието на Браун изплува един есенен ден на 1933 г., когато те двамата, увлечени в работата, не забелязват как се е приближил някакъв непознат.

— Севтън Делмър, английски журналист — се представя непознатият.

— Инженер Рудолф Небел.

— Вернер фон Браун.

— От немското дружество по ракетостроене — продължава Небел. — И за да задоволи любопитството на журналиста и да придаде тежест на работата, казва: — Това, което виждате, не само е девствено, но е и нечувано. — После дава знак на Вернер да преместят заедно дългото вретеновидно тяло на експерименталната ракета. — То не само ще предизвика революция в техниката — продължава Небел, без да гледа посетителя, — но и във военното дело. След неговото появяване и оръдията, и самолетите ще станат смешни и безпомощни. Те ще събират паяжината на световните музеи…

Журналистът забива поглед ту в ракетата, ту в омасленените гащеризони на двамата ентусиасти. После благодари и си тръгва…

— Надут пуяк като всички англичани — ръмжи след него Небел и продължава работата си. Явно е очаквал някакво изумление, възхищение.

Вернер си спомня какви тайни пламъци на завист го изгаряха тогава. Въпреки това той му се възхищаваше, особено когато каза на англичанина с някакво необикновено спокойно достойнство: „… паяжината на световните музеи“. А онзи: „Нима райхсверът има много пари днес, та ги харчи за подобни химери?“ Как го изгледа инженер Небел. И на Браун му се искаше да е на мястото на своя учител. А сега си помисли, не му ли подражава днес… На свечеряване Небел си мие ръцете и се връща отново към срещата с англичанина.

— Този какъв журналист е, като нищо не е чувал за Оберт, за Циолковски. Иначе трябваше да знае, че ракетите имат голямо бъдеще…

(Константин Едуардович Циолковски е онзи, който през 1903 г. в книгата си „Изследване на световните пространства с реактивни прибори“ поставя основите на теорията на полета на ракетата и за пръв път предлага да се използува течно гориво — втечнен водород и втечнен кислород, а не барут. Когато тези две вещества се възпламенят, ще се получи пет пъти повече енергия, отколкото ако се използува същото количество барут. Такава ракета ще бъде и по-лека, и ще лети на по-големи разстояния. По-късно ученият от Калуга предлага най-различни конструктивни схеми на ракети. Но всичките те са предназначени изключително за полети в космоса. И Небел, и Браун ги взаимстват за своите военни ракети.

През 1929 г. Херман Оберт пише на Циолковски:

„Вие запалихте светлина и ние няма да й дадем да загасне, ще приложим всички усилия, за да осъществим най-великата мечта на човечеството… Аз, разбира се, съм последният, който би оспорвал Вашето първенство и вашите заслуги в ракетното дело.“

В своите трудове, издадени през 1923–1929 г., Оберт дава редица оригинални проекти на ракети. Без да знае нищо за работите на Циолковски по много въпроси, той стига до еднакви изводи с него. Оберт е повече теоретик, отколкото инженер.)

— Вернер, вие би следвало да знаете, че преди мене Херман Оберт е разработвал ракети? И кое е най-интересното? Една от тях е трябвало да стовари върху Англия 10 хиляди тона взрив! Представяте ли си? Когато го попитали защо предлага това, той знаете ли какво им отговорил: „Ами аз очаквам, че англичаните ще усетят това!“

След тези думи двамата ракетчици дълго време се смяха…

Браун мечтаеше да създаде ракета, която един ден англичаните „да я усетят“. Но непременно лично той да я създаде, без… Небел. Тогава той за пръв път усети, че не само завижда на учителя си, а има и желание да избяга от него. Той не иска да има друг преди него…

„Небел сам се провали — Браун продължава да разсъждава, сякаш разговаря с някого. — Свърза се с пацифистите. Какво искаше? Слава! Нима не виждаше, че ракетите са страшно оръжие, от което Германия имаше нужда? Виждаше. Нима не знаеше, че се пазят в строга тайна? Знаеше. Военните дават пари, но не разрешават да се говорят излишни думи.“

Полковник Бекер привлича млади инженери за ракетното дело, но в сметките му не влизат нито Херман Оберт, нито Небел, нито Клаус Ридел. Той самият е посредствен специалист и затова си търси послушни сътрудници. През 1930 г. издействува за инженер Валтер Дорнбергер звание капитан. Попаднал веднъж пред очите на Дорнбергер, Браун му става близък. А учителят му Небел? Да върви по дяволите!

(Полковникът отстранява Оберт, но Браун не го забравя. Когато през 1941 г. ще бъде в безизходица, той ще включи Оберт с неговата голяма ерудиция в работите на секретния център „Пенемюнде“.)

Браун продължава да гони от съзнанието си спомена за Небел, за неговите патенти: „Нима той допускаше, че ще му разрешат да ги показва ей така, на когото и да е, само за да става популярен? Ние ще ги използуваме и никой не може да ни вини. Не само неговите идеи и изобретения, а и на всеки немец, пък и не само на немец. Всичко е «наше» или «мое» — иска да каже Браун. Той е достигнал върха на стълбицата и може да си го позволи. Той работи за величието на Германия и място за романтично отпускане няма…“

Като сътрудник на Дорнбергер Браун имаше достъп до всички чертежи, патенти, лицензи, съхранявани в сейфовете на райхсфера, до резултатите на секретните изпитания и закритите полигони. Не му липсваше усет да ги използува по свой начин. В подходящ момент се яви пред Бекер и му показа дисертация със заглавие „Конструктивен, теоретичен и експериментален принос в проблема за ракетите с течно гориво“.

Браун бе усетил особеното чувство на покровителство, проявявано към него от Карл Емил Бекер, и не се излъга.

— Вернер, време ти е да защитиш дисертацията си — му бе казал веднъж Бекер. — Ще получиш докторска степен. На нас ни трябват такива хора, с научен авторитет.

За какво е намеквал Бекер, може би за своята научна кариера?

Когато Хитлер разгонил пацифистите от университета „Фридрих Вилхелм“, местата им заеха нагаждачи като артилериста Карл Емил Бекер.

— Вашите лекции по балистика, господин професоре, са ми безкрайно интересни — му призна не без излишна доза ласкателство Браун. — Те подхранват мечтите ми да създам изключително мощна ракета, която да направи Германия велика…

(Един ден, когато люти ветрове засипват със снежни преспи берлинските опустели улици, двама души хлътват във входа на масивен дом, изкачват се по стълбището и позвъняват на една врата. Показва се професор Вилхелм Хорн, декан на Философския факултет на Берлинския университет.

— Професор Хорн, разбира се, първо приемете нашите извинения за така нечаканата визита в този ранен час — казва единият прекалено учтиво.

— Моля ви, господа, на вашите услуги. Какво предпочитате — кафе, чай?

На лицето на Хорн се появява усмивка. Той е поласкан, че е необходим на хората. И защо трябва да му се извиняват. Та той е готов да помогне.

— С голямо удоволствие, но друг път, бързаме, пък и не искаме да отнемаме от така скъпото време на един наш голям учен. Професор Хорн, ще започна направо, защото разчитам на вашата лоялност към днешния ни режим и на вашата дискретност. Става дума за една дисертация на млад човек от нашето ведомство, чието съдържание е деликатно. Нещо повече, самата защита на дисертацията трябва да се пази в най-строга тайна.

— С какво мога да бъда полезен на каузата? — пита с любопитство Хорн.

— Драги колега, забравих да ви се представя, полковник Бекер. Ще ви призная, аз съм принуден да спазвам някои правила, установени от абвера, както виждате — и той посочва към офицера, който уж разсеяно опипва с поглед рафтовете с книги. — Става дума за един дисертант, чието име дори не бива да се знае. Създала се е необходимост да се присвои научна степен доктор на философските науки на този млад даровит дисертант, но при условие че никой не бива да знае, нито да се досеща за темата на дисертацията, нито пък за името на кандидата. След тези думи професор Хорн отива до тъмнокафявото си бюро, рови се нервно в чекмеджето, открива своя монокъл, поставя го на дясното си око и оглежда най-внимателно неканените гости.

— Но позволете, аз се съмнявам в правомерността на подобно начинание — и цялата му сдържаност изчезва. — Дължа да ви уведомя — казва раздразнено Бекер, — ректорът на университета е съгласен.

Двамата посетители стават. На входа Бекер почти изръмжава:

— Съветвам ви да не споделяте за случилото се тази сутрин, освен с вашия шеф.

Хорн гледа втренчено, сякаш не може да се събуди от някакъв странен сън.

Погребват доктор Курт Вамке. Някой би казал, че погледът в гърба на един отиващ си завинаги човек е най-страшното, което ти се пада да преживееш, но това не се отнася до Браун.

Той върви след траурната процесия и прави своята равносметка. Курт Вамке го респектираше и дори плашеше със своите знания. Но те не му достигнаха, за да се предпази от внезапния взрив, и вече го няма.

Небел, неговият учител, изненадващо се оказва евреин. С него се заема гестапо. Професор Оберт се е запилял някъде извън Германия…

В тези минути, ако някой наблюдава Браун, непременно щеше да забележи скритата му усмивка, от която долната му челюст сякаш още повече натежава. Интригата се развива… Ето я младата фиданка от един твърде плодоносен клон на стар пруски феодален род. Тя ще расте, ще се развива, защото е от „сорта на господарите“. Двадесет и четири годишен, Вернер фон Браун е вече технически ръководител на гигантски секретен ракетен център на Райха…)

Хаосът на мислите и образите постепенно доби строен вид. Допреди малко всички тези образи се сменяха с биенето на сърцето. Струваше му се, че в ушите му звучат думи без особена връзка и особено значение, но сега настъпи успокоение. „Вероятно нощта има тая способност силно да влияе на душевните преживявания, да придава на всичко по-зловеща окраска“ — си мисли Браун и се усмихва… Той придърпва завивката.