Тодор Андреев
Крахът на аферата „Фау“ (79)

Мисията „Алсос“

„Но за какво настоява този смахнат холандец? Нима си въобразява, че ще го послушам?“ — си мисли полковник Борис Паш, облегнат върху перилата на открития балкон и впил поглед в далечината, там където се стрелкат далечни светкавици. В тази душна нощ той не може да заспи и е излязъл на хлад. Отдавна не е валяло дъжд и сухотата се промъква като осил в гърлото му. Напразно се опитва да се освежи с чаша сода. Все му се струва, че водата тук е блудкава. Проклета вода, проклето време. Защо ли трябваше да напуска Америка?

Генерал Лесли Гроувс, ръководител на „Манхатънския проект“, му бе възложил грижата от физиците да не изтича никаква информация за атомната бомба. Когато му повери мисията „Алсос“, Гроувс му каза:

— Ние не бива да допуснем нито червените, нито някой друг от съюзниците ни да узнае нещо за работата на немците. Ние трябва да пленим цялата научна документация и всички физици, не само които са се занимавали с урановия проект, но и онези, които са работили в други сектори за създаване на оръжия…

Борис Паш възприема тази задача като шанс да се издигне в йерархията на американските служби за сигурност. Представи си как пленява най-големите светила на Германия и кораби, пълни със запечатани сандъци, в които акуратно са подредени научно-техническите разработки а Третия райх, и как тези кораби поемат през Атлантика…

— Ако на пътя ви попадне нещо, което вече е създадено — му каза Гроувс, — вие трябва да направите всичко възможно то да не попадне в чужди ръце, даже ако се наложи и да го унищожите.

Задачата изглежда пределно ясна. И Борис Паш със специалните джипове и униформата, върху която има извезан знак бяла буква алфа, пронизана с червена стрела, нахлу в Париж. Но още при първите контакти с тукашните учени в главата на ръководителя на военнонаучната секретна мисия „Алсос“ настъпи объркване. За това си имаше причини. Колкото и да бяха надменни американците, не бяха така добре осведомени какво се върши от научния фронт в Европа.

На Паш помага Самуел Гоудсмит, виден физик от холандски произход. През 1925 г., когато е още на 25 години, той открива спина на електрона. Не е известно по какви причини за това свое блестящо откритие той не получава Нобелова премия!

Паш хем го слуша, хем и не му вярва. Това е, разбира се, в почерка на един контраразузнавач от неговия ранг. Той не се страхува от опасността някое друго разузнаване да плени Гоудсмит. Неговите знания, колкото и богати, си остават в рамките на общата проблематика на физиката. Самият Гоудсмит не знае нищо конкретно за онова, което се върши там при генерал Гроувс. Не беше участник в „Манхатънския проект“. Паш не се съмнява в неговата компетентност на физик, но не вярва, че той може да направи точни изводи, за да му предложи едно правилно действие. Но тъй като няма на кого да се облегне, беше принуден да го слуша. Гоудсмит познава добре немските си колеги. И в това отношение беше безценен.

Някой им беше подшушнал, че немските физици са в Страсбург. Когато нахълтват в една лаборатория, твърде добре маскирана като болнична клиника, те отначало не могат да разберат кои от хората в бели халати са лекари, кои физици… Но Гоудсмит се оказва доста хитър, той успява да намери кабинета на един от големите немски физици Вайцзекер. Него както и другите немски светила, разбира се, го няма. Ровейки се из книжата му, той намира някакви твърде неясни за непосветен човек чернови страници от секретни теоретични изследвания… След няколко дни и нощи научният ръководител на мисията „Алсос“ идва при Борис Паш и се тръшва на дивана. Съвсем неподходящо за случая се изтяга върху него и иска да му се поднесе уиски със сода. Борис Паш присвива лисичите си очи и с безкрайно търпение му изпълнява молбата. После Гоудсмит се надига, сваля очилата си и му казва в лицето:

— Свивайте знамената! Край на мисията „Алсос“!

Борис Паш отначало не се впечатлява. Бяха му известни чудатостите на много от физиците, с които бе имал работа в Америка. Той го изчаква да довърши. Но помощникът му отново се изляга на дивана, повдига си краката на облегалката и започва спокойно да си пие уискито.

Тогава Паш, излязъл извън кожата си, го хваща за раменете и го разтърсва.

— Самуел, какво ви е прихванало, да не сте болен?

— Изморен съм, но болен не съм.

— По дяволите, какво е станало?

— Това, което никой в Америка никога не го е знаел, пък вероятно и не само в Америка. Тези немци изглежда умеят да скриват тайните си. — Той се понадига и продължава: — Повярвай ми, трудно ще ми бъде да ти обясня. Но немските колеги са изпаднали във велико заблуждение. Те са искали да получат атомен котел и вече са го построили. Очаквали са, че в един прекрасен ден ще го взривят. Нищо и половина. Това не е пътят към атомната бомба… А сега и ние би следвало да прекратим хабенето на сили и средства тук в безплодни търсения…

Борис Паш престава да слуша по-нататъшните бръщолевения на пийналия физик. Той не иска да му разкрива каква инструкция бе получил — всичко, над което са работили немците, да бъде пленено. Той няма основания да се съмнява в извода на помощника си, но няма и намерение да го послуша…

Бурята приближава, скоро щеше да завали и той щеше да отвори прозореца, да полегне на чистите хладни чаршафи. В приятно предусещане Борис Паш не може да се освободи от една натрапчива мисъл. Откъде Жолио Кюри знае толкова много неща за „Манхатънския проект“. Той не може да допусне, че някой друг освен учените, строго охранявани в Ню Мексико, може да има каквато и да било представа за тайното оръжие на Америка. Когато там, в Ок Ридж, те са се занимавали със строителството на атомните заводи, тук Жолио Кюри е успял да прехвърли почти половината от запасите от тежка вода в Англия, и то под носа на немските разузнавателни служби. И защо Жолио Кюри е останал във Франция? Бил се занимавал с някакви си мини и гранати за Съпротивата! И как е стоял тука без наблюдението на американското контраразузнаване? Нима той може да му има доверие? Ами ако се окаже, че е участвувал заедно с немците в създаването на фашистката атомна бомба? Но това, което прави силно впечатление и раздразва Борис Паш, беше накрая, когато Фредерик Жолио Кюри му разказва в най-общи линии какви бомби е създавал в окупация и най-вече, когато с твърд глас го предупреди:

— Ако Америка скрие от нас своите разработки, това ще бъде акт на грабеж на национални ценности от Франция и от Англия. Всички ние ви изпратихме и учените си, и теоретичните си разработки, които пристигнаха тъкмо навреме. Не вярвам да не са ви послужили. Или вие ще споделите с нас докъде сте стигнали, или аз ще настоявам за среща с генерал Де Гол. Повярвайте ми, няма да ви е никак лесно да се измъкнете. Не забравяйте, че Халбан и Коварски заедно с тежката вода пренесоха от Париж и научни открития, за които има доказателства, че са патентовани у нас…

Едри капки дъжд се посипват по перилата на балкона. Борис Паш, който търси успокоение, протяга ръка, мокри я и изтрива пламналото си лице… Завалява…