Тодор Андреев
Крахът на аферата „Фау“ (74)

Последният въпрос

8 септември 1944 година.

Вечерният здрач изпълва кабинета на доктор Джонс. Настолната лампа разлива мека светлина върху отрупаното с книги бюро. Както ловецът, който е убил дивеч и разглежда с наслада ценните му рога, така разузнавачът доволен, с разпалено любопитство прелиства набързо направените от специалистите след операцията с „Дакота“ скици на ракетата А–4.

Опита се да си представи как тя излита…

С хидравлични крикове току-що са я повдигнали във вертикално положение. С четирите си опашни стабилизатора тя се опира върху бетонната плоча… Включват двигателя. От специални балони газови струи задвижват първоначално турбината, заработват помпите и нагнетяват горивните компоненти в камерата, възпламеняват се. Образувалите се нагорещени газове напират и през соплото изригва огнен факел, реактивната струя расте, увеличава се нейното налягане върху тялото на ракетата. Когато теглителната сила надмине теглото й, ракетата започва да се движи нагоре все по-бързо и по-бързо. Теглителната сила вече е достигнала максималната си стойност около 25 тона, ракетата се е издигнала на височина около 90 километра и е развила скорост 1600 метра в секунда! Двигателят внезапно заглъхва, но полетът продължава. Вече никой не може да я спре…

Доктор Джонс вече знае, че масата на бойния заряд от бризантно взривно вещество не е 7 тона, а само един. Специалистите са му определили очаквания обем на разрушенията.

Но каква е максималната далекобойност? Дали цифрата 140 мили е вярна, или 180 мили? А какво е все пак горивото? Единият компонент със сигурност е спирт, а другият? Дали водороден прекис или втечнен кислород?…

Внезапен силен взрив разтърсва прозорците и кара доктор Джонс да скочи. Тревога не е обявена. Сигурно се е взривила газова магистрала. Звукът се чува откъм района на Чизвик и само след няколко секунди е последван от силен гръмотевичен тътен.

— Ракета! — извиква доктор Джонс пребледнял и поглежда към часовника. Часът е 18 и 43 минути.

Сега за него няма съмнение, това не бе самолет снаряд, а ракета, балистична немска ракета. Преди да падне на земята, тя се движи със свръхзвукова скорост и гръмотевицата след нейното взривяване е звукът, който я следва в долните слоеве на атмосферата. Тя се движи по-бързо от него.

Доктор Джонс продължава да стои прав, сякаш очаква нови взривове. После вдига телефона и моли да го свържат с щаба на противовъздушната отбрана. Чува се гласът на дежурния… Отговарят му, че подобен взрив е регистриран и в далечните предградия. Взети са мерки — на път към местата на взривовете са хората от противовъздушната и гражданската отбрана.

Джонс знае, че там ще отидат и неговите агенти експерти.

Тъкмо лондончани си бяха отдъхнали от летящите бомби. Само преди един ден Дънкан Съндис на поредната пресконференция заявява: „Вече не съществува опасност Лондон да бъде атакуван от самолети снаряди.“ И той има основания. Стартовите позиции са прегазени от съюзническите войски. Но дали противникът не готви нови изненади?

Противовъздушната отбрана вече има голям опит. Новото й построение възстановява доверието между летците и артилеристите.

„От 1124 самолета снаряда, изстреляни от немците в периода 16 август — 5 септември, само 17 на сто падат в Лондон, а през последните четири дни от 192 падат само 28!“

Доктор Джонс чете машинално редовете от тази справка, която, кой знае защо, е извадил от чекмеджето си. Може би с надежда да се успокои, че все нещо ще се намери и срещу балистичната ракета… Макар много добре да знаеше, че това е невъзможно. Двете бойни летателни средства са несравними. Няма средство, което да сваля балистични ракети или да внесе смущения в автономните им системи за управление. Двигателят на балистичната ракета Фау–2 работи само в началния момент. Когато системата за управление подаде сигнал, че е постигната необходимата скорост, той спира да работи. И от този момент тя се движи като хвърлен камък.

Телефонът иззвънява. Джонс с нетърпение вдига слушалката.

— Проспахме, нали!

Той веднага познава гласа на премиера. Чърчил, както и при първото нападение с летящите бомби бе крайно недоволен и раздразнен. Джонс прави опит да го успокои:

— Но, сър, с ваше позволение, все пак те не постигнаха масиран удар, нито пък внезапност. Ние очаквахме това нападение. Противовъздушната отбрана не ни предупреди, защото както се предполага, времето за полет на ракетата е твърде малко и операторите на радарите, които са видели на екраните отметките, не бива да се винят.

— Разбира се, че не бива да се винят. Откъде те ще знаят, че това е ново оръжие… Само като си помисля какво ме уверявахте вие и вашият приятел лорд Чаруел. — Чърчил млъква, после сменя саркастичния си тон и казва: — Да не се дават никакви разяснения за това оръжие никому и най-вече на пресата. Да не се създава паника!

— Да, сър.

Разговорът прекъсва. Джоне знае, че тепърва ще си има неприятности. Но той има готовност. Той знае вече твърде много за Фау–2…

Телефонът иззвънява за втори път.

Докладва сътрудник от мястото на събитието:

— Сър, около попадението намерих тръба. Ако не бях се сетил за вашия съвет да я докосвам внимателно, пръстите ми щяха да останат залепени за нея, щяха да изгорят и представете си, от студ! Металът е замръзнал. Температурата може би е минус няколко десетки градуса. Мисля, че ви става ясно.

— Добре, благодаря, до утре.

Джонс затваря телефона, сваля очилата и започва да ги търка с кърпичката си.

„Значи все пак те използуват втечнен кислород, а не водороден прекис — си казва той. — Втечнен кислород и спирт. Следователно по време на своя полет ракетата не се нуждае от атмосферен кислород и затова двигателят може да работи на височина, недостижима за авиацията Ето откъде се е появила парата на снимките над «Пенемюнде» — от дренажните клапани, през които кислородът е преминавал в газообразно състояние… Но тогава борбата с тях наистина е абсурдна! Те могат да бъдат поразявани само на земята. Та това наистина е неотразимо оръжие!“

Доктор Джонс беше получил отговор и на последния въпрос, който стоеше пред него още от 1939 г.