Тодор Андреев
Крахът на аферата „Фау“ (5)

Началото на кошмара

Беше следобед, когато доктор Джонс, седнал в служебната бентли, покрита с черен гюрук, прекосява един площад, обграден с викториански къщи, слепени една до друга с множество магазинчета, и през страничната уличка внезапно завива към масивно здание. След малко стъпките му отекват по коридора и той си спомня за онези дни, когато работеше в лабораторията си. Сега искрено завидя на своя колега, при когото отиваше — професор Ъруйн Дъглас Кроу, известен със своите изследвания в областта на ракетната техника…

— Да пийнем по чашка чай — го посрещна Кроу.

— Стига да имате за мен повече време.

— Времето, драги ми Джонс, винаги не стига. Моля заповядайте.

Той го въвежда през опушена лаборатория, в която мирише на сяра, на изгорял барут, в тъмен неприветлив кабинет с висок таван. Професор Кроу с вид на човек, който трудно може да бъде изненадан, се разполага удобно на канапето срещу своя гост.

Мисията на Джонс, естествено, е повече от деликатна.

Той хем не иска да налага своето мнение на Кроу, хем трябва да защитава някаква позиция, за да стигне до истината. Разговорът върви около незначителни неща, станали отдавна в Германия.

Джонс отпи глътка от топлия чай, който му се стори твърде приятен след влагата в следобедния ноемврийски час, и казва:

— Като специалист по ракетна техника допускам, че сте запознати с „Възмездие 193“.

— Какво е това? — отвръща Кроу, без да се смущава.

— В края на 30-те години един немски генерал разказва как неговите сънародници са изобретили ракета.

— Любопитно — казва доктор Кроу и се намества по-удобно на мекото канапе.

— И знаете ли къде стоварват удара си?

— Над Лондон, къде другаде — иронично се усмихва Кроу.

— Над Париж, представете си!

— Не е оригинално, фантастика.

— Де да беше така.

— Вие сериозно ли смятате, че немците са в състояние да създадат ракета с подобни възможности?

Джонс спокойно избягва прекия отговор с въпрос:

— Как мислите, случайно ли още навремето те са се насочили към тях?

— Искате да кажете този фантаст — подхвърля саркастично Кроу.

— Версайлският мирен договор, ето къде е причината.

— Не разбирам.

— Според клаузите на договора Германия има право да притежава оръжия, колкото да охранява старите си пруски замъци, камо ли да води война.

— Може би, може би — отговоря неопределено Кроу.

— Трябва да познавате добре германското воинство за да допуснете, че те ще се примирят с тези ограничения. На първо време те ще потърсят вратички.

— Това какво ще рече? — Ще започнат да разработват оръжия, които не са предвидени в договора.

Джонс не е сигурен в истинността на последното си твърдение. Това е само една хипотеза, полезна хипотеза. В процеса на нейното доказване той търси възможност да изникне някоя непредполагана от него нова истина или дори нова версия.

— Искате да кажете — казва Кроу, като го гледа право в очите, — че те са се впуснали в авантюра да създават ракети вместо оръдия?

— И това са думи на ракетчик? Защо не прекратите вие проучването в тази област?

— Хитро, признавам, хитро — оживява се Кроу. — Но нека погледнем реално. Ракетите са неточно оръжие и главно поради това не издържат сравнението с оръдията. Нали и досега се трепем над този въпрос. Но днес ние не живеем във времето на кампанията в Индия, когато сър Конгрев направи своя бум — предлага ни модернизираното изобретение на мъдреците от Изтока. Ха сега вие поработете. Ракетите във вида, който ние познаваме, а надявам се, че и немците добре го знаят, не могат да се състезават с артилерията.

— Но ще се съгласите с мен, че те не са се отказали да работят. Чували ли сте за Райникедорф?

— Край Берлин?

— Да, край Берлин. Издигали ги на височина до стотина метра.

— Ха, ха, ха — внезапно се изсмива Кроу. — Ето, виждате ли, стотина метра.

Джонс не реагира.

— Детски занимания. Някакви фойерверки. Немците, драги ми Джонс, никога не могат да ни изпреварят в строителството на ракети. Никога, запомнете това. Нашата наука по този въпрос е твърде напред, ако щете, още от времето на сър Конгрев, още оттогава, когато немците нямаха и представа от тази работа. Те са поклонници на тежката и далекобойната артилерия. Още по време на Първата световна война обстрелваха Париж от 125 километра с артилерия. Не друг, самият вие добре знаете това.

— Но нали вие все пак разработвате ракети — казва Джонс, използувайки последния си шанс да подразни Кроу.

— Това е английска школа, драги, запомнете, английска!…

На връщане доктор Джонс си казва, че високомерието на Кроу не го прави особено полезен за разузнаването…

Седем дни след получаване на задачата Джонс вече е готов с доклада си. В него той предлага английското разузнаване да насочи вниманието си към изясняване на сигналите за разработване на безпилотни самолети снаряди, ракети, отровни вещества, планиращи бомби, огнехвъргачки, торпеда, далекобойни оръдия и други нови средства за водене на война…

Загадъчното донесение от Осло анализират и други специалисти.

Доктор Джонс си дава сметка, че ако всичко това се окаже вярно, то неизвестният подател прави огромна услуга на „Интелиджънс сървис“, без да получи никакво възнаграждение. Същевременно разбира, че на всичко това не може да се вярва. Тази раздвоеност е естествена и тя поражда спорове, дискусии, които в отделни моменти щяха да доведат до объркване в разузнавателната машина на Великобритания…